— За него това е неочаквано повишение.

Да. Казах му също да потърси Тобен в подземните складове за муниции. Нали така?

Точно така. Не мога да си спомня кой точно. Беше тъмно.

— Да. — Той се замисли за миг, после рече:

— Каква каша.

Ще трябва да изпиша тонове хартия… — Огледа се и попита:

— Къде е Бет?

— Дойдоха да я вземат от областната полиция.

— А… добре. Току-що получих официален наглед факс от нюйоркското управление, с който ме молят да те открия и да те наглеждам, докато не пристигнат някъде към обед.

— Ами, ето ме.

— Няма ли да ми избягаш?

— Не.

— Обещай ми. Иначе ще трябва да те напъхам в стая с решетки.

— Обещавам.

— Добре.

Макс излезе и в залата надникна униформен полицай, старото ми другарче Боб Джонсън.

— Да ти трябва транспорт? — попита той.

— Да.

Излязох заедно с него и Боб ме откара в къщата на вуйчо Хари. Облякох си хубави дрехи, на които не пишеше „Собственост на саутхолдското полицейско управление“, взех си бира и седнах на задната веранда да погледам разчистващото се небе и успокояващия се залив.

Небето бе почти яркосиньо, както става след буря, когато вятърът е разнесъл замърсителите и е изчистил въздуха. Така трябва да беше изглеждало преди сто години, преди да се появят дизеловите влакове, камионите, автомобилите, корабите, газовите печки, косачките за трева, химикалите, пестицидите и кой знае какво още.

Бурята бе направила моравата на нищо, но къщата си беше наред, макар че все още нямаше електричество и бирата бе топла, което беше лошо, но за сметка на това пък нямаше начин да включа телефонния си секретар.

Предполагам, че трябваше да изчакам нюйоркската полиция, както бях обещал на Макс, но аз повиках такси до гарата в Ривърхед и взех влака за Манхатън.

Когато след всички тези месеци се върнах в апартамента си на Източна седемдесет и втора улица, забелязах, че телефонният ми секретар е записал трийсет и шест съобщения, колкото бе максималният му капацитет.

Чистачката беше изсипвала пощата ми върху кухненската маса и се бяха събрали около пет килограма боклук.

Сред сметките и всичко останало открих окончателното съдебно решение за развода ми и го залепих за хладилника с магнит.

Тъкмо се канех да се откажа да ровя в купищата ненужна поща, когато вниманието ми привлече чисто бял плик. Бе надписан на ръка и обратният адрес беше на семейство Гордън, макар че печатът бе от Индиана.

Отворих плика и извадих три листа, изписани и от двете страни със стегнат почерк и със синьо мастило. Писмото започваше така:

„Скъпи Джон, ако четеш тези редове, ние сме мъртви — затова, привет от отвъдния свят.“

Оставих писмото, отидох до хладилника, взех си бира и казах:

— Привет от света на живите мъртви.

И продължих да чета:

„Знаеше ли, че съкровището на капитан Кид е заровено съвсем наблизо? Е, може би вече си разбрал. Ти си умен човек и се обзалагаме, че си се досетил за част от историята. Ако не, можеш да я прочетеш.“

Отпивах от бирата и прочетох трите листа, които представляваха подробна хроника на събитията, отнасящи се до съкровището на капитан Кид, Плъм Айланд и обвързването на Гордънови с Фредрик Тобен. Нямаше изненади, само няколко детайла, които бях пропуснал. По отношение на нещата, за които се бях чудил, като например как са открили къде е заровено съкровището, Том и Джуди пишеха:

„Скоро след пристигането ни на Лонг Айланд получихме покана от Фредрик Тобен да присъстваме на дегустация на вино. Отидохме във винарната и се запознахме с него. Последваха и други покани.

Така бе започнало прелъстяването им. Според писмото, след известно време Тобен им показал груба карта върху пергамент, но не им казал как се е сдобил с нея. Картата изобразявала Пруйм Ейланд, била пълна с компасни стрелки, крачки, различни ориентири и голямо кръстче. Останалата част от историята можеше да се предвиди и скоро тримата сключили дяволска сделка.“

Том и Джуди даваха ясно да се разбере, че не са вярвали на Тобен и че навярно той ще е убиецът им, даже убийството им да изглежда като нещастен случай, акт на чуждестранни агенти или нещо подобно. Накрая двамата бяха разбрали какъв е Фредрик Тобен, но това им бе отнело прекалено много време. В писмото не се споменаваше за Пол Стивънс, когото те изобщо не бяха подозирали. Помислих си, че Том и Джуди са били като животните, с които са работели — невинни и обречени още от първия миг, в който са стъпили на Плъм Айланд.

Писмото завършваше така:

„И двамата много те харесваме и ти вярваме, Джон, и знаем, че ще направиш всичко, за да се погрижиш справедливостта да възтържествува. С обич, Том и Джуди.“

Оставих листа и дълго гледах с празен поглед пред себе си.

Ако бях получил това писмо по-рано, последната седмица от живота ми щеше да е съвсем различна. Сигурно Ема щеше да остане жива, макар че навярно никога нямаше да я срещна.

Преди век се е случвало хората да стигат в живота си до кръстопът и е трябвало да изберат накъде да тръгнат. Днес живеем в микрочипове с милиони пътеки, които се откриват и закриват всяка наносекунда. Нещо по-лошо, бутоните натиска някой друг.

След около половин час размисли за смисъла на живота, на вратата се позвъни и аз отворих. Бяха ченгетата и по-специално няколко клоуна от личен състав, които, кой знае защо, ми изглеждаха ядосани. Придружих ги до управлението, за да обясня защо не съм отговорил на служебните телефонни обаждания и защо съм пропуснал срещата си, да не споменавам за работата ми като саутхолдско ченге. Там беше шефът ми лейтенант Улф, което бе кофти, но присъстваше и Дом Фанели. Двамата радостно се приветствахме и се посмяхме заедно.

Така или иначе, шефовете започнаха да ми изреждат всички неприятности, които си бях навлякъл, затова повиках моя адвокат и представител от детективската асоциация и до вечерта почти бяхме сключили сделката.

Това е животът. Смисълът му няма нищо общо с доброто и злото, правдата и неправдата, дълга, честта, родината и така нататък. Той се изразява в сключването на най-изгодната сделка.

38.

По Десето авеню се сипеше лек сняг и от шестия етаж виждах прелитащите под светлината на лампите и фаровете снежинки. Студентите ми се изсипваха в аудиторията, но аз не се обръщах към тях. Това беше първата ми лекция за този семестър и очаквах да присъстват трийсетина души, повече или по-малко, макар да не бях гледал списъка. Курсът се наричаше „Криминалистика 709“ и носеше подзаглавие — „Разследване на убийства“. Предвиждаха се петнайсет двучасови лекции веднъж седмично — в сряда, — както и семинари. Курсът носеше три кредита. Щяхме да се занимаваме с методи за обезопасяване на местопрестъплението, идентифициране, събиране и съхраняване на веществени доказателства, осъществяване на работни връзки с други специалисти, сред които експерти по отпечатъци от пръсти и патоанатоми, а също и с методи за водене на разпит. През последните четири лекции щяхме да разгледаме

Вы читаете Аз, детективът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату