си салфетка, за да я разпъне, и я сложи върху коленете си.

— Ти знаеше какъв риск поемаш, като ме вкара в тая игра — каза Хатчър, добавяйки към кафето си обилно количество сметана и захар. — А и двамата знаехме, че съм в опасност от минутата, в която оня кучи син Варни се появи на вратата ти в хотела. Както винаги си казвал, щом един знае, значи всички знаят. И фактът, че това копеле е чуруликало на Тонг срещу подкупи, не променя нещата.

— Бившето копеле, доколкото чух — усмивката отново се върна на лицето на Слоун заедно с мазния му тон. — Просто запомни занапред, че тия въпроси могат да се решават и по друг начин, със сделка.

— Нямаше време за това. Ония не искаха да звъннат на вратата на Коуен и да предложат първо да си побъбрим малко за това-онова… — в тоя момент Хатчър осмисли думите на Слоун и спря за момент, гледайки го изпитателно. — Какво имаш предвид, като говориш за сделка? Не можеш да преговаряш с Чию Чао.

Слоун се наведе към него през масата.

— Аз мога да уредя това — каза той сякаш между другото.

— Как?

— Ние си имаме наш бизнес с тия страни. Когато имаме нужда да притиснем до стената задници като тоя Фонг, винаги имаме начини да го направим.

— Хари, никой досега не е успявал да притисне до стената задници като Фонг.

В тоя момент пристигна келнерът със закуската им. Слоун беше поръчал яйца, бекон, препечени филийки и плодове. Ресторантът почваше да се пълни и с други посетители.

— Какво, по дяволите, се случи горе по реката? — попита Слоун, докато солеше яйцата си.

— Ходих там да търся информация — отвърна Хатчър.

— Надявам се това което си открил, да си е струвало труповете.

— Откога те е грижа за труповете? — каза саркастично Хатчър.

Слоун се наведе към него през масата.

— Научи ли нещо, или не? — попита го той.

— Попаднах на някои следи.

— Ама че работа. Затова ли ти давам тая закуска, за да ми кажеш само, че си попаднал на някои следи?

— Ще говорим за това, ако от тях излезе нещо.

Слоун се облегна назад и въздъхна. Отправи поглед към реката и се зае да подрежда мислите си.

След около минута Хатчър поде отново разговора с категоричен глас.

— Хари, дойдох тук, за да намеря Мърфи Коуди и тъкмо това ще направя. И ще направя това по начин, по който аз намеря за добре, което не означава да ти правя доклади за текущото състояние на всеки трийсет секунди. Обещах ти да остана жив за тая закуска днес и ето, че съм тук. Какво, по дяволите, ти влиза в работата дали съм си имал работа с Тс’е К’ам Мен Ти, или с Фонг, или с когото и да е друг? Това си е моя работа. Аз дори не работя за бригадата вече, аз съм обикновен гражданин, който търси приятеля си.

— Възхищавам се на таланта ти да излагаш нещата съвсем просто — каза Слоун и се изхили. — Е, добре, имам за теб една лоша новина и една още по-лоша. Коя ще предпочетеш да чуеш първо.

Хатчър въздъхна.

— Защо, по дяволите, се хилиш, като ми казваш това?

— И аз мога да демонстрирам перверзен вкус като теб — отвърна той. — По-лошата новина е, че са били намерени отличителните знаци и документи на Коуди на мястото на катастрофата.

Хатчър се намръщи и замълча за момент, осмисляйки информацията.

— Кога разбра за това?

— Снощи. Намерили са ги при повторен оглед на мястото на катастрофата през 76-та. Не е бил направен рапорт за това, защото той вече е бил обявен за загинал и правителственото разследване е било приключено по това време.

— А ти как научи?

— Нали знаеш Флиткрафт, като захапе по някоя следа, не пропуска нищо. Изпратил формално рутинно запитване до комисията по военнопленниците и до застрахователната компания, след като получихме доклада на Портър. Информацията за намерените отличителни знаци била заровена някъде из документацията на застрахователната компания, но не е била изпращана до файловете на правителствената комисия. По това време не ги е било вече грижа за това.

Хатчър се замисли за момент. Всъщност за него това беше добра новина. Това даваше отговор на въпроса му как е стоял проблемът с идентифицирането на Коуди във военнопленническия лагер.

— Това обяснява защо виетконговците не са го използвали.

— Не те разбирам — каза Слоун.

— Досега ме тормозеше тоя въпрос — обясни му Хатчър. — Не намирах разумно обяснение. Ако жълтите държаха в ръцете си сина на главнокомандващия на противниковата армия, те щяха да са в много изгодна позиция да искат нещо сериозно за размяна, но не са направили това. Сега разбирам защо. Той ги е преметнал, Хари, и те не са разбрали кой е.

Слоун повдигна недоумяващо вежди. Очевидно това не му беше минавало през ума.

— Страшно те бива да обръщаш нещата в твоя полза — с въздишка каза той.

— Аз установих точното местоположение на мобилния лагер, Хюи-куй се е наричал. Бил е разположен в лаоската част на планинската верига Анимитик, до един град наречен Муанг. Представлявал е транзитен лагер за виетнамски политически затворници…

— Пфу, гадост — изпръхтя с отвращение Слоун.

— Остави ме да довърша! — прошепна Хатчър. — Освен тях в лагера е имало осем или десет американски военнопленници, използвали са ги всичките за черна работа. Намерих един очевидец, който смята, че е виждал Коуди там.

— Смята?

— Говорим за неща, които са били преди десет-единайсет години.

Слоун потърка брадичката си с опакото на ръката си.

— Какво е станало с тоя лагер след войната — попита той.

Хатчър поклати глава.

— Не знам. Но разбрах, че коменданта на лагера толкова е бил нагазил лука, че не е можел да се върне в Ханой. Вдигнал се е и е офейкал.

— Значи възможно е, ако Коуди наистина е бил в тоя лагер, да е избягал и той — предположи Слоун.

Хатчър кимна.

— Позна.

— Къде научи тия работи?

— Земята Чин Чин, един търговец, когото наричат Холандеца. Затова ходих нататък. Не съм ходил да търся специално Тс’е К’ам Мен Ти.

Слоун, изглежда, беше впечатлен от това, което научи. Изгледа доста продължително Хатчър през масата, преди да продължи:

— Всичко това си остава все в сферата на „може би“, „вероятно“.

— Да.

— Така че все още нямаме твърда почва, на която да стъпим, освен Уол Пот.

— Отново позна — каза Хатчър.

— Това са все ония глупости за „безследно изчезналите“, Хач — каза Слоун. — Ще ти кажа какво не мисля… Не мисля, че двайсет и четири хиляди безследно изчезнали американци си прекарват приятно времето в Ханой или по другите градове да учат виетнамците как да играят „Монопол“ или други такива глупости. Може би има една шепа от тях, които скитат някъде из Лаос или из Северен Виетнам. Може да има неколцина дезертьори и ренегати. Останалите сигурно са били измъчвани до смърт, убити или умрели от недохранване и болести. Това са тия, които не са били убити още при вземането им в плен. Дявол да го вземе, толкова добри момчета изчезнаха във Виетнам, Хач. Защо да изтезаваме близките им в Америка с напразни надежди. Освен това в обикновения живот можеш да се отровиш от хапчета, купени от аптеката,