Господи! Ето че пак започва!

— Вие, изглежда, се смеете? Защо постоянно ми се смеете? Забелязах, че постоянно ми се смеете! — неспокойно и гневно се обърна той изведнъж към Евгений Павлович, който наистина се смееше.

— Исках само да ви попитам, господин… Иполит… извинете, забравих презимето ви.

— Господин Терентиев — каза князът.

— Да, Терентиев, благодаря ви, княже, казаха ми го преди малко, но ми изхвръкна от паметта… исках да ви попитам, господин Терентиев, вярно ли е, както чух, да сте казвали, че е достатъчно само четвърт час да поговорите от прозореца си на народа, за да се съгласи той веднага по всичко с вас и да тръгне начаса подире ви?

— Много възможно е да съм го казал… — отговори Иполит, сякаш мъчейки се да си припомни нещо — непременно съм го казал! — прибави той изведнъж, като пак се оживи и погледна уверено Евгений Павлович. — Та какво от това?

— Абсолютно нищо; попитах ви само за сведение. Евгений Павлович млъкна, но Иполит все още го гледаше в нетърпеливо очакване.

— Е, свърши ли? — обърна се Лисавета Прокофиевна към Евгений Павлович. — По-скоро завършвай, приятелю, че време му е да спи. Или не знаеш как да завършиш? (Тя беше ужасно ядосана.)

— Много ми се ще да прибавя — продължи усмихнат Евгений Павлович, — че всичко, което чух да казват вашите другари, господин Терентиев, и всичко, което вие току-що изложихте, и то с такъв несъмнен талант, се свежда според мене до теорията за възтържествуване на правото преди всичко, над всичко, дори с изключение на всичко друго и дори може би преди да бъде изследвано в какво се състои правото. Дали не се лъжа?

— Разбира се, че се лъжете, аз дори не ви разбирам… По-нататък?

От единия ъгъл се чу роптане. Племенникът на Лебедев измърмори нещо на половин глас.

— Почти нямам какво повече да кажа — продължи Евгений Павлович, — исках само да забележа, че от тази теория има само една крачка до правото на силата, тоест правото на отделния юмрук и на личното своеволие, както впрочем много често са се уреждали нещата на този свят. И Прудон78 се спря на правото на силата. През време на американската война най-напредничавите либерали се обявиха за плантаторите в този смисъл, че негрите като негри стоят по-ниско от бялата раса и затова правото на силата принадлежи на белите…

— Е, та?

— Ще рече, вие не отричате правото на силата?

— После?

— Все пак вие сте последователни; исках само да забележа, че не е далеч от правото на силата до правото на тигрите и крокодилите и дори до това на Данилов и Горски.

— Не знам. После?

Иполит едва слушаше Евгений Павлович и ако му казваше „е та“ и „после“, то беше като че ли повече по стар навик, усвоен при разговора, отколкото от внимание и любопитство.

— Нямам какво повече да прибавя… това е всичко.

— Впрочем аз не ви се сърдя — съвсем неочаквано заключи Иполит и почти несъзнателно му протегна ръка, дори се усмихна. Евгений Павлович отначало се учуди, но с най-сериозен вид докосна протегнатата му ръка, сякаш приемаше извинение.

— Не мога да не прибавя — каза той със същия двусмислено-почтителен тон — моята благодарност към вас за вниманието, с което ме оставихте да говоря, защото много често съм имал случай да наблюдавам как нашите либерали никога не позволяват на другите да имат свое лично мнение и веднага отговарят на опонентите си с ругатни или дори с нещо още по-лошо…

— Имате пълно право — забеляза Иван Фьодорович и като сложи ръце на гърба си, с най-отегчен вид се оттегли към изхода на терасата, дето от отегчение се прозя.

— Хайде, стига вече, приятелю — каза изведнъж Лисавета Прокофиевна на Евгений Павлович, — дотегнахте ми…

— Време е — угрижено и почти уплашено стана изведнъж Иполит, като гледаше объркано около себе си, — аз ви задържах; исках да ви кажа всичко… мислех, че всички… за последен път… това беше фантазия…

Виждаше се, че той се оживява буйно, като излиза от сегашното си състояние, близко до бълнуване, изведнъж, за няколко мига, и с пълно съзнание внезапно си спомня и говори повечето откъслечни мисли, отдавна вече може би намислени и научени наизуст през дългите, скучни часове на болестта, прекарани в самота и безсъница в кревата.

— Хайде, сбогом! — изведнъж продума той сухо. — Вие мислите, че ми е лесно да ви кажа: сбогом? Ха- ха! — ядосано се усмихна той на неудобния си въпрос и изведнъж, сякаш разсърден, задето все не сполучва да каже това, което иска, извика високо и раздразнено: — Ваше превъзходителство! Имам чест да ви поканя на моето погребение, ако само ме удостоите с такава чест… и каня всички ви, господа, да се присъедините към генерала!…

Той пак се засмя, но това беше вече смях на безумен. Лисавета Прокофиевна уплашена направи крачка към него и го хвана за ръката. Той я гледаше втренчено, все така усмихнат, но вече не се смееше, а смехът като че бе пресекнал и застинал на лицето му.

— Знаете ли, че аз дойдох тук, за да ви видя дърветата? Ето тези… (той посочи дърветата в парка) няма нищо смешно, нали? Нали тук няма нищо смешно? — сериозно попита той Лисавета Прокофиевна и изведнъж се замисли; после, след един миг, вдигна глава и с любопитство почна да търси с очи в тълпата. Търсеше Евгений Павлович, който беше съвсем наблизо, вдясно, на същото място, дето бе стоял и по-рано, но той бе вече забравил и сега го търсеше наоколо. — А, вие не сте си отишли! — извика той, като най- после го намери. — Преди малко дълго се смяхте, задето съм искал да говоря от прозореца си четвърт час… А знаете ли, че аз нямам и осемнадесет години: толкова много съм лежал на тази възглавница, толкова много съм гледал през този прозорец и толкова съм мислил през тези години… за всичко… че… Мъртвите нямат възраст, нали знаете. Още миналата седмица ми дойде тази мисъл, когато се събудих през нощта… А знаете ли от какво най-много се боите? От нашата искреност се боите най-много, макар че ни презирате! И това ми дойде на ума нея нощ, когато главата ми си почиваше на възглавницата… Вие мислите, че исках да ви се присмивам преди малко, Лисавета Прокофиевна? Не, аз не ви се смеех, а само исках да ви похваля… Коля ми е казвал, че князът ви е нарекъл дете… добре казано… Да, какво… какво друго исках да кажа… — Той си закри лицето с ръце и се замисли. — А, ето какво: когато преди малко вие се сбогувахте, аз веднага си помислих: ето хора, които никога, никога вече няма да видя! И дърветата няма да видя — пред очите ми ще се издига само стената от червени тухли на Майеровата къща… срещу прозореца ми… ха обясни им всичко това, казах си… я се опитай да им го кажеш; ето една красавица… а пък ти си мъртъв, представи се като мъртвец, кажи, че „един мъртвец може да говори всичко“… и че княгиня Мария Алексеевна няма да ни хока79, ха-ха!… Вие не се ли смеете? — изгледа той недоверчиво всичките. — А знаете ли колко мисли ми идваха, сложил глава на възглавницата… знаете ли, убедих се, че природата е голяма подигравчийка… Вие казахте преди малко, че съм атеист, а знаете ли, че тази природа… Но защо пак се смеете? Вие сте ужасно жестоки! — каза той изведнъж, оглеждайки всички с тъга и негодувание. — Аз не съм развращавал Коля — завърши той със съвсем друг тон, сериозно и убедено, като че ли пак си спомни нещо.

— Никой, никой не ти се присмива тук, успокой се! — каза му доста измъчена Лисавета Прокофиевна. — Утре ще повикаме друг лекар, онзи е сгрешил; но седни де, не те държат краката ти! Бълнуваш… Ах, какво ще правим с него сега! — суетеше се тя, като го настаняваше в едно кресло. По бузата й блесна една сълзица.

Иполит остана като гръмнат; той вдигна ръка, протегна я плахо й докосна тази сълзица. Усмихна се като някакво дете.

— Аз… ви… — започна той радостно — вие не знаете как аз ви… Коля ми е говорил винаги с такъв възторг за вас… аз обичам възторга му. Аз не съм го развращавал! Аз оставям само него… всички исках да оставя, всички — но нямаше никой, никой… Исках да бъда човек на делото, имах право за това… О, колко ми се искаше! Сега не искам нищо, не искам нищо да желая, дадох си обет нищо вече да не желая; нека, нека без мене търсят истината! Да, природата се подиграва! Защо — прибави той изведнъж с жар, — защо тя