разправиха, тоест колко навреме Евгений Павлич успял да си подаде оставката! Ей, че пъклен намек! Не, това не говори за лудост. Аз, разбира се, се отказвам да вярвам, че Евгений Павлич е могъл да знае предварително за катастрофата, тоест, че тя ще стане на тая дата, в седем часа и така нататък. Но той е могъл да предчувствува всичко това. А пък аз, княз Шч. и всички ние се надявахме, че на всичко отгоре той ще му остави наследство! Ужас! Ужас! Впрочем разбери ме добре, аз не обвинявам в нищо Евгений Павлич, бързам да ти го обясня, но все пак тук има нещо подозрително. Княз Шч. е страшно поразен. Всичко това ни сполетя някак странно.

— Но какво подозрително има в поведението на Евгений Павлич?

— Нищо! Държал се е най-благородно. Аз не намеквам за нищо. Личното му състояние, смятам, не е засегнато. Лисавета Прокофиевна, разбира се, не иска и да чуе за него… Но главното — всички тези семейни катастрофи или по-скоро казано, всички тези спречквания, дори не знаеш какво име да им дадеш… Ти всъщност си приятел на семейството, Лев Николаич — та представи си, току-що узнахме, макар че още не е сигурно, че уж преди повече от месец Евгений Павлич се обяснил на Аглая и уж получил от нея категоричен отказ.

— Не може да бъде! — извика с жар князът.

— Но мигар ти знаеш нещо? — трепна от учудване генералът и остана като закован на мястото си. — Виждаш ли, драги мой, аз може би ненужно и неприлично се разприказвах пред тебе, но то е, защото ти си… ти си… може да се каже, такъв един човек. Дали ти не знаеш нещо особено?

— Нищо не знам… за Евгений Павлич — смънка князът.

— И аз не знам! Мене… мене, драги, на всяка цена искат да ме заровят в земята, да ме погребат и хич не искат да разберат, че това е тежко за един човек и че аз няма да го понеса. Такава ужасна сцена се разигра преди малко! Казвам ти го като на роден син. А най-важното, Аглая като че се смее на майка си. За това, че тя уж отказала на Евгений Павлич преди около месец и че помежду им имало доста решително обяснение, ни казаха сестрите й като предположение… впрочем сериозно предположение. Но нали тя е едно такова самоволно и фантастично създание, че просто не можеш нищо да кажеш! Тя притежава всичките възвишени, всичките блестящи качества на сърцето и ума, всичко това го има, приемам, но е толкова капризна и подигравателна — с една дума, дяволски характер и отгоре на това със своите фантазии. Преди малко се присмя в очите на майка ри, на сестрите си, на княз Шч.; за мене да не говорим, рядко не ми се присмива, но нали знаеш колко я обичам аз, обичам дори подигравките й — и затова, струва ми се, туй дяволче особено ме обича, тоест повече от всички други. Басирам се, че и у тебе е намерила вече на какво да се подиграе. Преди малко ви сварих да приказвате след бурята, която избухна горе: тя седеше с тебе, сякаш нищо не е било.

Князът се изчерви ужасно и стисна дясната си ръка, но не каза нищо.

— Скъпи ми, добри ми Лев Николаич! — с чувство и с жар каза изведнъж генералът. — Аз… и дори самата Лисавета Прокофиевна (която впрочем пак е почнала да те хока, а заедно с тебе и мене зарад тебе, само че не разбирам защо), ние все пак те обичаме, искрено те обичаме и те уважаваме въпреки всичко, въпреки че това може би не личи. Но съгласи се, скъпи приятелю, сам се съгласи каква внезапна загадка и каква мъка е да чуеш, когато изведнъж това хладнокръвно дяволче (защото тя бе застанала пред майка си и се преструваше на дълбоко възмутена от всички наши въпроси, най-вече от моите, защото, дявол да го вземе, аз проявих глупост, хрумна ми да се покажа строг като глава на семейство — няма що, проявих глупост), ей тъй това хладнокръвно дяволче изведнъж с подигравка ти заявява, че тази „побъркана“ (така се изрази тя и аз се учудих, като я чух да повтаря твоите думи: „Нима не можахте, казва, да се, сетите досега“), че тази побъркана „си е втълпила в главата да ме ожени на всяка цена за княз Лев Николаевич и затова гледа да прогони Евгений Павлич от къщата ни…“ Това каза само; не даде никакво друго обяснение и прихна да се смее, а ние останахме със зинали уста, докато тя тръшна вратата и излезе. После ми разправиха за днешния инцидент с нея и с тебе… и… и… слушай, скъпи княже, ти не си докачлив човек и си много умен, забелязал съм го, но… не се сърди, ако ти кажа, че тя ти се присмива. Бога ми! Като дете ти се присмива и затова ти не й се сърди, но това е положително така. Не мисли кой знае какво — тя просто се шегува и с тебе, и с всички нас, от безделие. Хайде сбогом! Нали знаеш нашите чувства? Нашите искрени чувства към тебе? Те са неизменни, никога нищо не може да ги измени… но… аз трябва да се отбия тук, довиждане! Рядко съм се пържил така на тиган (тъй ли се казваше?), както сега… И това ми било летуване!

Когато остана сам на кръстопътя, князът се огледа, прекоси бързо улицата, приближи се до осветения прозорец на една вила, разгъна едно малко листче, което бе стискал силно в дясната си ръка през всичкото време, докато говореше с Иван Фьодорович, и прочете под слабите лъчи на светлината:

Записката беше написана набърже и сгъната небрежно, най-вероятно миг преди да дойде Аглая на терасата. С неописуемо вълнение, което стигаше до уплаха, князът пак стисна силно записката в ръката си и побърза да се дръпне от светлината на прозореца като изплашен крадец; но при това движение изведнъж се сблъска здравата с един господин, който беше точно зад него.

— Аз ви следя, княже — каза господинът.

— Вие ли сте, Келер? — извика князът учудено.

— Търся ви, княже. Чаках ви пред вилата на Епанчини, дето не можех, разбира се, да вляза. Вървях по петите ви, докато бяхте с генерала. На вашите услуги съм, княже, разполагайте с Келер. Готов съм да се жертвувам и дори да умра, ако потрябва.

— Но… защо?

— Ами че сигурно ще ви извикат на дуел. Този поручик Моловцов, аз го познавам, тоест не лично… няма да понесе оскърблението. На хора като мене и Рогожин той, разбира се, гледа като на измет, и то може би с право, така че единствен вие ще трябва да отговаряте. Ще трябва да се плаща за счупеното, княже. Чух, че събирал сведения за вас и сигурно още утре неговият приятел ще дойде у вас, а може би вече чака. Ако ми направите честта да ме изберете за секундант, аз съм готов да си дам и живота за вас; затова ви търсех, княже.

— Значи, и вие ми говорите за дуел! — разсмя се изведнъж князът за най-голяма изненада на Келер. Заливаше се от смях. Келер, който наистина бе стоял като на тръни, докато не изпълни желанието си да се предложи за секундант, почти се обиди, като гледаше колко весело се смее князът.

— Но вие, княже, му хванахте днес ръцете. Един благородник мъчно може да понесе това, още по-малко публично.

— А той ме блъсна в гърдите! — извика князът, смеейки се. — Няма защо да се бием! Аз ще се извиня пред него и ще се свърши всичко. А ако трябва да се бием, ще се бием! Нека стреля; аз дори го искам. Ха- ха! Сега аз знам да зареждам пистолет! Вие знаете ли да зареждате пистолет, Келер? Най-напред трябва да се купи барут за пистолет, който да не е влажен и едър, какъвто употребяват за топовете; след това първо трябва да се тури барутът, да се извади от някоя врата дреб и после вече да се вкара куршумът, но не куршумът преди барута, защото няма да гръмне. Чувате ли, Келер: защото няма да гръмне. Ха-ха! Не е ли това великолепно доказателство, приятелю Келер? Ах, Келер, знаете ли, че ей сега ще ви прегърна и целуна? Ха-ха-ха! Как стана така, че днес изведнъж изникнахте пред мене? Елате някой ден, но по-скоро, у дома да пием шампанско. Всички ще се напием! Знаете ли, че аз имам дванадесет бутилки шампанско в зимника на Лебедев? Лебедев ми го продаде „оказион“ завчера, още на другия ден, след като се преместих у него, купих ги всичките! Ще събера цялата компания! Кажете, вие ще спите ли тази нощ?

— Както всяка нощ, княже.

— Тогава приятни сънища! Ха-ха!

Князът прекоси улицата и изчезна в парка, като остави Келер замислен и малко учуден. Той не беше виждал още княза в такова особено настроение, пък и никога не можеше да си го представи така.