си. Тя го изгледа с бърз, но внимателен поглед, след това погледна през прозореца някак съвсем разсеяно и после пак втренчи очи в него. „Може би й се иска да се засмее — помисли князът, — не, не, ако беше така, тя нямаше да се въздържа.“

— Искате ли да пиете чай? — попита тя след известно мълчание. — Ще кажа да ви донесат.

— Не… Не знам…

— Как така не знаете пие ли ви се, или не! Да не забравя, кажете ми: ако някой ви обяви дуел, какво ще направите? Още одеве исках да ви попитам.

— Ала… кой… никой няма намерение да ми обявява дуел.

— Но ако това стане, много ли ще се изплашите?

— Струва ми се, че… много ще се изплаша.

— Сериозно? Значи, сте страхливец?

— Не; може би не съм. Страхливец е оня, който се бои и бяга; а който се бои и не бяга, той още не е страхливец — каза усмихнат князът, като помисли малко.

— А вие няма ли да избягате?

— Може би няма да избягам — засмя се най-после той на въпросите на Аглая.

— Макар че съм жена, аз не бих избягала за нищо на света — забеляза тя едва ли не обидено. — Впрочем вие сигурно ми се смеете и правите обикновените си гримаси, за да станете по-интересен; кажете ми: обикновено от дванадесет крачки ли се стреля на дуел? А някои и от десет? Ще рече, сигурен си, че ще бъдеш или убит, или ранен?

— На дуелите май рядко улучват.

— Как рядко? Та нали убиха Пушкин.

— Това може би е случайност.

— Съвсем не е случайност; това е било дуел на смърт и го убиха. — Куршумът е попаднал много ниско, а Дантес се е целил сигурно някъде по-високо, в гърдите или главата; никой не се цели там, дето той е попаднал, значи, куршумът е улучил Пушкин по-скоро случайно, по погрешка. Това ми го казаха хора, които разбират.

— А аз приказвах веднъж с един войник и той ми каза, че когато се пръснат във вериги за стрелба, уставът изрично им повелява да се целят от кръста надолу, така е и казано в устава: „от кръста надолу“. Значи, заповядано им е да стрелят не в гърдите или в главата, а изрично от кръста надолу. По-късно питах и един офицер и той ми каза точно същото.

— Така е, ако е от далечно разстояние.

— А вие знаете ли да стреляте?

— Никога не съм стрелял.

— Мигар и пистолет не знаете да заредите?

— Не знам. Тоест знам как трябва да се направи, но никога не съм зареждал.

— Е, значи, не знаете, защото за това се иска практика! Тогава слушайте и запомнете добре: първо ще купите хубав барут за пистолет, не влажен (казват, че трябва да не бъде влажен, а съвсем сух), да бъде също ситен, такъв ще поискате, а не барут за топове. Колкото до куршумите, казват, че трябвало сам човек да ги излива. Вие имате ли пистолет?

— Не, и не ми трябва — засмя се изведнъж князът.

— Ей, че глупост! Непременно си купете, и то хубав, френска или английска марка, казват, че те били най-добрите. След това вземете от барута, колкото да напълните един напръстник, а може и два, и го изсипете в цевта на пистолета. По-добре е повечко. Натъпчете го с дреб (не знам защо, но трябвало, казват, непременно с дреб), може да го извадите от някой дюшек или от пролуки на врати, които понякога запушват с дреб. Ще сложите куршума само след като сте пъхнали дреба — чувате ли, първо барута, а след това куршума, иначе няма да гръмне. Защо се смеете? Искам да стреляте всеки ден по няколко пъти и непременно да се научите да улучвате целта. Ще го направите ли?

Князът се смееше; Аглая тропна ядосано с крак. Сериозният й вид при подобен разговор бе учудил донякъде княза. Той чувствуваше смътно, че би трябвало да попита нещо, да зададе някакви въпроси — във всеки случай нещо по-сериозно от това как се зареждат пистолети. Но всичко това бе изхвръкнало от ума му и той съзнаваше само, че тя е седнала пред него, а той я гледа и в този момент му беше почти безразлично, за каквото и да заприказваше тя.

Най-после от горния етаж слезе на терасата Иван Фьодорович; той отиваше някъде и изглеждаше намръщен, угрижен и твърдо решен на нещо.

— А, Лев Николаич, ти ли си… Къде по това време? — попита той, въпреки че Лев Николаевич нямаше никакво намерение да мърда от мястото си. — Да вървим, имам да ти казвам нещичко.

— Довиждане — каза Аглая и подаде ръка на княза.

На терасата беше вече доста тъмно и князът не би могъл да разгледа много ясно в този миг лицето й. След една минута, когато излизаше вече заедно с генерала от вилата, изведнъж той се изчерви силно и здраво стисна дясната си ръка.

Излезе, че пътят и на двамата беше един и същ; въпреки късния час Иван Фьодорович бързаше да отиде при някого, за да поприказва по някаква работа. Ала междувременно той заприказва изведнъж с княза, бързо, тревожно, доста несвързано, като често споменаваше в приказките си името на Лисавета Прокофиевна. Ако князът можеше да бъде в този момент по-внимателен, може би щеше да се досети, че Иван Фьодорович иска между другото да изкопчи нещо и от него или по-скоро направо и открито да го попита за нещо, но все не сполучва да засегне същината на въпроса. За свой срам князът беше толкова разсеян, че отначало дори нищо не слушаше и когато генералът се спря пред него, за да му зададе някакъв парлив въпрос, той бе принуден да признае, че нищо не разбира.

Генералът вдигна рамене.

— Някакви особени хора сте станали вие всички, във всяко отношение — заприказва пак той. — Казвам ти, че съвсем не разбирам идеите и тревогите на Лисавета Прокофиевна. Изпаднала е в истерия, плаче, казва, че са ни посрамили и опозорили. Кой? Как? С кого? Кога и защо? Признавам, аз имам вина (това си признавам), голяма вина, но коварните замисли на тази… неспокойна жена (която при това се държи и лошо) могат да бъдат ограничени най-после от полицията и аз още днес имам намерение да се видя с някои хора и да предупредя. Всичко може да се нареди спокойно, кротко, дори любезно, с познанства и без всякакъв скандал. Съгласен съм също, че бъдещето гъмжи от събития и че много неща остават неизяснени; тук има и интрига; но ако тук не знаят нищо, а там не могат нищо да обяснят, ако аз не съм чувал, ти не си чувал, трети, четвърти, пети също не е чувал нищо, питам те, кой най-после е в течение на работата? Как според тебе да се обясни това, освен че всичко е полумираж, нереалност, нещо като, да речем, светлината на луната… или като други призраци.

— Тя е побъркана — смънка князът, като си припомни изведнъж с болка всичко, случило се през деня.

— Да го приемем, ако говориш за същата. И мене също ми е идвала почти същата мисъл и си заспивах спокойно. Но сега виждам, че в къщи разсъждават по-правилно и аз не вярвам да е побъркана. Да речем, че тази жена не е със здрав разум, но не само не е безумна, но дори е хитра. Днешната нахална постъпка по отношение на Капитон Алексеич най-добре го доказва. Тя действува мошенически или най-малкото езуитски, за да постигне точно определена цел.

— Кой е тоя Капитон Алексеич?

— Ах, Боже мой, Лев Николаич, ти нищо не слушаш. Нали бях започнал да ти говоря за Капитон Алексеич; толкова съм сащисан, че дори и сега ми треперят ръцете и краката. Затова се и забавих днес в града. Капитон Алексеич Радомски, вуйчо на Евгений Павлович…

— Е та! — извика князът.

— Се е застрелял тази сутрин, на разсъмване, в седем часа. Почтено старче, седемдесетгодишен, епикуреец — и точно както е казала тя, — злоупотребил е държавни пари, значителна сума!

— Но откъде е могла…

— Да узнае ли? Ха-ха! Ами че нали щом се е появила тя й около ней се е образувал цял щаб. Знаеш ли какви личности я посещават сега и ламтят „за честта да се запознаят“. Нищо чудно, ако е могла да научи днес нещо от познати, дошли от града, защото сега цял Петербург вече знае, както впрочем и половината Павловск, ако не вече и цял Павловск. Но каква тънка забележка е направила за мундира, както ми