където преди здрачаване се провеждаха битките с хвърчила, и премина над Падунг Клонг, главния канал на града. Само след два часа булевардът щеше да бъде задръстен от коли, от пърпорещите моторизирани рикшп, наричани симлор, и тък-тък, тези странни триколесни таксита с две места за пътници, които шареха наляво-надясно из гъстия автомобилен поток и подлудяваха всички шофьори, и чието име напълно наподобяваше звука, издаван от маломерните им моторчета.

Но на ранната утринна светлина градът изглеждаше така, както сигурно е изглеждал преди век. Те се движеха по почти безлюдния булевард „Бамрунг Муанг Роуд“, а край тях над оградите на къщите бяха надвиснали пищни снопове от орхидеи, жасминови и розови храсти, минаваха покрай морави, по които млади жени в традиционни бродирани носии изпълняваха церемониални танци и флиртуваха с дългите си сенки, хвърляни от косите слънчеви лъчи по смарагдово зепените морави. Хладният сутрешен ветрец подухваше през отворения прозорец на таксито, носейки отдалече непрестанния звън от камбаните на будистките храмове, разположени навсякъде из града, с позлатени куполи и островърхи кули с изящни спирали от многоцветна мозайка и стрехи, украсени с преплитащи се жълти орнаменти, наричани чофа.

Една бизнесдама тайландка, облечена по европейски и паркирала мерцедеса си до тротоара, положи жасминово венче пред миниатюрен, но изящно изработен параклис край пътя и събра длани в ритуалния поклон уай, вероятно молейки духовете за успешен ден в бизнеса си. Тия миниатюрни параклиси бяха навсякъде, приличащи на отрупани с великолепно изрисувани орнаменти къщички за кукли, монтирани върху невисоки стълбове. Те бяха винаги отрупани с дарове: ръчно изрисувани вази, пълни с рози; димящи благоуханни пръчки китайски тамян; венчета от орхидеи; листчета с послания до боговете; яркооцветени копринени ленти; дори парченца дърво. Гледайки тия малки параклисчета, Хатчър си спомни за един наемен убиец на име Никъл Ноулс, който винаги преди някоя операция поднасяше куршум като дар за духовете.

Половин дузина монаси в шафранови раса излязоха от вратите на близкия храм с пиринчените си купички за милостиня в ръце и тръгнаха да търсят първото си ядене за деня. На около двеста метра след тях една селянка, с ярък, украсен с мъниста тюрбан и с оцветени в тъмнокафяво устни от постоянното дъвчене на зърна от бетел, беше седнала насред тротоара и плетеше венец от жасминови цветове. На сто метра след нея един зеленчукопродавец съсредоточено подреждаше сергията си, отрупана със свежи и привлекателни ананаси, банани, манго и дюриан54 — големите, бодливи плодове, които не се харесваха на повечето от чужденците.

Минаха покрай гигантските люлки на Патпу, където някога атлети се люлеели, описвайки огромни стръмни дъги във въздуха, за удоволствие на краля, докато тези занимания не били забранени като твърде опасни. След тях отрупаният с цветя булевард се вливаше в многолюдните улици на стария град. По-нататък по пътя им продължаваха фрапиращите несъответствия: един изящен, но запуснат викториански дворец с величествени бойни кули се издигаше редом с модерен киносалон; огромна двайсетметрова статуя на Буда беше разположена между две високи модерни сгради с бизнесофиси; няколко хлапета тичаха по тротоара с изяществото на балетни танцьорки подир футболна топка, подплашвайки ято лястовици, които, изглежда, постоянно прелитаха от статуя на статуя, от храм на храм, търсейки места за гнездене. Тук-таме се срещаха и някои така характерни за таиландците странни приумици: бръснарница с име „Любимият“; ресторант, наречен „Пубертет“; хотел, който даваше стаи почасово, наречен „Домашни развлечения в бунгалото“.

Улицата, по която се движеха, свършваше внезапно на „Яварай Роуд“, булевардът, който бележеше началото на Яварай, или Китайският град. С увеличаването на уличното движение се появиха и облечени в униформи с цвят каки пътни полицаи със сребристобели каски, а за да си проправят път по претъпканите, тесни улички, шофьорите разчитаха повече на клаксоните си, отколкото на шофьорските си умения. Уличките все повече се стесняваха до предизвикващи клаустрофобия размери и се виеха произволно покрай стари, паянтови дървени постройки, прилепнали една в друга. Тук-там се издигаше по някой островърх, строен покрив на китайска пагода сред еднообразните редици от магазинчета, предлагащи редки храни, средства за усилване на либидото, китайски витамини и чародейни треви. Уличките ставаха съвсем тесни, минавайки през Накорн Казем, Китайския пазар, познат още и под името Пазарът на крадците — едно подвеждащо наименование, тъй като повечето от магазинчетата тук продаваха такива безинтересни артикули, като тоалетни принадлежности, водни помпи, арматура за електроинсталации. Истински интерес в Яварай всъщност представляваха прашните, слабоосветени магазинчета за антики. Собствениците им вече интензивно се бяха заели с изкуството да подреждат безпорядъка от съкровищата си отвън, където направо на тротоара бяха натрупани китайски порцелан, мебели от тиково дърво със седефени инкрустации, паравани от палисандрово дърво, месингови и медни фенери.

Шофьорът зави по „Ню Роуд“, насочи се към крайната част на Яварай в съседство с реката и спря пред „Муанг Хауз“, хотел средна класа, който обаче Хатчър предпочиташе пред луксозните хотели в Банкок. В него имаше климатична инсталация, така че комарите нямаше да представляват проблем. После таксито продължи надолу покрай пазара на занаятчиите, заобиколи го и се насочи към „Ориентъл“.

Ресторантът беше прилепен до задната част на хотела на една отрупана с цветя тераса, надвесена над водите на широката Чао Фрайа Ривър. Дълги тесни корабчета се носеха лениво, натоварени със стока към речния пазар, а на отсрещния бряг се виждаха десетина будистки храма, издигащи върховете на кулите си високо в облаците на утринната мъгла. Още нямаше седем часа сутринта. В ресторанта нямаше никой друг освен Слоун, който стоеше прав до парапета, отпиваше от кафето си и гледаше надолу към реката. Сутрешният вятър развяваше сакото на белия му копринен костюм. Със светлосинята си риза под него той лесно можеше да бъде взет за търговец или за бизнесмениджър. След малко той си избра една маса до парапета, седна и, надянал по средата на носа си очила в стил Бен Франклин, отвори „Банкок Поуст“, един от трите местни вестника, които излизаха на английски, сгъвайки го надве, както правят пътуващите с метрото в Ню Йорк.

За безпокойството, което измъчваше съзнанието на Хатчър във връзка с пристигането му в Банкок, имаше и една друга причина. Хари Слоун. „Целесъобразност“ беше второто име на Хари.

Преди да приключи тая мисия, безпокоеше се Хатчър, сигурно щеше да се наложи да застане между Мърф Коуди и Хари Слоун.

„Колко от това, което научих, трябва да му кажа, чудеше се Хатчър. Дали въобще да му казвам нещо?“

— Сиуат-дии — с тези думи го посрещна още при появяването му оберкелнерът и се поклони, — Закуска, моля?

Хатчър посочи към Слоун и последва натруфено облечения млад мъж, който го поведе към масата. Слоун погледна към тях над очилата си, после погледна часовника си.

— Точно навреме — каза той. — Точността е качество на сериозния мъж.

Хатчър си поръча натурален портокалов сок кафе и английска кифличка. Когато келнер ът се отдалечи от масата, Слоун свали очилата си и ги сложи внимателно в ъгъла на масата.

От лицето на Слоун отсъстваше дежурната му усмивка, макар и гласът му да беше мек, както обикновено.

— Доста си се повъртял из Колонията — каза той.

— Какво имаш предвид?

Слоун се усмихна снизходително.

— Точно както го разбираш. На мен огън ми пече под задника в Мадранго. Прекалено ми идват тия престрелки по Виктория Пийк, изпозастреляните ченгета, тая шибана негласна война между Коуен и Толи Фонг, фойерверките нагоре по реката и изтрепването на половината Тс’е К’ам Мен Ти. Само това ми липсваше. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че междувременно приоритетите се смениха. В тоя момент Мадранго излиза на първо място.

— Нещо си пообъркан, Хари — опита се да отговори меко Хатчър с дрезгавия си глас. — Аз не съм теглил линия по земята и да съм ги заплашвал да не я престъпват. Те се опитваха да ме убият. Какво трябваше да правя, да стоя мирно с ръце зад гърба?

— Никой не е казал това.

— Тогава остави ме да си върша работата.

— Ти знаеш колко е важно да не се вдига никакъв шум около бригадата, особено сега. Имаме заложени мизи на много места. Тук, в Централна Америка, в Средния Изток. Дявол да го вземе, разхвърлял съм карти навсякъде по масата.

Хатчър изгледа втренчено Слоун през масата. После келнерът донесе кафето му и той тръсна сгънатата