— Не съм ли достатъчно близо? На какво разстояние бяха Том и Джуди? Достатъчно близо, за да са обгорени с барут.

Или предпочиташ да ми разбиеш главата, както направи с Ема и семейство Мърфи?

— Наистина го предпочитам. Може първо да те раня, а после да ти разбия главата с пушката.

— Давай. Опитай да ме раниш. Имаш само един изстрел, изрод такъв. После ще те сграбча като сокол пиле. Давай.

Той не го направи и не отговори. Очевидно трябваше да реши някои проблеми. Накрая попита:

— Кой друг знае за мен? Изобщо за всичко това?

— Всички.

— Мисля, че ме лъжеш. Къде е приятелката ти?

— Точно зад теб.

— Ако ще си играеш игрички с мен, Кори, ще умреш много по-скоро и по-болезнено.

— Ти ще се пържиш на електрическия стол. Плътта ти ще гори, перуката ти ще се запали, ченето ти ще почервенее, брадата ти ще задими и контактните ти лещи ще се стопят в очните ти ябълки. И когато умреш, ще идеш в ада, и пак ще се пържиш. Тобен не отговори и на това.

— Нали? — накрая попита.

Продължихме да стоим така, аз с ръце на главата, той с фенерчето в лявата си ръка и с пистолета в дясната. Очевидно имаше преимущество. Не можех да видя лицето му, но си представях, че изглежда много дяволско и самодоволно.

— Разбрал си за съкровището, той.

— Защо уби Ема?

— Отговори на въпроса ми.

— Първо ти отговори на моя.

Той помълча няколко секунди, после каза:

— Знаеше и приказваше прекалено много. Но главно, защото по този начин исках да ти покажа, че не мога да понасям сарказма и постоянното ти ровене в работите ми.

— Ти си безсърдечен дребен лайнар.

— Повечето хора ме смятат за очарователен. Включително Ема. И семейство Гордън. А сега ми отговори на въпроса. Знаеш ли за съкровището?

— Да. Съкровището на капитан Кид. Заровено тук на Плъм Айланд. За да бъде прехвърлено на друго място и открито там. Маргарет Уили, Пеконийското историческо дружество и прочее. Не си толкова умен, колкото си мислиш.

— Нито пък ти. Просто си имал късмет. Обаче късметът ти свърши.

— Но още имам коса и истински зъби.

— Не можеш да ме ядосаш.

— И съм по-висок от теб, и Ема каза, че хуят ми е по голям от твоя.

Господин Тобен реши да не реагира на подигравките ми. Очевидно трябваше да поговори с мен преди да ме застреля.

— Нещастно детство ли си имал? — попитах го аз. — Властна майка и незаинтересован баща? Или хлапетата са ти викали женчо и са се подигравали с плетените ти чорапи?

Разкажи ми. Искам да споделя болката ти.

Той не проговори дълго време. Виждах, че фенерчето трепери в ръката му, пистолетът също. Когато някой те е взел на мушка, можеш да избираш между две теории. Едната е да се правиш на хрисим и да му се подчиняваш. Другата е да нападаш човека с оръжието, да му се подиграваш и да го изкараш от релси, така че да допусне грешка. В момента първата теория е стандартна полицейска практика. Втората е обявена за опасна и безумна, но аз я предпочитам.

— Защо трепериш? — попитах го.

Той повдигна и двете си ръце — с фенерчето в лявата и с пистолета в дясната — и разбрах, че се прицелва. Леле! Обратно към първата теория.

Стояхме и се гледахме. Видях, че се опитва да реши дали да натисне спусъка. Аз се опитвах да реша дали да надам смразяващ кръвта вик и да се хвърля към него преди да успее да стреля.

Накрая той отпусна пистолета и фенерчето и каза:

— Няма да те оставя да ме разгневиш.

— Чудесно.

Къде е Пенроуз? — отново попита той.

Удави се.

— Не се е удавила. Къде е?

Може да е отишла в централната лаборатория и да е повикала подкрепления. С теб е свършено, Фреди. Трябва да ми дадеш пистолета, приятел.

Той се замисли над думите ми, а аз продължих:

— Между другото, под кашоните с вино в мазето ти намерих сандъка с костите. Повиках ченгетата.

Тобен не отговори. Сега бе угаснала и последната надежда, че ще отнеса тайната му в гроба. Всеки момент очаквах куршума, но Фредрик Тобен, търговец до последно, попита:

— Искаш ли да делим по равно?

Едва не се изсмях.

— По равно ли? Семейство Гордън са си мислели, че ще делят по равно, а виж какво направи с тях.

— Получиха каквото заслужаваха.

— Защо?

— Започна да ги гризе съвестта. Непростимо. Искаха да предадем съкровището на държавата.

— Ами то си е на държавата.

— Не е важно на кого е. Важното е кой го открие и задържи.

— Златното правило на Фредрик Тобен — командва онзи, у когото е златото.

Той се подсмихна. Понякога го вбесявах, понякога го карах да се смее. В отсъствието на друг полицай трябваше да играя ролята и на доброто, и на лошото ченге. Това беше достатъчно, за да го влуди.

— Том и Джуди дойдоха при мен и попитаха дали няма да се съглася на сделка с държавата, от която съм щял да получа справедлив дял от съкровището като награда за откривателя, а останалото щяло да отиде за нова свръхмодерна лабораторна апаратура. Щели да останат и малко пари за спортен център на Плъм Айланд, детска градина на континента за децата на служителите, за почистване на околната среда на острова, за реставрация на исторически паметници и други важни проекти. Щели сме да станем герои, филантропи и всичко щяло да е съвсем законно.

Тобен замълча за миг, после продължи: — Казах им, че според мен е прекрасна идея. Разбира се, от този момент те вече бяха мъртви.

Бедният Том. Бедната Джуди. Сключвайки договора си с Фредрик Тобен, те бяха допуснали ужасна грешка.

— Е, не ти ли хареса мисълта за детското градче „Фредрик Тобен“? — попитах го аз.

— Ни най-малко.

— О, Фреди, ти само се правиш на коравосърдечен. Обзалагам се, че имаш сърце на малко момче. И се обзалагам, че си го държиш в стъкленица над камината.

Той отново се подсмихна. Беше време за пореден път да му променя настроението и да поддържам интереса му към разговора.

— Между другото, бурята унищожи лозята и навеса ти — казах аз. — А аз съсипах избата ти и апартамента ти в кулата. Просто исках да го знаеш.

— Благодаря, че го споделяш с мен. Не си много дипломатичен, нали?

— Дипломацията е изкуството да говориш любезности, докато намериш подходящ камък.

Той се засмя.

— Е, ти нямаш камък, Кори, и го знаеш.

— Какво искаш, Тобен?

— Искам да зная къде е съкровището?

Това малко ме изненада и аз отвърнах: