— Аз си лягам късно — каза Хатчър с усмивка.
Сай също се засмя и кимна бавно.
— Ясно. Лягаш късно, ставаш късно.
— Горе-долу.
Сай закрачи делово напред-назад пред Хатчър със скръстени на гърба ръце.
— Утре вечер ще се боксирам, така че не мога да работя тогава.
— Окей.
— И трябва да си правя тренировката всеки следобед.
— Разбирам — кимна Хатчър. — Къде се боксираш?
— Навсякъде. Утре вечер ще бъде в „Ройъл Парк“, близо до „Уот Пхат“ — каза той гордо. — Ако стана достатъчно добър, един ден може да стана член на Кралската гвардия.
— Това ли ти е мечтата, хм, да те вземат в Кралската гвардия.
— Да. Всеки ден от десет години насам моля Буда да ми прати този дар. Нося хай-хуанг и си направих татуировката, за да ми помагат за постигането на тая цел.
Той бръкна под ризата си и извади кръгъл пиринчен медальон, закачен на сребърна верижка. В центъра му беше гравирано изображението на усмихващия се Буда. Тайландците са големи поклонници на амулетите, наричат ги хай-хуанг, което значи нещо като „край на грижите“. Някои си имат амулети за всеки отделен повод. Има сергии и магазини специализирани само за амулети, които се намират най-често около четиристотинте храма в Банкок, наричани уот.
— Това е много хубав хай-хуанг — каза Хатчър. — Окей, мисля, че ще можем да отделяме по трийсет минути всеки ден за тренировките ти. Дори може да дойда с тебе на мачовете ти.
— Ще ти взема билет — каза въодушевено шофьорът и с отскок нанесе два бързи удара с крак във въздуха.
— Добре, значи колко? — попита го Хатчър отново. Сай прекрати демонстрацията си и вдигна ръка с изпънати пръсти.
— Пет долара, американски.
— На час? — попита Хатчър.
— За целия ден.
— По пет долара на ден? — попита изненадано Хатчър.
— И яденето.
— Добре. Пет долара на ден и храната.
— Хай — каза дребничкият тайландец.
— Струваш повече.
— Повече?
— Двайсет долара на ден.
— На ден! — повтори Сай и очите му се разшириха двойно.
Хатчър кимна.
— Вече съм богат — каза възторжено Сай. — Ще си наема кола.
— Можеш ли да караш кола?
— Ами да, разбира се.
— Окей, слагаме и колата — каза Хатчър.
— Слагаме?
— Аз ще наема кола.
— Джип? — предложи въодушевено Сай.
— Не, нещо по-добро.
— Джипът е добър. Минава навсякъде.
— Много друса на задника — обясни му Хатчър. — И вътре е много горещо.
— Меркедес? — опита се да налучка Сай, явно трудно се справяше се с произнасянето на „це“.
— Какво ще кажеш за чеви?
— Чеви? А, чевролет?
— Хай — каза Хатчър.
— Добре — отвърна Сай и сви рамене.
— Окей, значи ще действаме по следния начин. Първо, отиваме в полицейския участък. После се връщаме в моя хотел, наемаме кола и тогава аз ще ида да разгледам едни доклади за около час-два. Ти можеш да тренираш през това време. Зад хотела има един малък парк. След това двамата ще поразгледаме Банкок.
Майор Тан Нги стоеше прав зад бюрото си с ръце зад гърба и каменно изражение на лицето, втренчен в посланието, което лежеше на бюрото пред него. Беше ядосан, беше вбесен заради това, защото с тая бележка шефът му нареждаше да си сътрудничи с американците; вбесен беше и от самия факт, че американците бяха поискали да се месят в работата на полицията на Банкок. Всъщност тъкмо затова идваше тоя американец, за да му се меси.
Защо американците си мислят, че могат да се месят и да командват навсякъде? В която и точка на света да се намират, те очакват да им се докладва пълната информация и да им се предаде командването, като нещо подразбиращо се от само себе си. Разследването на смъртта на офицера от американското разузнаване, Портър, беше работа на местната полиция — убийство, извършено по улиците на Банкок. Това не беше работа на армията на Съединените щати, нито на военното разузнаване, нито на тоя Хатчър. Това си беше негова работа. Нги беше началник на криминалния отдел на полицията в Банкок и по принцип нямаше нищо против американците, но определено не обичаше да се месят в работата му.
Нги беше много добър полицейски служител, непокопебим, дееспособен, безкомпромисен и честен — качества, с които беше спечелил и прякора си, Мангустата. Мангустата не понасяше американците да си пъхат носа в неговите работи, сякаш постоянно му намекваха за но-низшите му и незадоволителни умения в разследването.
А най-лошото от всичко беше, че той всъщност не беше стигнал доникъде в разследването, нямаше какво да им представи като доклад, ако му поискаха. Разследването му тъпчеше на едно място. Малкото следи, които все пак имаха, изстиваха с всеки изминат ден и Нги си даваше сметка, че с всеки изминат час убийците увеличаваха преднината си и шансовете за залавянето им ставаха все по-нищожни. И сега тоя янки щеше да дойде и да му предложи да реши проблема просто ей така. И преди си беше имал работа с американци — арогантни, надменни, самомнителни, високомерни. И сега той трябваше да раболепничи. Шефът му си нямаше и представа от положението, в което го поставяше. Дръж се приятелски, беше му казал той. Не просто учтиво, приятелски!
Тоя ден нямаше да е от приятните.
Погледна часовника си. Петнайсет минути. След петнайсет минути американецът щеше да дойде. О да, той щеше да бъде точен. Господи, никога ли не закъсняваха тия хора? Още при пристигането си оня щеше да му изсипе куп любезности. Да си скъса устата от усмивки. Ще се държи покровителствено. После щеше да предложи съдействие на местната полиция. Винаги все това, съдействие.
Две минути преди определения час един от подчинените на Нги почука на вратата му и с почти благоговеен тон обяви за пристигането на Хатчър.
Нги се приближи съвсем близо до сержанта и му изсъска полугласно:
— Тоя е офицер от американската армия, а не президент на Съединените щати.
— И-и-йес, сър — заекна сержантът, изненадан от гневното избухване на майора, макар под сурдинка.
— Кажи му да влезе — нареди Нги и се отправи отново към бюрото си.
Хатчър идваше на тая среща със същите безпокойства като тия на Нги. Той не искаше да предизвиква негативни настроения и конфронтация. Смяташе, че американците не трябва да се намесват в това разследване, но от друга страна, му бяха необходими копия от полицейските доклади и постигнатите досега резултати. Нямаше точна идея как да подходи, за да измъкне тая информация, без да възбуди подозрения у Нги. Беше убеден единствено, че не трябва да споменава пред него за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс или каквато и да е друга информация от собственото си разследване.
