повече от всички, и дори толкова, че колкото повече те измъчва, толкова повече те обича. Тя няма да ти го каже, но ти трябва да съумееш да го разбереш. Защо въпреки всичко тя в края на краищата ще се омъжи за тебе? Тя ще го каже един ден на тебе самия. Има жени, които дори искат да бъдат така обичани, а тя е тъкмо от тях! А твоят характер и твоята любов трябва да я смаят! Знаеш ли, че жената е способна да измъчи мъжа с жестокости и подигравки и нито веднъж да не почувствува угризение на съвестта, защото всеки път, като те гледа, ще си казва: „Измъчвам го сега до смърт, но затова пък после ще го възнаградя с любовта си…“

Рогожин изслуша княза докрай и прихна да се смее.

— Ама и ти самият, княже, да не си попаднал на такава? Чух някои неща за тебе, дали са верни?

— Какво, какво си могъл да чуеш? — трепна изведнъж князът и спря извънредно смутен.

Рогожин продължи да се смее. Той бе изслушал княза с известно любопитство, а може би и с известно удоволствие; радостното и горещо увлечение на княза го смая и ободри.

— Пък не само чух, но и сам виждам сега, че е вярно — прибави той, — че кога си говорил ти така, както сега? Та тия приказки съвсем като че ли не са твои. Ако не бях чул подобни неща за тебе, нямаше и да дойда да те търся чак тук в парка, и то в полунощ.

— Съвсем не те разбирам, Парфьон Семьонич.

Още отдавна тя ми разправяше за тебе, а днес и лично се уверих, като те видях Да седиш на концерта до оная. Тя ми се кълна, и вчера, и днес ми се кълна, че ти си влюбен като котка в Аглая Епанчина. За мене, княже, от това ни по-топло, ни по-студено, а и не е моя работа: ако ти си я разлюбил, тя още не те е разлюбила. Нали знаеш, че тя иска на всяка цена да те ожени за другата, такъв обет е дала, хе-хе! „Без това нящо — казва — няма да се омъжа за тебе, те в черквата и ние в черквата.“ Какво значи това, не мога да разбера и никога не съм разбирал: или те обича безгранично, или… щом те обича, защо ще иска да те жени за друга? Казва ми още: „Искам да го видя щастлив“, значи, обича те.

— Казвал съм ти и ти писах, че тя… не е с ума си — каза князът, след като изслуша с мъка Рогожин.

— Господ знае! В това ти може би се лъжеш… впрочем днес, когато я заведох от концерта в къщи, тя ми определи деня: „Ние ще се оженим сигурно след три седмици — казва, — ако не и по-рано“; закле се, свали иконата и я целуна. Така че, княже, сега от тебе зависи работата, хе-хе!

— Всичко това е бълнуване! Това, което ми говориш, никога, никога няма да стане! Утре ще дойда да ви видя…

— Как можеш да казваш, че е луда? — забеляза Рогожин. — Защо за всички други е с ума си, а само за тебе е побъркана? Как тогава ще пише писма там? Ако е луда, там също биха забелязали по писмата.

— Какви писма? — попита уплашен князът.

— Пише там, на другата, а тя ги чете. Нима не знаеш? Тогава ще узнаеш; сигурно тя самата ще ти ги покаже.

— На това не може да се вярва! — извика князът.

— Ех и ти, Лев Николаич, малко ги разбираш още тези работи, доколкото виждам, едва сега започваш. Почакай: и своя собствена полиция ще почнеш да поддържаш, и сам ще караулиш ден и нощ, и всяка стъпка, която направят, ще знаеш, ако само…

— Стига и не ми говори никога вече за това! — извика князът. — Слушай, Парфьон, малко преди да дойдеш, се разхождах тук и изведнъж почнах да се смея, без да знам защо, а то било, защото се сетих, че сякаш нарочно утре е моят рожден ден. Сега наближава дванадесет часът. Ела да посрещнем тоя ден! Имам вино, ще пием, ти ще ми пожелаеш това, което аз сам не знам сега да си пожелая, и то тъкмо ти трябва да ми го пожелаеш, а пък аз ще ти пожелая пълно щастие. Ако не искаш, върни ми кръста! Ти нали не ми го прати на другия ден! Нали е на шията ти? И сега го носиш?

— На шията ми е — каза Рогожин.

— Тогава да вървим. Не искам да посрещам новия си живот без тебе, защото за мене започна нов живот! Ти не знаеш ли, Парфьон, че днес започна новият ми живот?

— Сега сам виждам и знам, че е започнал; и на нея ще го кажа. Ти не си съвсем на себе си, Лев Николаич!

Наближавайки заедно с Рогожин вилата си, князът забеляза много учуден, че на терасата му, ярко осветена, се беше събрало шумно и многобройно общество. Веселата компания се смееше, викаше, като че се препираше и крещеше; от пръв поглед се виждаше, че хората прекарват най-радостно времето си. И наистина, когато се качи на терасата, князът видя, че всички пиеха, и то шампанско и като че ли вече доста отдавна, тъй като мнозина от гуляещите бяха вече успели да станат доста възторжени. Гостите бяха все познати на княза, но странното беше, че ги виждаше събрани всички наедно, сякаш са поканени, макар че князът не беше канил никого, а за рождения си ден се беше сетил неочаквано едва преди малко.

— Казал си навярно някому, че ще черпиш шампанско и ето ги вече довтасали — измърмори Рогожин, като се изкачваше след княза на терасата, — знаеме ги тези неща; само им свирни… — прибави той почти със злоба, като си спомни естествено за своето скорошно минало.

Всички посрещнаха княза с викове и пожелания, заобиколиха го. Някои бяха много шумни, други по- спокойни, но щом научиха за рождения му ден, всички се приближиха и побързаха един по един да го поздравят. Присъствието на някои лица, например на Бурдовски, заинтересува княза; но най-чудното беше, че сред тази компания се намери изведнъж и Евгений Павлович; князът почти не искаше да вярва на очите си и насмалко не се уплаши, като го видя.

В това време Лебедев, почервенял и почти изпаднал във възторг, дотича да даде обяснения; той беше съвсем цъфнал. От бръщолевенето му се разбра, че всички се събрали по най-естествен начин и дори случайно. Най-напред на мръкване дошъл Иполит и понеже се чувствувал много по-добре, пожелал да почака княза на терасата и се излегнал на дивана. После при него излязъл Лебедев, след това цялото му семейство, тоест дъщерите му и генерал Иволгин. Бурдовски пристигнал с Иполит, когото придружавал. Минавайки край вилата, Ганя и Птицин се отбили, изглежда, преди малко (тяхното появяване съвпадаше с инцидента в казиното); след това дошъл Келер, казал, че днес князът има рожден ден и поискал шампанско. Евгений Павлович дошъл едва преди около половин час. И Коля настоявал, колкото могъл, да се поднесе шампанско и да се уреди празник. Лебедев на драго сърце се съгласил да даде шампанско.

— Но от моето, от моето! — бръщолевеше той на княза. — На мои собствени разноски, за да ви чествуваме и честитим, ще има и угощение, закуска, за това се грижи дъщеря ми; но да знаехте, княже, на каква тема приказваме. Нали си спомняте Хамлетовото: „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Съвременна тема, съвременна! Въпроси и отговори… И господин Терентиев е донемайкъде… не иска да спи! Но от шампанското пийна само една глътка, само една глътка, няма нищо да му стане… Приближете се, княже, и решете спора! Всички вас чакаха, всички разчитаха на вашия изключителен ум…

Князът забеляза благия, мил поглед на Вера Лебедева, която също си пробиваше път, за да стигне до него. Тя беше първата, на която той подаде ръка; тя се изчерви от удоволствие и му пожела „щастлив живот от тоя ден нататък“. След това изтича бързо в кухнята, дето приготвяше закуската; ала и преди идването на княза, щом само можеше да се откъсне за момент от работата си, тя изтичваше на терасата и с две уши слушаше разпалените и безкрайни спорове на малко пийналите гости по най-отвлечени и странни, за нея въпроси. По-малката й сестра бе заспала със зинала уста върху един сандък в съседната стая, но момчето, синът на Лебедев, стоеше до Коля и Иполит и, по възхитения израз на лицето му се виждаше, че е готов да стои тук, без да мръдне, ако ще би и десет часа непрекъснато, за да се наслаждава на разговора.

— Чаках ви с голямо нетърпение и много се радвам, че ви виждам да идвате така щастлив — каза Иполит, когато князът веднага след Варя се приближи да му стисне ръката.

— А отде знаете, че съм „така щастлив“?

— По лицето ви се вижда. Поздравете господата и побързайте да седнете тук при нас. С голямо нетърпение ви чаках — прибави той, като многозначително наблегна на това, че е чакал. Когато князът попита не е ли опасно за здравето му да седи толкова късно, той отговори, че сам се учудва как преди три дни не искал да живее повече, а никога не се е чувствувал по-добре от тази вечер.

Бурдовски скочи и смотолеви, че е дошъл „само така…“, за да „придружи“ Иполит, и че също се радва;