— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.

Човекът — мъж според ръста и гласа му — не отговори.

Предполагам, че се чувствах малко глупаво да ме сварят да танцувам под дъжда и да викам от радост. Но изпитвах силното усещане, че в момента това е най-малкият ми проблем.

— Кой си ти, по дяволите?

Отново не получих отговор. Но сега видях, че мъжът държи нещо на гърдите си. Обичайната коса? Поне така се надявах. Можех да се справя с коса. Но де такъв късмет! Този тип имаше пушка. Мамка му.

Обмислих възможностите си. Намирах се на дъното на кръгла, дълбока метър и половина дупка и някакъв тип с пушка стоеше на стената до изходната рампа. Като цяло, бях попаднал на дълбоко, кръгло, тясно място. Тотално се бях прецакал.

Човекът просто стоеше и гледаше надолу към мен от десетина метра разстояние — бях лесна мишена за пушката му. Беше прекалено близо до рампата, за да мога да се измъкна оттам. Единственият ми шанс бе дупката, през която току-що бях излязъл, но това означаваше да пробягам около пет метра към него, да се прехвърля през бодливата тел и да скоча слепешката в отвора на асансьора. Щеше да ми отнеме около четири секунди, а за това време мъжът с пушката можеше да се прицели и да стреля два пъти. Но може би не искаше да ми направи нищо лошо. Може би беше служител от Червения кръст и ми носеше бренди.

Как ли пък не.

— Е, приятел, какво те води насам в такава нощ? — попитах го.

— Ти.

— Аз ли?

— Да, ти. Ти и Фредрик Тобен.

Сега познах гласа и казах:

— Е, Пол, тъкмо си отивах.

— Да — отвърна господин Стивънс, — наистина си отиваш.

Начинът, по който го каза, не ми хареса. Реших, че още е бесен, че го бях нокаутирал на задната му морава, да не споменавам за всички ругатни, с които го бях обсипал. И се стоеше срещу мен с пушка. Понякога животът е странен.

— Съвсем скоро наистина ще си идеш — повтори той.

— Добре. Просто минавах насам и…

— Къде е Тобен?

— Точно зад теб.

Стивънс наистина хвърли бърз поглед зад себе си, и отново ме погледна.

— От фара са забелязали две яхти.

— Да, аз бях в малката. Просто бях излязъл да се поразходя. Но как разбра, че с другата е Тобен?

— Познавам яхтата му. Очаквах го.

— Защо?

— Знаеш защо. Сензорите за движение и микрофоните засякоха във Форт Тери поне двама души и един автомобил. Дойдох да проверя. Някой е убил двама пожарникари. Ти ли?

— Не — отвърнах. — Виж, Пол, заболя ме вратът да те гледам изотдолу и замръзвам от студ. Ще се кача по рампата и двамата ще се върнем в лабораторията да изпием по едно кафе…

Пол Стивънс вдигна пушката си и се прицели в мен.

— Само да мръднеш и ще те убия.

— Ясно.

— Имам да ти връщам — напомни ми той.

— Трябва да опиташ да насочиш гнева си към конструктивни…

— Млъквай!

— Ясно. — Някак си инстинктивно разбирах, че Пол Стивънс е по-опасен от Фредрик Тобен. Тобен беше страхлив убиец и ако се уплашеше, щеше да избяга. Бях сигурен, че Стивънс е убиец по душа, от хората, които те опукват. — Знаеш ли защо двамата с Тобен сме тук?

Без да сваля пушката, той отвърна:

— Естествено, че зная. Заради съкровището на капитан Кид.

— Мога да ти помогна да го откриеш — казах аз.

— Не можеш. Съкровището е у мен.

О, Господи!

— Как си успял?…

— За глупак ли ме смяташ? Семейство Гордън ме смятаха за глупак. Знаех точно какво правят с всичките си идиотски археологически разкопки. Следях всеки техен ход.

Не бях сигурен кой е партньорът им, докато през август Тобен не пристигна тук като представител на Пеконийското историческо дружество.

Страхотен детектив си. Ще се погрижа да получиш Държавно отличие… Затвори си шибаната уста.

— Слушам. Между другото, не трябва ли да носиш маска нещо такова?

— Защо?

— Защо ли? Ами сирената? Не беше ли за биологична опасност?

— Беше. Това е проверка. Аз заповядах. Всички дежурни на острова по време на урагана са в лабораторията в защитно облекло и изпълняват съответните процедури.

— С други думи, няма да умрем всички, така ли?

— Не. Ще умреш само ти.

Страхувах се, че ще го каже. Затова с официален тон го информирах:

— Каквото и да си извършил, не е толкова сериозно, колкото убийството.

— Всъщност аз не съм извършил нито едно престъпление и убийството ти ще е удоволствие за мен.

— Убийството на полицай е…

— Ти си нарушител и доколкото ми е известно, саботьор, терорист и убиец. Извинявай, просто не те познах.

Напрегнах тяло, готов да се метна към дупката с пълното съзнание, че ще е безполезно, но така или иначе трябваше да опитам.

Стивънс продължи:

— Изби ми два зъба и ми разцепи устната. Освен това знаеш прекалено много. — И прибави:

— Аз съм богат, а ти си мъртъв. Чао, тъпако.

— Мамка ти, задник такъв — викнах и се хвърлих към дупката, като гледах не към бодливата тел, а към него.

Стивънс внимателно се прицели в мен. Наистина нямаше как да пропусне.

Прозвуча изстрел, но от дулото не се видя блясък и не ме прониза разкъсваща болка. Когато стигнах до оградата, готвейки се да я прескоча и да се хвърля в отвора с главата надолу, видях, че Стивънс скача в гнездото, за да ме довърши. Поне така си помислих. Но всъщност той не скачаше, а падаше по очи върху бетона. Блъснах се в бодливата тел и спрях.

Останах за миг замръзнал, с поглед, впит в него. Стивънс потръпна няколко пъти, като че ли го бяха улучили в гръбначния стълб, което в действителност означаваше, че вече е мъртъв. Чух характерното предсмъртно хъркане. Накрая конвулсиите и хъркането престанаха. Вдигнах очи към стената. Бет Пенроуз гледаше надолу към Пол Стивънс с насочен към него пистолет.

— Как се озова тук? — попитах я аз.

— Пеша.

— Искам да кажа…

— Дойдох да те търся. Видях го и го проследих.

— Имам късмет.

— Но не и той — отвърна Бет.

— Кажи: „Не мърдай, полиция!“ — предложих й аз.

— Заеби.

— Съгласен съм. — После прибавих:

— Той искаше да ме убие.