побързал да я омъжи за един човек с благороден характер, който живеел от сделки, имал дори служба и отдавна вече обичал момичето. В първо време той помагал на младоженците, но скоро съпругът й от гордост отказал да приема помощта му. Минало известно време и малко по малко П. забравил и за момичето, и за сина си, който имал от нея; после, както се знае, той умрял, без да направи завещание. В това време синът на П., който се родил вече при законния брак на майка си и бил осиновен от човека с благороден характер, под чието име бил отгледан и който също умрял по реда си, останал само на свои средства и с болна, с парализирани крака майка в една далечна губерния; а той си изкарвал почтено хляба, като давал всеки ден уроци в търговски семейства, и така се издържал отначало в гимназията, а след това слушал полезни за себе си лекции, преследвайки една по-далечна цел. Но какво можеш да получиш от уроци в семейства на руски търговци, които плащат по; десет копейки на час, като трябва при това да се грижиш за болна, парализирана майка, която най-сетне дори със смъртта си в далечната губерния съвсем почти не облекчила положението му? Сега се поставя въпросът: как по справедливост е трябвало да реши нашият потомък? Вие, читателю, без съмнение, смятате, че той си е казал така: «През целия си живот аз съм се радвал на благодеянията на П.; той е похарчил десетки хиляди рубли за моето възпитание, за моите гувернантки, за лекуването ми от лудост в Швейцария; и ето сега аз имам милиони, а благородният син на П., който няма никаква вина за грешките на своя лекомислен и забравил го баща, се съсипва да дава уроци. Всичко, което е похарчено за мене, напълно справедливо е било да се похарчи за него. Тези грамадни суми, отишли за мене, всъщност не са мои. Ако не беше една сляпа грешка на съдбата, те трябваше да се паднат на сина на П. Те трябваше да бъдат употребени за него, а не за мене, както стана поради фантастичната прищявка на лекомисления и лесно забравящ П. Ако аз бях напълно благороден, деликатен и справедлив човек, би трябвало да дам на сина му половината от цялото си наследство; но тъй като съм преди всичко човек на сметката и много добре разбирам, че тая работа не е юридическа, няма да дам половината от милионите си. Ала от моя страна ще бъде най-малкото твърде подло и безчестно (потомъкът забрави да прибави „и неразумно“), ако не върна сега на сина десетките хиляди рубли, които е похарчил П., за да ме излекува от идиотството ми. Това е просто въпрос на съвест и на справедливост! Защото какво щеше да стане от мене, ако П. не беше се нагърбил с моето възпитание и бе се погрижил за своя син, а не за мене?»
Но не, господа! Нашите потомци не разсъждават така. Колкото и да му говорил адвокатът на младия човек, заел се да го защищава единствено от приятелство и почти против волята му, почти насила, колкото и да му е посочвал задълженията за чест, за благородство, справедливост и дори за най-проста сметка, швейцарският възпитаник останал непреклонен. И какво мислите? Това не е още нищо, а ето какво вече е наистина непростимо и не може да се извини с никаква интересна болест: този милионер, който току-що е хвърлил гетрите на своя професор, не е могъл дори Да разбере, че този благороден млад човек, съсипващ се от даване на уроци, го моли не за милост и помощ, а търси своето право и това, което му се дължи, макар и да не почива на юридическа основа. И той дори не иска, а само приятелите му се застъпват за него. Нашият потомък приема величествен вид и опиянен от възможността да мачка безнаказано хората със своите милиони, изважда една петдесетрублева банкнота и я праща на благородния млад човек като безочливо подаяние. Вие не вярвате, господа? Вие сте възмутени, оскърбени, вие издавате вик на негодувание: но все пак той го е направил! Разбира се, парите са му били върнати веднага, така да се каже, хвърлени обратно в лицето. Но как да се реши тогава този въпрос? Понеже той не е юридически, остава само да му се даде гласност! И ето ние предаваме тая история на публиката, като отговаряме за нейната достоверност. Казват, че един от най-известните наши хумористи съчинил по този повод една великолепна епиграма73, достойна да заеме място не само в губернските, но и в столичните очерци на нашите нрави:
Когато свърши четенето, Коля побърза да предаде вестника на княза и без да каже дума, изтича в един ъгъл, сгуши се там и закри с ръце лицето си. Той изпитваше непосилен срам и детската му впечатлителност, която още не бе имала време да свикне с низостите на живота, беше възмутена извън всяка мярка. Струваше му се, че стана нещо необикновено, което отведнъж разруши всичко, и че едва ли не той самият е виновен за това, единствено задето бе прочел статията на глас.
Но и всички като че ли изпитваха подобно чувство.
На девойките им беше много стеснително и срамно.
Лисавета Прокофиевна сдържаше страшния си гняв и също може би горчиво се разкайваше, че се бе намесила в тая работа; сега тя мълчеше. С княза ставаше същото, което често се случва при подобни случаи с много срамежливите хора: толкова се засрами за чуждата постъпка, такъв свян изпита за гостите си, че в първия миг дори се боеше да ги погледне. Птицин, Варя, Ганя, дори Лебедев — всички имаха като че ли малко сконфузен вид. Най-чудното беше, че Иполит и „синът на Павлишчев“ също бяха някак смаяни; племенникът на Лебедев беше също явно недоволен. Единствен боксьорът седеше съвсем спокоен, като сучеше мустаци с важен вид и малко навел очи, но не от смущение, а, напротив, като че ли от благородна скромност и от твърде явно тържество. Виждаше се по всичко, че статията му харесва извънредно много.
— Дявол знае какво значи това — смотолеви полугласно Иван Фьодорович, — като че петдесет лакей са се събрали заедно да го съчинят и са го съчинили.
— Но по-озволете да попитам, уважаеми господине, как можете да оскърбявате с подобни предположения? — заяви цял разтреперан Иполит.
— Това, това, това е за един благороден човек… съгласете се сами, генерале, ако сте благороден човек; това е вече оскърбително! — измърмори боксьорът, като, кой знае защо, също изведнъж трепна, почна да сучи мустаци и разтърси рамене и цялото си тяло.
— Първо, за вас аз не съм „уважаеми господине“ и, второ, нямам намерение да ви давам никакво обяснение — отговори остро страшно разгорещилият се Иван Фьодорович, стана от мястото си и без да прибави нито дума, тръгна към изхода на терасата и застана на горното стъпало е гръб към присъствуващите за най-голямо негодуване на Лисавета Прокофиевна, която дори сега не мислеше да мръдне от мястото си.
— Господа, господа, позволете най-после да се обясня, господа — извика князът натъжен и развълнуван, — и направете ми удоволствието да говорим така, че да се разбираме. По въпроса за статията няма да кажа нищо, господа, да не се връщаме на нея; само че всичко това, господа, което е напечатано в нея, не е истина; казвам го, защото вие сами го знаете; срамно е дори. Ето защо много бих се учудил, ако някой от вас я е написал.
— До този момент аз не знаех нищо за тази статия — заяви Иполит, — аз не одобрявам тази статия.
— Макар и да знаех, че е написана… също не бих дал съвет да се отпечата, защото е рано — прибави племенникът на Лебедев.
— Аз знаех, но аз имам право… аз… забъбри „синът на Павлишчев“.
— Как! Вие ли сте съчинили всичко това? — попита князът, като погледна с любопитство Бурдовски. — Не е възможно!
— Може обаче и да ви се отрече правото да задавате подобни въпроси — обади се племенникът на Лебедев.
