Слоун.

— А ако Мърф е чист?

— Тогава уреди среща с Бъфало Бил. Виж какво — въздъхна той, — ти вършиш това, което сметнеш за необходимо, и аз си върша това, което намирам за необходимо. Започнеш ли да търсиш отговори на много въпроси, мъртъв си, Хач. Това е основно положение и ти го знаеш. Нямаш време за това. Разполагаме всичко на всичко с нашите прищраквания и рефлекси. Имаш две възможности за избор всеки Божи ден — да го вършиш или да не го вършиш. Ако не знаеш между какво можеш да избираш, ако все още не си взел решението си, загубен си, ще ти видят сметката. Някога да съм ти казвал нещо по-различно? Съмнявал ли си се някога във всичко това?

— Досега не — отвърна Хатчър, без да поглежда към Слоун.

— Тогава може би не съм се спрял на когото трябва за тая работа.

— Може би е така.

— Искаш ли да излезеш от играта?

Хатчър се замисли. Бяха го обладали смесени чувства но отношение на Мърф Коуди. В началото едни твърдяха за него, че е герой, други — че е маниак. Сега пред изпълнението на задачата му се издигаха нови трудности. Сега пред него не стоеше вече въпросът дали Коуди е жив, а по-скоро дали трябва да остане жив. Хатчър знаеше, че ако се откаже, Слоун ще повика някой друг, някой, който щеше да свърши тая работа без много-много да разсъждава, някой експедитивен касапин.

„А какъв си самият ти, Хатчър, запита се той, експедитивен касапин?“

Хатчър си даваше сметка, че именно той беше човекът, който трябваше да вземе решението, да произнесе и изпълни присъдата. Колкото и да му беше противно това, Слоун отново го беше поставил в същата ситуация. Беше поставил Хатчър в положението сам да поеме отговорността. За Хатчър сега нямаше алтернатива.

Хатчър кимна бавно.

— Оставам — произнесе тихо той. — Ако е жив, ще го намеря.

— И после какво?

— Ще импровизирам на място.

Слоун го гледа втренчено няколко секунди, носле каза:

— Приемливо решение — и плъзна по масата един плик от дебела хартия.

— Какво е това? — попита го Хатчър.

— Това е всичко, което имат в посолството от Уинди Портър, поне всичко, което може да ти влезе в работа. В дневника му са посочени някои места, които може да ти бъдат от полза.

— А какво става с доклада на полицията?

Слоун отново се ухили, сякаш му доставяше удоволствие да поднася на Хатчър лоши новини. Допи кафето си и избърса устните си със салфетката.

— Е, ъ-ъ, това е другата лоша новина. Имаме малко неприятности с местните ченгета.

— Какви неприятности?

— Правят се на недостъпни. Натрили носа на едно изпълнително момче от нашето посолство, казали му, че ще задържат всички материали по случая на Портър, докато не завършат разследването си и че не искат да дават никаква информация по въпроса.

— Сигурно и без това не разполагат с кой знае какво.

— Ще си имаш работа с един майор на име Нги. Аз ще бъда ангажиран е изпращането на тялото на Уинди в Щатите. Ако имаш нужда от мен, обади се на Флиткрафт, той може да ме намери по всяко време.

— Ще ми създава ли неприятности тоя Нги?

— Сигурно ненапразно го наричат Мангустата — отвърна Слоун.

Като излезе от „Ориентъл“, Хатчър огледа такситата и лимузините, чакащи пред хотела. Той имаше навик от време на време да наема кола за цяла седмица, което, от една страна, му даваше удобството винаги да я има на разположение, от друга, цената за такова дългосрочно наемане беше по-ниска, отколкото наемането на такси. Оглеждаше се да си избере опитен шофьор, който би се справял добре в пренатовареното улично движение, а и да може да го ориентира в някои по-сложни ситуации.

Най-отпред бяха наредени лимузини мерцедес и ролс-ройс, а зад тях — по-обикновени коли, плимути и тойоти. Шофьорите, всички с усмивка на лице, държаха отворени вратите на колите си и го канеха да влезе. Всички изглеждаха спретнати, възпитани и бяха в униформи. Погледът на Хатчър се плъзна към края на редицата от лимузини и обикновени таксита и попадна на един дребничък, жилав тайландец, застанал до едно триколесно тък-тък в края на редицата. Изглежда, дребничкият мъж си правеше тренировка. Рязко отстъпи назад и ръцете му нанесоха серия светкавични удари напред към въображаемия противник, после изтича напред и изхвърли крака си на височината на рамото си, нанасяйки силен удар, накрая се извърна обратно и затича енергично на място. Тогава забеляза, че Хатчър го наблюдава и се усмихна.

Дребничкият мъж изтича напред покрай големите представителни коли, спря пред Хатчър и се поклони. Беше облечен в джинси с отрязани крачоли и бяла памучена блузка с надпис от тъмносини букви на гърдите „Харвард Дринкин Тийм“.

— Сауот-дии — каза той, което беше най-употребяваният поздрав на тайландски и можеше да означава всичко от „здрасти“ до „довиждане“, след което се поклони отново на Хатчър.

— Сауот-дии, храп — отвърна Хатчър. — Пхом маа йаак Муанг Сахарат.

Изглеждаше не по-висок от пет фута и пет инча, имаше плосък нос и широко лице. Смесица между тайландец и китаец, помисли си Хатчър. Подобно на доста от мъжете таиландци, той имаше татуировка на ръката над рамото си. В образа на татуировката Хатчър разпозна богинята Кинари — наполовина жена, наполовина птица, богиня на щастието и успеха.

— Виждам, че сте американец. Аз говоря английски — каза гордо младежът.

— Сабаи-дии. Как се казваш?

— Тси Тей Ник. Всички ми викат Сай. — И той показа два реда неравни, изронени зъби. — Твое име?

— Хач.

Сай посочи с пръст първо Хатчър после себе си.

— Сай, Хач.

— Точно така.

— Хубава работа.

— Да, хубава работа — съгласи се Хатчър. — Често ли тренираш така, а? — и нанесе два-три удара с юмруци във въздуха, за да покаже какво има предвид.

— Аз съм боксьор — похвали се Сай, изпъчвайки гърди и стягайки мускулите си, за да демонстрира постиженията си. — Карам тък-тък, за да събера пари и да замина.

Той отскочи назад и нанесе още една серия удари с юмруци във въздуха, ритна високо нагоре с крак и затича на място.

— Тренирам всяка сутрин два часа призори. И половин час всеки следобед. Тренирам движенията.

— Искаш ли да работиш за мен за около седмица?

— Седмица? Да правя какво?

— Да ми превеждаш.

— Всички тук говорят английски. И ти говориш тайпандски — отвърна Сай.

Хатчър кимна.

— Да, но не и сабаи-дии. Ще ме разхождаш насам-натам, ще ми разказваш за хората тук. Ще ми помогнеш да свърша някои неща. Няма проблеми.

— А-а. Няма проблеми — повтори Сай и едва сега схвана горе-долу за какво искаха да го наемат. Май пей рай.

— Точно така, май пей рай — съгласи се Хатчър. — Значи колко?

— Всеки ден. През цялото време?