Той, разбира се, знаеше, че съм аз — аз също знаех, че е той и че ме е довел на това място с намерението да го превърне в моя гробница.

Тобен също знаеше, че щом направи и най-малкото движение, щом издаде някакъв звук или включи фенерчето си, аз ще стрелям. Разбираше, че първият му изстрел в мрака трябва да попадне право в целта, защото щеше да е единствен. Затова и двамата стояхме неподвижни, котка и мишка, ако щете, и всеки се опитваше да разбере кой е котката.

Дребният гадняр имаше стоманени нерви, признавам му го. Аз бях готов, ако се наложи, да остана на мястото си цяла седмица, той също. Вслушвах се в дъжда и вятъра навън, но избягвах да гледам към отвора в тавана, защото щях да загубя и малката способност да виждам в мрака.

Стоях във влажното помещение и студът се просмукваше през чорапите ми, пронизваше голите ми ръце, гърди и гръб. Докашля ми се, но успях да се сдържа.

Изтекоха около пет минути, може би по-малко, но не повече. Тобен вече сигурно се чудеше дали безшумно не съм се върнал обратно. Аз стоях между входа на тунела и него, където и да се намираше. Съмнявах се, че би могъл да мине покрай мен, ако изпуснеше нервите си и решеше да се измъкне.

Накрая Тобен образно казано премигна — хвърли нещо като парче бетон към отсрещната стена. Ударът отекна в огромния склад. Сепнах се, но не достатъчно, за да стрелям. „Тъп номер, Фреди.“

И така, двамата стояхме в мрака и аз се опитвах да видя нещо, да чуя дишането му, да помириша страха му. Стори ми се, че видях проблясването на очите му или на стомана, отразила на слабата светлина от отвора в тавана. Пробля-съкът идваше отляво, но в мрака нямаше как да преценя разстоянието.

Разбрах, че моят нож също може да отрази светлината, затова го преместих от лявата си страна, надалеч от дупката.

Опитах се отново да видя проблясъка, но той беше изчезнал. Реших, че ако го зърна отново, ще се хвърля към него и ще направя номера — с ножа — плонж, удар, мушване и така нататък, докато не срещна плът и кост. Зачаках.

Колкото повече се взирах в посоката, от която ми се бе сторило, че виждам проблясъка, толкова повече номера-започваха да ми погаждат очите ми. Пред погледа ми танцуваха фосфоресциращи петна, приемаха форма и се превръщаха в зейнали черепи. Леле. Каква сила има самовнушението.

Беше ми трудно да дишам тихо и ако не бяха вятърът и дъждовните капки, Тобен щеше да ме чуе, а аз щях да чуя него. Отново ми се докашля, но за втори път успях да се сдържа.

Чакахме. Той сигурно знаеше, че съм сам. Сигурно също знаеше, че имам поне един пистолет. Бях сигурен, че Тобен има оръжие, но не 45-калибровият пистолет, с който бе убил Том и Джуди. Ако носеше пушка, щеше да се опита Да ме убие на открито от безопасно разстояние още когатонбеше разбрал, че Джон Кори е по следите му. Във всеки случай, тук пушката не вършеше повече работа от пистолета. Но изобщо не се бях сетил за пушка със сачми.

Ревът на пушката в затвореното помещение беше оглушителен и едва не изскочих от кожата си. Но щом разбрах, че не съм ранен, и мозъкът ми регистрира посоката на изстрела — на около три метра вдясно — и преди Тобен да успее отново да заеме позиция, аз изстрелях единствения си куршум право към мястото, откъдето бях видял блясъка.

Пуснах пистолета си и се хвърлих напред, като размахвах ножа в мрака, но не се блъснах в никого, нито пък се препънах в тяло на пода. След секунда ножът ми задра в стената. Спрях и замръзнах.

На известно разстояние зад мен се разнесе мъжки глас.

— Предполагам, че ти беше останал само един патрон.

Аз естествено не отвърнах.

Гласът продължи:

— Отговори ми.

Бавно се обърнах към гласа на Фредрик Тобен.

— Мисля, че чух пистолета ти да пада на пода — каза той.

Разбрах, че се придвижва след всяко свое изречение.

Хитро.

— Виждам те на светлината от отвора в тавана — рече Тобен.

Забелязах, че атаката ми срещу предполагаемата му позиция ме е приближила до слабата светлина. Гласът отново се придвижи, после каза:

— Само да трепнеш и ще те убия.

Не разбирах защо не стреля, но си помислих, че има някакви други намерения. Като се възползвах от това преимущество, се отдалечих от стената и отвърнах:

— Мамка ти, Фреди.

Изведнъж иззад мен проблесна светлина и разбрах, че ме е заобиколил и че е насочил към мен лъча на фенерчето си.

— Не мърдай или ще стрелям — заповяда Тобен. — Не мърдай!

Останах на място с гръб към него под светлината на фенерчето и под прицела на невидимата пушка от неизвестен калибър. Продължавах да притискам ножа към тялото си, за да не го види, но той каза:

— Ръцете на главата.

Плъзнах ножа под пояса си и вдигнах ръце на главата.

— Искам да ми отговориш на няколко въпроса — рече Тобен.

— И няма да ме убиеш. Нали така?

Той се засмя.

— Не, Кори. Ти ще умреш. Но така или иначе ще отговориш на въпросите ми.

— Мамка ти.

— Не обичаш да губиш, нали?

— Не и когато става въпрос за живота ми.

Той отново се засмя.

— И ти не обичаш да губиш — казах аз. — Разорил си се във „Фоксуудс“. Ти си адски тъп комарджия.

— Млъквай.

— Сега ще се обърна. Искам да ти видя ченето и перуката.

Докато се обръщах с ръце на главата, си глътнах корема, така че ножът се плъзна надолу в тесните ми джинси. Не мислех, че мястото му е там, но поне не се виждаше.

Сега двамата се гледахме от около три метра разстояние. Той държеше фенерчето към корема, а не към лицето ми и можех да видя в дясната му ръка автоматичен пистолет, насочен по лъча светлина. Не видях пушката.

Фенерчето беше халогенно и с тесен лъч, от онези, които се използват за сигнализиране на големи разстояния. Светлината изобщо не се разпръскваше и складът си оставаше също толкова тъмен, колкото и преди, освен лъча, който ме осветяваше.

Тобен ме освети от главата до петите и отбеляза:

— Виждам, че си загубил част от дрехите си.

— Мамка ти.

Лъчът спря на кобура под мишницата ми.

— Къде ти е пистолетът?

— Не зная. Хайде да го потърсим.

— Млъквай.

— Тогава не ми задавай въпроси.

— Не ме дразни, Кори, че следващият куршум ще попадне право в слабините ти.

Е, не искахме да гръмнат Уили Завоевателя, макар да не виждах как бих могъл да не дразня Тобен.

Къде ти е пушката? — попитах го аз. Вдигнах ударника и я хвърлих в другата част на склада отвърна той. — Слава Богу, не ме улучи. Но ти се хвана на примамката. Много си тъп.

Чакай малко — ти се напъва десет минути в тъмното, докато се сетиш за това. Кой е тъп?

— Писна ми от сарказма ти.

— Тогава стреляй. Не си се затруднил да убиеш онези двама пожарникари, докато са спели.

Той не отговори.