„Може би е в треска, защото е нервен човек и всичко това му е подействувало, но той, разбира се, няма да се уплаши. Такива като него не се плашат, Бога ми! — мислеше Келер. — Хм, шампанско! Все пак интересно известие. Дванадесет бутилки, цяла дузинка; няма що, доста порядъчен гарнизон. Обзалагам се, че Лебедев е взел от някого като залог това шампанско. Хм… но този княз е доста мил; вярно, обичам такива хора; ала няма време за губене и… щом има шампанско, тъкмо сега е моментът…“

Че князът беше като в треска, това бе наистина вярно.

Той се скита дълго из тъмния парк и най-после „се усети“, че се разхожда по една и съща алея. В съзнанието му бе останал споменът, че по тази алея бе минал вече тридесет-четиридесет пъти напред-назад между пейката и едно старо дърво, което беше високо и се виждаше от около сто крачки. Но дори да искаше, не би могъл да си спомни какво бе мислил, докато се разхождаше почти цял час из парка. Впрочем неволно осъзна една мисъл, която го накара изведнъж да избухне в смях; макар че нямаше защо да се смее, все го избиваше на смях. Дойде му на ум, че предположението за дуела е могло да се породи не само в главата на Келер и че следователно обяснението как се зарежда пистолет може би не е случайно… „Гледай ти! — спря се той, озарен изведнъж от друга мисъл. — Преди малко, когато слезе на терасата и ме намери в ъгъла, тя се учуди много, че ме вижда там; смя се силно… предложи ми чай; а нали в това време записката е била вече в ръцете й, ще рече, знаела е със сигурност, че съм на терасата. Тогава защо се учуди? Ха-ха- ха!“

Той извади записката от джоба си и я целуна, но веднага се спря и се замисли.

„Колко е чудно това! Колко е чудно!“ — каза той след минута дори с някаква тъга: в моменти, когато чувствуваше голяма радост, винаги му ставаше тъжно, без сам да знае защо. Той се огледа втренчено наоколо и се зачуди, че е дошъл на това място. Почувствува голяма умора, приближи се до пейката и седна. Около него беше необикновено тихо. Музиката бе престанала да свири. Може би нямаше вече никой в парка; естествено минаваше единадесет и половина. Нощта беше тиха, топла, светла — петербургска нощ в началото на юни, но в гъстия сенчест парк, в алеята, дето се намираше, беше вече почти съвсем тъмно.

Ако в този момент някой му кажеше, че е влюбен, страстно влюбен, щеше да отхвърли тази мисъл с учудване и може би дори с негодувание. А ако този някой прибавеше, че записката на Аглая е любовна записка, определяне на любовна среща, той щеше да умре от срам за предположението на този човек и може би щеше да му обяви дуел. Всичко това беше напълно искрено и той нито веднъж не се усъмни и не допусна ни най-малка „двойна“ мисъл за възможността да бъде обичан от тази девойка или дори за възможността той да я обича. Той би сметнал за нещо чудовищно възможността да бъде обичан „такъв човек като него“. Струваше му се, че ако наистина в тая работа има нещо, то беше просто игра от нейна страна; но той всъщност беше някак твърде равнодушен към тази игра и я намираше съвсем в реда на нещата; замислен и загрижен беше за нещо съвсем друго. Той бе повярвал напълно на думите на генерала, който в своето безпокойство бе казал преди малко, че тя се присмива на всички и най-вече на него, княза. Не беше се почувствувал ни най-малко оскърбен от това; според него така и трябваше да бъде. Всичко се свеждаше за него главно в това, че утре рано заранта той пак ще я види, ще седи до нея на зелената пейка, ще я слуша да му обяснява как се зарежда пистолет и ще я гледа. Нищо повече не му трябваше. Един-два пъти той също се запита какво ли има тя да му каже и каква е тази толкова важна работа, която пряко го засяга. Той не се усъмни впрочем нито за момент, че наистина съществува такава „важна работа“, за която му определяха среща, но почти съвсем не мислеше за тази важна работа сега и дори нямаше ни най-малко желание да мисли.

Бавни стъпки изскърцаха по пясъка на алеята и го накараха да вдигне глава. Един човек, чието лице беше мъчно да се различи в тъмнината, се приближи до пейката и седна до него. Князът се премести бързо към него, почти го докосна и позна бледото лице на Рогожин.

— Знаех си, че скиташ някъде насам и дълго не те търсих — процеди през зъби Рогожин.

Те се виждаха за пръв път след срещата си в коридора на хотела. Смаян от внезапното появяване на Рогожин, князът известно време не можа да събере мислите си и в сърцето му се съживи мъчително чувство. Рогожин явно си даваше сметка за впечатлението, което беше направил; ала, макар че в първия момент беше смутен, говореше с една лекота, която изглеждаше престорена, но князът скоро доби впечатление, че в него няма нищо престорено и дори никакво особено смущение; ако в жестовете и в приказката му имаше някаква стеснителност, тя беше само външна; в душата си този човек не можеше да се промени.

— Как ме… намери тук? — попита князът, за да каже нещо.

— Научих от Келер (аз ходих и у вас), че си отишъл в парка; а, рекох си, познах.

— Какво искаш да кажеш с това „познах“? — тревожно подхвана князът изтърваната дума.

Рогожин се усмихна, но не даде обяснение.

— Получих писмото ти, Лев Николаич; напразно е всичко това… каква нужда е имало!… А сега ида от нейна страна; заръча непременно да отидеш да я видиш; имала да ти казва нещо много важно. Още днес искаше да те види.

— Ще отида утре. Сега се прибирам в къщи; ти ще дойдеш ли… у дома?

— Защо да идвам? Казах ти всичко; сбогом.

— Мигар няма да дойдеш? — тихо го попита князът.

— Чуден човек си, Лев Николаич, просто да ти се чуди човек.

И Рогожин се усмихна ядовито.

— Защо пък? Откъде ти иде сега тая злоба срещу мене? — тъжно и с жар поде князът. — Та ти сам знаеш сега, че всичко, което си мислил, е било погрешно. Впрочем аз си предполагах, че злобата ти срещу мене не е минала, и то знаеш ли защо? Защото ти посегна на живота ми и затова злобата ти не минава. Казвам ти, че помня само оня Парфьон Рогожин, с когото се побратимихме него ден, като си разменихме кръстовете; писах ти го във вчерашното писмо, за да забравиш дори да мислиш за тази лудост и да не ми говориш вече за него. Защо страниш от мене? Защо криеш ръката си? Казвам ти, че всичко, което се случи тогава, го смятам само за един момент на лудост: разбирам сега много добре състоянието ти през целия оня ден, както разбирам себе си. Това, което си бе въобразил, не съществуваше и не можеше да съществува. Защо тогава да има злоба помежду ни?

— Че ти способен ли си да изпитваш злоба! — засмя се пак Рогожин в отговор на топлите, неочаквани думи на княза. Той наистина стоеше две-три крачки настрана от него, криеше ръцете си.

— Сега вече съвсем не върви да те посещавам, Лев Николаич — прибави той бавно в заключение, сякаш казваше някаква сентенция.

— Толкова ли вече ме мразиш?

— Аз не те обичам, Лев Николаич, защо да идвам тогава при тебе? Ех, княже, ти си досущ като някое дете: поиска ли играчка, веднага трябва да му я дадеш, но то нищо не разбира. Всичко, което сега ми казваш, си го написал точно в писмото си и нима аз не ти вярвам? Вярвам на всяка твоя дума и знам, че никога не си ме лъгал и че и в бъдеще няма да ме излъжеш! И въпреки това не те обичам. Ето пишеш ми, че всичко си забравил и че помниш само Рогожин, с когото си разменил кръста си, а не оня Рогожин, който вдигна тогава нож срещу тебе. Но откъде знаеш ти моите чувства? (Рогожин пак се усмихна.) Ами че може от него ден аз нито веднъж да не съм се разкаял, а ти вече ми прати братската си прошка. Може същата вечер да съм мислил вече за съвсем друго, а за това…

— И да мисли забравил! — каза князът. — Как не! Басирам се, че веднага си взел тогава влака за Павловск да дойдеш при оркестъра и си я следил и наблюдавал в тълпата точно тъй, както го направи днес. Мислиш, че ме учуди ли? Да не беше тогава в такова състояние, в което бе способен да мислиш само за едно, може би и ножа нямаше да вдигнеш срещу мене. Аз имах тогава предчувствие още от сутринта, като те гледах; знаеш ли ти как изглеждаше? Когато си разменяхме кръстовете, точно тогава може би почна да се събужда у мене тази мисъл. Защо ме води ти тогава при старата? Надяваше се да спреш с това ръката си ли? Но не е възможно да си помислил за това, а само ей тъй си го почувствувал като мене… И двамата сме имали тогава същото чувство. Ако не беше вдигнал тогава ръка срещу мене (която Бог ти я отблъсна), с какво лице бих стоял сега пред тебе? Защото и без това аз вече те подозирах, един и същ грях сторихме и двамата! (Хайде, не се мръщи! Защо се смееш?) „Не съм се разкайвал!“ — казваш ти. Но и да си искал, може би не би могъл да се разкаеш, защото отгоре на всичко ти не ме обичаш. Да бях и като ангел невинен пред тебе, пак нямаше да ме търпиш, щом мислиш, че тя не тебе, а мене обича. Ето това е то ревността. А виж какво намислих тази седмица, Парфьон, и държа да ти го кажа: знаеш ли, че тя те обича сега може би