към заключението и заяви, че дотам бил загубил „всяко понятие за морал“ (единствено поради липса на вяра във всевишния), че дори почнал да краде.

— Можете ли да си представите!

— Слушайте, Келер, на ваше място аз не бих признал това, освен при крайна нужда — започна князът, — впрочем да не би вие нарочно да се клеветите?

— Казвам го на вас, единствено само на вас, и то само за да помогна на моралното си развитие! Никому другиму; ще умра и ще отнеса тайната си в гроба! Но, княже, ако знаехте, само ако знаехте колко е мъчно в наше време да намери човек пари! Отде да ги взема, позволете да ви попитам. Получаваш само един отговор: „Донеси злато и диаманти, срещу тях ще ти дадем“, тоест тъкмо това, което нямам, можете ли да си представите? Най-сетне се разсърдих и след като постоях, казах: „А срещу изумруди ще ми дадете ли?“ — „И срещу изумруди, казва, ще ви дадем.“ — „Много добре тогава“ — казах, сложих си шапката и си излязох; дявол да ви вземе, подлеци такива! Бога ми!

— А вие имахте ли изумруди?

— Какви ти изумруди у мене! О, княже, как гледате още на живота светло и наивно, дори може да се каже пасторално!

Князът почувствува накрая към Келер не толкова съжаление, колкото известен срам. Дори му хрумна мисълта: „Не би ли могло да се направи нещо от този човек, като се упражни върху него добро влияние?“ По известни причини обаче той смяташе, че собственото му влияние не може да принесе никаква полза — не от скромност, а поради особения му възглед, за нещата. Малко по малко те така се разприказваха, че и не помисляха да се разделят. Келер прояви необикновена готовност да се изповядва за неща, за които човек не би могъл да си представи, че е възможно да се разказват. При всяка изповед той уверяваше твърдо, че се разкайва и че сърцето му е „пълно със сълзи“, а пък така разправяше, че сякаш се гордееше с постъпките си и в същото време толкова смешно понякога, че и той, и князът почнаха най-сетне да се смеят като луди.

— Главното е, че у вас има някаква детска доверчивост и рядка откровеност — каза най-после князът. — Знаете ли, че това е достатъчно да извини много ваши грешки?

— Аз имам благородна душа, благородна, рицарски благородна! — потвърди разнежен Келер. — Но знаете ли, княже, че това благородство съществува само в мечтите и, така да се каже, в куража, а на дело никога не се проявява! А защо е така? Не мога да разбера.

— Не се отчайвайте. Сега може да се каже със сигурност, че вие ми открихте напълно душата си; поне ми се струва, че не може да се прибави вече нищо към това, което ми разказахте. Нали така?

— Не може ли?! — извика Келер с някакво съжаление. — О, княже, колко много разбирате хората още, така да се каже, по швейцарски.

— Нима може да се прибави още нещо? — плахо и учудено запита князът. — Но кажете, моля ви се, Келер, какво сте очаквали от мене и защо сте дошли с вашата изповед?

— Какво съм очаквал от вас? Първо, приятно ми е да се порадвам на вашата наивност; приятно е да се поседи и поприказва с вас; поне съм сигурен, че имам пред себе си много добродетелна личност и, второ… второ…

Той се заплете.

— Да не сте мислили да ми искате пари назаем? — подсказа князът много сериозно и естествено, дори донякъде плахо.

Келер трепна; бързо, все още учуден, той погледна княза право в очите и удари силно с юмрук по масата.

— Ей на, с това вие съвсем шашардисвате човека! За Бога, княже: вие проявявате такова простодушие, такава невинност, каквито и в златния век не са чувани, и в същото време изведнъж пронизвате човека като със стрела с дълбоко психологическо наблюдение. Но позволете, княже, това се нуждае от обяснение, защото аз… аз съм просто смаян! Разбира се, в края на краищата моята цел беше да искам пари назаем, но вие ме попитахте за парите така, сякаш не намирате в това нищо осъдително, сякаш така трябва да бъде.

— Да… за вас така трябва да бъде.

— И не се възмущавате?

— Но… от какво?

— Слушайте, княже, аз останах тук от снощи, първо, от особено уважение към френския архиепископ Бурдалу81 (до три часа сутринта отпушвахме бутилки у Лебедев), а, второ, и най-важното (кълна се във всички кръстове, че казвам самата истина!), защото исках, така да се каже, да ви направя пълна и сърдечна изповед и с това да спомогна за собственото си морално развитие; с тая мисъл и заспах към четири часа, облян в сълзи. Ще повярвате ли сега на един човек, пълен с благородни чувства: в същия момент, когато заспивах, искрено облян в сълзи вътре и вън (защото наистина ридаех, спомням си!), дойде ми на ум една адска мисъл: „Какво ли ще е пък, ако в края на краищата му поискам пари назаем, след като му се изповядам?“ Така аз приготвих изповедта си като някой „фенезерф, облян в сълзи“82, за да си облекча с тези сълзи пътя и за да може вие да се трогнете и ми наброите сто и петдесет рублички. Не намирате ли, че това е низко?

— Но това сигурно не е вярно, а имаме просто съвпадение. Две мисли са се вплели в едно, това много често се случва. С мене непрекъснато. Впрочем аз смятам, че това не е хубаво и да ви кажа ли, Келер, за него най-много се укорявам. Това, което току-що разказахте, мога да го взема за себе си. Дори ми се е случвало понякога да мисля — продължи князът много сериозно и истински, дълбоко заинтересован, — че така е и с всички хора и затова почнах да намирам оправдание за себе си, защото ужасно мъчно е да се бориш с тези двойни мисли — изпитвал съм го. Бог знае отде идат те и как се пораждат! Но ето че вие наричате това направо низост! Сега аз пък ще почна да се боя от тези мисли. Във всеки случай аз не съм ви съдия. Но все пак според мене това не може да се нарече направо низост, как мислите? Вие сте прибегнали към хитрост, за да ми измъкнете пари чрез сълзите си, но ето сам се кълнете, че вашата изповед е имала и друга цел, благородна, а не само користна; колкото до парите, те ви трябват за гуляи, нали? А след такава изповед като вашата това, разбира се, е вече малодушие. Но как пък и да се откажеш в един момент от гуляите? Невъзможно. Тогава какво? Най-доброто би било да послушате собствената си съвест, как мислите?

Князът гледаше Келер с голямо любопитство. Явно бе, че въпросът за двойните мисли отдавна го занимаваше.

— След всичко, което казахте, не разбирам защо ви наричат идиот! — извика Келер.

Князът леко се изчерви.

— Проповедникът Бурдалу, и той не би пощадил човека, а вие пощадихте човека и ме преценихте с човещина! За да се накажа и за да ви покажа колко съм трогнат, не ви искам сто и петдесет рубли, дайте ми само двадесет и пет и стига! Тъкмо от толкова имам нужда, поне за две седмици. По-рано от две седмици няма да дойда повторно за пари при вас. Исках да направя удоволствие на Агашка, но тя не го заслужава. О, скъпи княже, Господ да ви благослови!

Влезе най-после Лебедев, току-що върнал се от Петербург, и щом видя двадесет и пет рублева банкнота в ръцете на Келер, намръщи се. Но Келер, пипнал парите, вече бързаше да излезе и веднага се измъкна. Лебедев тутакси почна да го хули.

— Вие сте несправедлив, той наистина искрено се разкайваше — забеляза най-сетне князът.

— Че какво струва неговото разкаяние! Точно като моето вчера: „Аз съм долен човек, долен“. Само думи!

— Значи, вчера вие само на думи приказвахте? А пък аз смятах…

— Тогава слушайте, само на вас ще кажа истината, защото вие прониквате в сърцето на човека: и думите, и делата, и лъжата, и истината — всичко у мене е смесено и напълно искрено. В истината и в делата се проявява моето разкаяние, ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ето кълна ви се, а думите и лъжите ми идат от ужасната мисъл (която никога не ме напуска), как да излъжа човека, как да спечеля дори със сълзите на разкаянието! Бога ми, така е! Другиму не бих го казал — ще се засмее или ще се изхрачи; но вие, княже, ще отсъдите по човешки.

— Точно това ми казваше и той преди малко — извика князът, — и двамата сякаш се хвалите! Дори ме учудвате, само че той е по-искрен от вас, а вие сте го обърнали на истински занаят. Ала стига сте се