Племенникът на Лебедев пожела да каже последната дума:

— Да, княже, трябва да ви се признае, че все пак умеете да се възползувате от вашата… да речем, болест (за да се изразим по-благоприлично); така изкусно съумяхте да предложите приятелството и парите си, че по никой начин не може сега да ги приеме един благороден човек. Това е вече или голяма невинност, или голяма ловкост… впрочем вие по-добре знаете.

— Позволете, господа — извика Гаврила Ардалионович, който бе разтворил в това време плика с парите, — тук съвсем няма двеста и петдесет рубли, а само сто. Казвам го, княже, за да не излезе някое недоразумение.

— Оставете, оставете! — замаха с ръце князът на Гаврила Ардалионович.

— Не, не оставяйте! — залови се веднага племенникът на Лебедев. — Това ваше „оставете“ ни оскърбява, княже. Ние не се крием, ние заявяваме открито: да, тук има само сто рубли, а не двеста и петдесет, но нима не е все едно…

— Не-е, не е все едно — обади се веднага Гаврила Ардалионович с наивно недоумяващ тон.

— Не ме прекъсвайте; ние не сме толкова глупави, колкото ни смятате, господин адвокате — извика злобно ядосан племенникът на Лебедев, — разбира се, сто рубли не са двеста и петдесет, не е едно и също, но важен е принципът; жестът е важен, а че не достигат сто и петдесет рубли, това е само подробност. Важното е, че Бурдовски не приема вашата милостиня, ваше сиятелство, че той я запраща в лицето ви и в този смисъл е все едно дали рублите са сто или двеста и петдесет. Бурдовски не прие десетте хиляди: вие видяхте; ако беше безчестен, нямаше да донесе й тези сто рубли! Тези сто и петдесет рубли, които липсват, отидоха за разноски на Чебаров по пътуването му до княза. Смейте се по-скоро на нашата несръчност, на нашето неумение да се грижим за работите си; вие и без това сторихте всичко възможно, за да ни направите смешни; но да не сте посмели да казвате, че сме безчестни. Тези сто и петдесет рубли, уважаеми господине, ние ще ги платим общо на княза; ако ще да трябва да ги връщаме рубла по рубла, но ще му ги върнем заедно с лихвите. Бурдовски е беден, Бурдовски няма милиони, а след пътуването си Чебаров му представи сметка. Ние се надявахме да спечелим… Кой на негово място би постъпил другояче?

— Как кой? — извика княз Шч.

— Аз ще полудея тук! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Това ми напомня — засмя се Евгений Павлович, който дълго бе мълчал и наблюдавал — неотдавнашната знаменита защита на един адвокат, чийто клиент бе убил шест души, за да ги ограби. Той посочи бедността му, за да извини престъплението му, и заключи горе-долу така: „Естествено е, че в беднотията на моя клиент му е дошло на ума да убие тези шест души, но кому не би дошло същото на ума, ако беше на негово място?“ Подобно нещо каза, на всеки случай много забавна мисъл.

— Стига! — заяви изведнъж Лисавета Прокофиевна, едва ли не трепереща от гняв. — Време е да турим край на тази галиматия!…

Тя беше страшно възбудена; отметнала заплашително глава назад, със святкащи, пламнали от нетърпеливо предизвикателство очи, тя обгърна с надменен поглед всички присъствуващи, като надали различаваше в този момент приятели от врагове. Тя беше стигнала до оня предел на дълго сдържан и най- сетне избухнал гняв, когато гориш от желание да се сбиеш с някого, по-скоро да се нахвърлиш върху някого. Тези, които познаваха Лисавета Прокофиевна, веднага почувствуваха, че с нея е станало нещо особено. „Случват се с нея такива неща — казваше убедително на другия ден Иван Фьодорович на княз Шч., — но в такава степен като вчера дори и с нея се случва рядко, ей тъй, по веднъж на две-три години, ала никога по-често, никога по-често!“

— Достатъчно, Иван Фьодорович! Оставете ме! — извика Лисавета Прокофиевна. — Защо ми предлагате сега вашата ръка? Как не можахте да ме изведете по-рано; вие сте мъжът, вие сте главата на семейството; трябваше да ме изведете мене, глупачката, за ухото, ако не бях ви послушала да изляза. Поне за дъщерите си да бяхте помислили! А сега и без вас ще намерим пътя, цяла година ще има да се срамуваме… Почакайте, искам още да благодаря на княза!… Благодаря, княже, за угощението! А пък аз се бях нагласила да слушам младежта!… Каква низост, каква низост! Хаос, безобразие, насън не можеш да го видиш! И много ли такива хора има?… Мълчи, Аглая! Мълчи, Александра! Не е ваша работа!… Стига сте се въртели около мене, Евгений Павлич, омръзнахте ми!… Значи, миличък, ти и прошка им искаш — продължи тя, като се обърна към княза. — С други думи, извинете, дето се осмелих да ви предложа пари… А ти какво си се разсмял, фанфаронко! — нахвърли се тя изведнъж върху племенника на Лебедев. — Значи, според тебе: „Ние се отказваме от парите, ние искаме, а не просим!“ Като че ли не знае, че този идиот още утре ще се помъкне при тях да им предлага приятелството и парите си! Ще отидеш, нали? Ще отидеш ли, или не?

— Ще отида — тихо и смирено отговори князът.

— Чухте ли? Ето на какво разчиташ — обърна се тя пак към Докторенко, — все едно, че парите са вече в джоба ти, а пък ти ми се перчиш, за да хвърляш прах в очите ни… Не, миличък, други глупци си търси, аз ви виждам душичката… цялата ви игра ми е ясна!

— Лисавета Прокофиевна! — извика князът.

— Да си вървим, Лисавета Прокофиевна, крайно време е, да вземем и княза с нас — каза княз Шч., като се усмихваше и се показваше най-спокоен.

Девойките стояха настрана поуплашени, а генералът бе истински уплашен; изобщо всички бяха смаяни. Някои, които стояха по-далеч, се усмихваха под мустак и си шушукаха; по лицето на Лебедев бе изписан невъобразим възторг.

— Навсякъде срещаме безобразия и хаос, госпожо — каза племенникът на Лебедев, все пак доста смутен.

— Но не в такава степен! Не в такава степен, приятелю, както тук у вас! — със злорадство, почти в истерика възрази Лисавета Прокофиевна. — Ала оставете ме на мира — извика тя на тези, който се мъчеха да я увещаят. — Не, щом и вие сам, Евгений Павлич, ни разправихте преди малко, че се намерил дори един адвокат да заяви в съда, че няма нищо по-естествено от това, понеже си беден, да пречукаш шест души — значи, наистина сме дошли до най-лошото. Никога не бях чувала подобно нещо. Сега вече всичко ми стана ясно! Ами ето и този там пелтек (тя посочи Бурдовски, който я гледаше с голямо недоумение), нима не е способен да заколи човека? Басирам се, че ще го заколи! Парите ти, десет хиляди, може би няма да вземе, може би от съвест няма да ги вземе, но ще дойде през нощта, ще те заколи и ще измъкне парите от сандъчето. По съвест ще ги измъкне! Това не е безчестие за него! Това е „порив на благородно отчаяние“, „жест на отрицание“ или дявол знае какво… Пфуй! Всичко наопаки, всичко нагоре с краката тръгнало. Насред улицата момиче, израснало под бащин покрив, изведнъж скача в един файтон76 и вика на майка си: „Маминко, аз тези дни се омъжих за тогова Карлич или Иванич, сбогом!“ Добре ли е това според вас? Достойно ли е за уважение, естествено ли е? А женският въпрос? Ей това хлапе (тя посочи Коля), и то оня ден вече спореше какво представлява „женският въпрос“. И глупава да е майка ти, пак бъди човек с нея!… Защо така преди малко влязохте с вирнати глави, сякаш искахте да кажете: „Да не сте помръднали: ние идем. На нас дайте всички права, но вие да не сте посмели да гъкнете. На нас отдайте всички почести, дори най-небивалите, а с вас ще се отнасяме като с последния лакей!“ Истината търсят, за правото държат, а като безверници оклеветиха княза в статията. „Искаме, а не молим и никаква благодарност няма да чуете от устата ни, защото това, което ще направите, за успокоение на собствената си съвест ще го направите!“ Хубав морал: ами че щом ти не желаеш да благодариш, тогава и князът може да ти отговори, че и той не изпитва никакво чувство на благодарност към Павлишчев, защото и Павлишчев е вършил добро само за успокоение на собствената си съвест. А нали ти само на тази негова благодарност към Павлишчев си разчитал: щом не е вземал от тебе пари назаем и не ти е длъжен, тогава на какво друго си разчитал ако не на благодарността? Как така сам се отказваш от нея? Луди хора! Обвиняват обществото в жестокост и безчовещина, задето то заклеймява прелъстената девойка. А щом правят това, значи, признават, че тя страда от това общество. А щом страда, как тогава ти самият я излагаш във вестниците пред същото това общество и искаш тя да не страда от това? Луди хора! Суетни! В Бога не вярват, в Христа не вярват! Ами че вие толкова сте разядени от суетността и гордостта, че в края на краищата ще се изпоядете помежду си — аз ви го предричам. И не е ли това нелепост, хаос, безобразие? И отгоре на всичко това този безсрамник се тика да им иска прошка! Много ли ги има такива като вас? Какво се подсмивате: че станах за срам заедно с вас ли? Вече наистина се посрамих, но няма що!… А ти да не си посмял да ми се присмиваш, калпазанино! (Нахвърли се тя изведнъж на Иполит.) Самият той едва диша, а