отдавна не бях получавал известия, тъй като бях на път и след това лежах три дни болен в Петербург — изведнъж сега, само преди един час, ми съобщи в първата ни среща, че е разбрал всички намерения на Чебаров и има доказателства, че предположенията ми по отношение на него са верни. Аз знам, господа, че мнозина ме смятат за идиот и Чебаров, като е чувал, че лесно давам пари, сметнал е за лека работа да ме излъже, разчитайки тъкмо на чувствата ми към Павлишчев. Ала най-важното е — но изслушайте ме, господа, изслушайте ме! — най-важното е, че сега изведнъж излиза, че господин Бурдовски съвсем не е син на Павлишчев! Току-що ми го съобщи Гаврила Ардалионович и ме уверява, че е събрал положителни доказателства. Е, какво ще кажете? Нали просто за невярване след всичко онова, което надробихте тук! И добре слушайте: положителни доказателства! Аз още не вярвам, сам не вярвам, уверявам ви; още се съмнявам, защото Гаврила Ардалионович не е успял още да ми съобщи всички подробности. Но че Чебаров е мошеник, в това няма вече никакво съмнение! Той е излъгал не само нещастния господин Бурдовски, но и всички вас, господа, които сте дошли тук с благородното намерение да поддържате вашия приятел (тъй като той явно се нуждае от поддръжка, разбирам това много добре!), той е излъгал всички и ви е заплел в това мошеничество, защото всичко това е всъщност вагабонтство, мошеничество!

— Как мошеничество!… Как да не е „син на Павлишчев“?… Как е възможно това!… — чуха се възклицания. Цялата компания на Бурдовски беше неизразимо смутена.

— Да, разбира се, мошеничество! Защото, ако сега се установи, че господин Бурдовски не е „син на Павлишчев“ и искането му става сега чисто мошеничество (ако, разбира се, той е знаел истината!), но там е работата, че той е бил излъган, затова и настоявам да бъде оправдан; затова и казвам, че е достоен за съжаление зарад своята наивност и не може да бъде оставен без подкрепа; иначе и той ще излезе в случая мошеник. Но аз съм вече убеден, че той не разбира нищо! И аз самият бях в такова състояние, преди да замина за Швейцария, също така брътвех несвързани думи — искаш да се изразиш, а думите не ти идват… Разбирам го; мога много да му съчувствувам, защото съм почти също като него, значи, имам право да говоря! И все пак в края на краищата — въпреки че сега няма вече „син на Павлишчев“ и че всичко това се оказва мистификация — аз поддържам своето решение и съм готов да му дам десет хиляди в памет на Павлишчев. Преди да се яви Бурдовски, аз и без това имах намерение да употребя тези десет хиляди за някое училище, в памет на Павлишчев, но нали сега е все едно дали парите ще отидат за училище, или за господин Бурдовски, защото той, макар и да не е „син на Павлишчев“, все пак, кажи-речи, е като „син на Павлишчев“: защото нали и него така жестоко са го излъгали, та самият той е повярвал искрено, че е син на Павлишчев! Но изслушайте, Господа, Гаврила Ардалионович, нека свършим с това, не се сърдете, не се вълнувайте, седнете! Гаврила Ардалионович ей сега ще ни обясни цялата работа и аз самият, да си призная, горя от нетърпение да науча всички подробности. Той казва, че е ходил дори в Псков при вашата майка, господин Бурдовски, която съвсем не е умряла, както са ви принудили да напишете в статията… Седнете, господа, седнете!

Князът седна и пак успя да накара компанията на господин Бурдовски, която бе наскачала, да заеме местата си. През последните десет-двадесет минути той бе говорил разгорещено, високо, нетърпеливо- бързо, като се увличаше и се мъчеше да наддума и надвика всички и сега, разбира се, трябваше горчиво да се разкайва за някои думички и предположения, които бе изтървал. Ако не бяха го раздразнили и накарали да излезе почти извън себе си — той нямаше да си позволи да изкаже така открито и припряно някои свои предположения и да бъде така ненужно откровен. Ала щом седна на мястото си, люто разкаяние загложди до болка сърцето му. Не стига, дето беше „обидил“ Бурдовски, като на висок глас бе изказал предположение, че е болен от същата болест, от която самият той се бе лекувал в Швейцария, ами и предложението си за десетте хиляди, определени за училище, бе направил — мислеше си той — грубо и нетактично като някаква милостиня, и то тъкмо защото го бе направил гласно пред хората. „Трябваше да почакам и да му ги предложа утре насаме — каза си веднага князът, — но сега може би грешката не може да се поправи! Да, аз съм идиот, същински идиот!“ — реши той в пристъп на срам и страшно огорчение.

В това време Гаврила Ардалионович, който досега бе стоял настрана и упорито бе мълчал, пристъпи по покана на княза напред, застана до него и ясно и спокойно почна да дава отчет по работата, с която го беше натоварил князът. В един миг всички разговори стихнаха. Всички, особено приятелите на Бурдовски, наостриха с необикновено любопитство уши.

— Вие естествено няма да вземете да отричате — обърна се Гаврила Ардалионович направо към Бурдовски, който е най-голямо внимание и силно смутен бе вперил в него учуден поглед, — вие няма да вземете, пък и няма да искате, разбира се, да отричате сериозно, че сте родени точно две години, след като вашата майка се е венчала с колежкия секретар господин Бурдовски, вашия баща. Много лесно е да се установи с документи датата на вашето раждане, така че твърде обидното за вас и за майка ви изопачаване на този факт в статията на господин Келер може да се обясни само с буйната фантазия на господин Келер, който е смятал по този начин да изтъкне по-силно безспорността на вашето право и така да помогне на интересите ви. Господин Келер казва, че ви е чел предварително статията, макар и не цялата… без съмнение не ви я е дочел до това място…

— Вярно, че не му я дочетох — прекъсна го боксьорът, — но всички факти ми бяха съобщени от добре осведомено лице и аз…

— Извинете, господин Келер — спря го Гаврила Ардалионович, — оставете ме да продължа. Уверявам ви, че ще дойде ред и до вашата статия, тогава вие ще дадете обясненията си, а сега нека по-добре караме поред. Съвсем случайно, благодарение на сестра ми Варвара Ардалионовна Птицина, можах да взема от близката й приятелка Вера Алексеевна Зубкова, помешчица и вдовица, едно писмо на покойния Николай Андреевич Павлишчев, което той й е писал преди двадесет и четири години от чужбина. Като влязох в по- тясна връзка с Вера Алексеевна, аз се обърнах по нейно указание към запасния полковник Тимофей Фьодорович Вязовкин, далечен роднина и на времето си голям приятел с господин Павлишчев. От него можах да взема още две писма на Николай Андреевич, също писани от чужбина. Съпоставянето на датите и фактите в тези три писма доказва математически, без да има място за опровержение и дори за съмнение, че Николай Андреевич е заминал тогава за чужбина (дето е живял три години поред), точно година и половина преди вашето раждане, господин Бурдовски. Както знаете, вашата майка не е излизала никога от Русия… Сега аз няма да чета тези писма поради напредналото време, искам само за всеки случай да отбележа факта. Но ако обичате, господин Бурдовски, да си определим среща още утре сутринта у дома и доведете ваши свидетели (колкото щете) и експерти за сверяване на почерка — за мене няма никакво съмнение, че не може да не се убедите в пълната истинност на това, което казах. А щом е така, естествено цялата тази работа пада и се прекратява от само себе си.

Пак настъпи общо раздвижване и дълбоко вълнение. Бурдовски стана изведнъж от стола си.

— Щом е така, значи, аз съм бил измамен, измамен, но не от Чебаров, и то отдавна, много отдавна; не искам експерти, не искам да идвам у вас, вярвам ви, отказвам се от претенцията си… не приемам десетте хиляди… сбогом…

Той взе фуражката си и отмести стола, за да излезе.

— Ако можете, господин Бурдовски — тихо и благо го спря Гаврила Ардалионович, — останете поне още пет минути. По тази работа се разкриват още няколко извънредно важни факти, особено за вас във всеки случай много интересни. Според мене вие трябва да ги узнаете и на самия вас може би ще бъде по-приятно, ако работата се разясни напълно…

Бурдовски седна, без да каже дума, навел малко глава и като че ли дълбоко замислен. След него седна и племенникът на Лебедев, който също бе станал да излезе с него; той беше много слисан, макар че не беше загубил нито хладнокръвието, нито решителността си. Иполит беше намръщен, тъжен и като че ли твърде учуден. В този момент впрочем той се закашля толкова силно, че изцапа дори кърпичката си с кръв. Боксьорът имаше почти изплашен вид.

— Ех, Антип! — извика той огорчен. — Нали ти казвах тогава… завчера, че може би наистина не си син на Павлишчев!

Чу се сдържан смях, двама-трима се изсмяха по-високо от другите.

— Тази подробност, която току-що ни съобщихте, господин Келер — продължи Гаврила Ардалионович, — е много ценна. Все пак аз имам пълно право според най-точни сведения да твърдя, че