сбогуваха сърдечно и любезно с княза. Евгений Павлович беше с тях и единствено той беше весел.

— Сбъдна се това, което предричах! Жалко само, че и вие, горкичкият, също пострадахте — пошепна му той с най-мила усмивка.

Аглая си отиде, без да се сбогува.

Но с това приключенията за тази вечер още не свършиха; Лисавета Прокофиевна трябваше да изтърпи още една много неочаквана среща.

Тя не беше още стигнала до края на стълбата, излизаща на пътя (който заобикаляше парка), когато изведнъж един великолепен екипаж, каляска, запретната в два бели коня, прелетя край вилата на княза. В каляската седяха две прекрасни дами и като отмина не повече от десет крачки, тя се спря изведнъж; една от дамите бързо се извърна, сякаш внезапно забеляза някакъв познат, който й трябваше.

— Евгений Павлич! Ти ли си? — извика тя със звънлив, прекрасен глас, от който трепна князът, а може би и някой друг. — О, колко се радвам, че най-после те намерих! Пратих за тебе специален човек в града, двама даже! Цял ден те търсят!

Евгений Павлович се бе спрял на стъпалата на стълбата като ударен от гръм. Лисавета Прокофиевна също бе застанала неподвижно, но не беше ужасена и вцепенена като Евгений Павлович: тя изгледа дръзката личност със същата гордост и със същото студено презрение, както преди малко бе гледала „хорицата“, и веднага премести втренчения си поглед върху Евгений Павлович.

— Имам новина за тебе! — продължи звънливият глас. — Не се бой за полиците на Купфер; Рогожин ги закупи с тридесет на сто лихва, придумах го. Можеш да бъдеш спокоен поне още два-три месеца. А с Бискуп и с цялата тази сбирщина сигурно ще я уредим, по приятелски! Така че всичко върви на добре. Радвай се. До утре!

Каляската тръгна и бързо се скри от погледа.

— Тя е луда! — извика най-после Евгений Павлович, почервенял от негодувание, като се оглеждаше с недоумение. — Нищичко не разбирам от това, което каза! Какви полици? Коя е тя?

Лисавета Прокофиевна го гледа още около две-три секунди, след това бързо се извърна и се запъти към вилата си, последвана от всички други. Точно след минута Евгений Павлович, необикновено развълнуван, се върна на терасата при княза.

— Наистина, княже, не знаете ли какво значи това?

— Нищо не знам — отговори князът, самият той в извънредно болезнено напрежение.

— Не знаете?

— Не.

— И аз не знам — засмя се изведнъж Евгений Павлович. — Бога ми, нищо общо нямам с тези полици, давам ви честната си дума!… Но какво става с вас? Припадък ли ви идва?

— О, не, не, уверявам ви, не…

Едва след два дни Епанчини напълно се смилиха. Макар и да се обвиняваше както винаги за много неща и искрено да очакваше наказание, все пак от самото начало князът бе дълбоко убеден, че Лисавета Прокофиевна не е могла да му се разсърди сериозно, а се е разсърдила повече на себе си. Ето защо той изпадна в мрачна неизвестност, когато видя, че в началото на третия ден все още се държаха враждебно към него. За това имаше и други причини, но една от тях — главната — през тези три дни нарастваше все повече в съзнанието на мнителния княз (а в последно време той се обвиняваше в две крайности: в необикновено „безсмислената и досадна“ своя доверчивост и едновременно в „мрачна, долна“ мнителност). С една дума, в края на третия ден инцидентът е ексцентричната дама, която бе заприказвала от каляската си с Евгений Павлович, взе в ума му застрашителни и загадъчни размери. Същността на загадката, освен другите страни на работата, се криеше за княза в мъчителния въпрос: той ли точно е виновният за тази нова „чудовищност“, или само… Но той не доизговаряше името. Колкото до инициалите Н. Ф. Б., това беше според него само невинна шега, дори най-детинска шега, така че и да се замисля по нея, щеше да му бъде що-годе съвестно и дори в едно отношение почти безчестно.

Впрочем още на другия ден след безобразната „вечер“, за безредиците на която той се смяташе за „главен виновник“, князът има удоволствието да бъде посетен сутринта от княз Шч. и Аделаида: „отбили се главно, за да се осведомят за здравето му“, отбили се двамата от разходка. Аделаида зърнала днес в парка едно дърво, чудесно старо дърво, кичесто, с дълги, изкривени клони, цялото в млада зеленина, с хралупа и пукнатина; искала на всяка цена да го нарисува! Така че тя говори почти само за това цял половин час, колкото трая посещението. Княз Шч. беше любезен и мил както винаги, разпитваше княза за миналото, припомняше подробности от първото им познанство, така че не говориха почти нищо за вчерашните инциденти. Най-после Аделаида не се стърпя и усмихвайки се, призна, че са дошли ignorentio, тя не каза нищо повече, макар че това признание вече стигаше, за да се разбере, че родителите й, тоест главно Лисавета Прокофиевна, са някак зле разположени към княза. Но през време на посещението си Аделаида и княз Шч. не казаха дума нито за нея, нито за Аглая, нито дори за Иван Фьодорович. Когато тръгнаха пак да се разхождат, те не поканиха княза да ги придружи. А да го поканят да им отиде на гости — не отвориха и дума; по този повод Аделаида се изпусна да каже нещо много характерно: когато разправяше за един свой акварел, тя изведнъж изяви желанието си да го покаже на княза. „Но как да направим, че да го видите по-скоро? Чакайте! Или ще ви го пратя днес с Коля, ако намине към нас, или сама ще го донеса утре, като тръгнем с княза на разходка“ — излезе тя най-сетне от недоумението си и се зарадва, че така изкусно и удобно за всички бе разрешила въпроса.

Най-сетне почти на сбогуване вече княз Шч. изведнъж сякаш си спомни:

— Ах, да — попита той, — не знаете ли поне вие, драги Лев Николаевич, коя беше тази личност, която викаше вчера на Евгений Павлович от каляската?

— Това беше Настасия Филиповна — каза князът. — Нима още не разбрахте, че е тя? Ала не знам кой беше с нея.

— Знам, чувах! — подхвана думите му княз Шч. — Но какви бяха тези викове? Признавам, че това е загадка за мене… за мене и за другите.

Княз Шч. говореше с необикновено и явно учудване.

— Тя говореше за някакви полици на Евгений Павлович — с голяма простота отговори князът, — които минали по нейна молба от ръцете на някакъв лихвар в ръцете на Рогожин, който щял да почака Евгений Павлович.

— Чух, чух, драги княже, но това е невъзможно! За никакви полици на Евгений Павлович не може да се говори! При неговото състояние… Наистина случвало му се е такова нещо по-рано, от лекомислие, дори аз съм го спасявал… Но при такова голямо състояние да даваш полици на лихвар и да се безпокоиш за тях — това е невъзможно. Невъзможно е също да бъде на ти и в такива приятелски отношения е Настасия Филиповна — ето де е главната гатанка. Той се кълне, че не разбира нищо и аз му вярвам напълно. Ето защо, драги княже, бих искал да ви попитам, дали не знаете нещо по този въпрос? Тоест не е ли стигнал случайно поне до вашите уши някакъв слух?

— Не, нищо не знам и ви уверявам, че нямам пръст в тази работа.

— Ах, какъв сте станали, княже! Просто не мога да ви позная днес. Мигар бих могъл да предполагам, че имате пръст в такава работа?… О, вие не сте разположен днес.

Той го прегърна и целуна.

— Тоест в каква „такава“ работа нямам пръст? Но аз не виждам там никаква „такава“ работа.

— Без съмнение тази личност е желала да увреди по един или друг начин на Евгений Павлович, като му припише пред свидетели пороци, които той няма и не може да има — отговори Княз Шч. доста сухо.

Княз Лев Николаевич се смути, ала продължи да гледа втренчено и въпросително събеседника си, но той запази мълчание.

— Но не се ли отнася просто за полици? Не ставаше ли вчера въпрос буквално за полици? — измънка най-после князът с някакво нетърпение.

— Нали ви казвам, сам съдете, какво общо може да има тук между Евгений Павлович и… нея, а още по-малко с Рогожин? Повтарям, той има грамадно състояние, знам го от сигурен източник; чака и друго наследство от вуйчо си. Просто Настасия Филиповна…