след като помисли и се засмя.

— Охо! С вас човек трябва да бъде нащрек! Дявол знае дали и в тази си мисъл не сипахте отрова. А кой знае, може би сте ми и враг? Дойде ми на ума, ха-ха-ха! Забравих да ви попитам: вярно ли ми се стори, че Настасия Филиповна май твърде много ви харесва, а?

— Да… харесва ми.

— Да не сте влюбен?

— Не-е.

— А целият се изчерви и има нещастен вид. Е, нищо, нищо, няма да ви закачам; довиждане. А знаете ли, че тази жена е добродетелна? Можете ли да го повярвате? Вие мислите, че тя живее с оня, с Тоцки? Съвсем не! И то отдавна вече. А забелязахте ли, че тя ужасно се стесняваше и в някои моменти преди малко се смущаваше! Вярно. Ето такива жени обичат да властвуват. Хайде, сбогом!

Ганечка излезе много по-спокоен, отколкото бе влязъл, и в добро настроение. Князът остана десетина минути неподвижен и замислен.

Коля пак провря глава през вратата.

— Аз няма да обядвам, Коля; преди малко хапнах добре у Епанчини.

Коля влезе в стаята и подаде на княза една бележка. Тя беше от генерала, сгъната и запечатана. По лицето на Коля се виждаше колко му е тежко да предаде бележката. Князът я прочете, стана и взе шапката си.

— Това е на две крачки оттука — каза сконфузено Коля. — Той седи сега там и пие. И как си е извоювал там кредит — не мога да разбера. Княже, миличък, не казвайте, моля ви се, после на нашите, че съм ви предал тази бележка! Хиляди пъти съм се клел да не предавам тези записки, но жал ми е за него; но вижте какво, моля ви се, не се церемонете с него: дайте му някоя пара и толкоз.

— И аз имах намерение да видя баща ви, Коля; трябва да му говоря… по една работа… да вървим…

Коля заведе княза наблизо, до Литейная, в едно кафене, дето се играеше билярд, на долния етаж с вход откъм улицата. Надясно в ъгъла, в отделна стаичка като стар постоянен посетител се беше разположил Ардалион Александрович с бутилка на масичката и наистина с „Independance Belge“ в ръце. Чакаше княза: щом го съгледа, веднага остави вестника и започна едно разпалено и усукано обяснение, от което впрочем князът почти нищо не разбра, защото генералът беше вече почти пиян.

— Десет рубли нямам — прекъсна го князът, — но ето ви двадесет и пет, разменете ги и ми върнете петнадесет, защото иначе сам ще остана без грош.

— О, не се съмнявайте и бъдете сигурен, че ще го направя още сега…

— Освен това аз имам една молба към вас, генерале. Ходили ли сте някога у Настасия Филиповна?

— Аз ли? Дали съм ходил някога у нея? За това ли ме питате? Няколко пъти, мили мой, няколко пъти! — извика генералът в пристъп на самодоволство и тържествуваща ирония. — Но най-после престанах да ходя, тъй като не искам да поощрявам един непристоен съюз. Вие сам видяхте, бяхте свидетел тая заран: направих всичко, което можеше да направи един баща, но баща кротък и снизходителен; но сега на сцената ще излезе един съвсем друг баща и тогава — ще видим, ще проверим; заслужилият стар воин ли ще победи интригата, или безсрамната камелия36 ще влезе в най-благородното семейство.

— Тъкмо вас исках да попитам дали ще можете като познат да ме заведете тази вечер у Настасия Филиповна? Трябва да я видя още днес по една работа; но съвсем не зная как да вляза. Преди малко й бях представен, ала все пак не ме поканиха: днес там ще бъдат само поканени. Впрочем готов съм да не спазя някои правила на приличието и дори да стана смешен само за да вляза някак.

— И вие попаднахте точно, точно на моята идея, млади ми приятелю — извика възторжено генералът, — аз не ви повиках за тази дреболия — продължи той, като прибра впрочем парите и ги сложи в джоба си, — повиках ви, за да ви поканя да ми станете другар в един поход към Настасия Филиповна или по-право казано, в един поход срещу Настасия Филиповна! Генерал Иволгин и княз Мишкин! Как ли ще й се види това! А аз, под формата на любезност за рождения й ден, ще й обявя най-сетне волята си — косвено, не направо, но ще бъде все същото. Тогава Ганя сам ще види какво трябва да прави: ще избира между един баща, заслужил и… така да се каже… и прочее или… Но да става, каквото ще! Вашата идея е извънредно полезна. Ще тръгнем в девет часа, имаме още време.

— Къде живее тя?

— Далеч оттук: близо до Болшой театър, в къщата на Митовцова, почти на самия площад, на първия етаж… Няма да има много хора у нея, макар че тя има рожден ден, и рано ще се разотидат…

Отдавна вече се бе мръкнало; князът все още седеше, слушаше и чакаше генерала, който започваше безброй много анекдоти и не довършваше нито един. Щом дойде князът, той си поръча нова бутилка и само за един час я изпи, след това си поръча друга, изпи и нея. Навярно успя да разправи почти цялата си история. Най-сетне князът стана и каза, че не може повече да чака. Генералът допи последните капки от бутилката, стана и излезе от стаята, като стъпваше много несигурно. Князът беше отчаян. Не можеше да разбере как се довери толкова глупаво. Всъщност той съвсем не бе се и доверявал; разчиташе на генерала само за да влезе по някакъв начин при Настасия Филиповна, дори с цената на някакъв скандал, но пък не смяташе, че скандалът ще бъде много голям: генералът беше съвсем пиян, много словоохотлив и говореше непрекъснато, разчувствуван, с разплакана душа. Постоянно повтаряше, че поради лошото поведение на всички членове от семейството му всичко пропада и че е време да се тури край на това. Най-после стигнаха на Литейная. Снегът все още се топеше; тъжен, топъл, влажен вятър свиреше по улиците, екипажите шляпаха из калта, бързи коне и кранти звънкаха с подковите си по каменната настилка. Тълпа от умърлушени и мокри пешеходци се скиташе по тротоарите. Срещаха се и пияни.

— Виждате ли тези осветени първи етажи — каза генералът, — тук живеят все мои другари, — а аз, най-заслужилият и най-пострадалият между тях, се мъкна пеш към Болшой театър, към квартирата на една подозрителна жена! Човекът, който има тринадесет куршума в гърдите си… вие не вярвате! А пък специално за мене Пирогов телеграфира в Париж и напусна временно обсадения Севастопол37, а Нелатон38, парижки придворен лекар, си издействува свободен пропуск в името на науката и дойде да ме прегледа в обсадения Севастопол. Това е известно на най-голямото началство: „А, това е онзи Иволгин, който има тринадесет куршума в тялото си!…“ Ето какво казват, господине! Виждате ли, княже, тази къща? Тук в първия й етаж живее старият ми другар генерал Соколович с благородното си и многобройно семейство. С тази къща, с други три на Невски и с две на Морская сега се ограничава целият ми кръг от познанства, искам да кажа, от личните ми познанства. Нина Александровна отдавна вече се е примирила с положението. А аз още живея със спомените си… и, така да се каже, си почивам в културния кръг на обществото на някогашните си другари и подчинени, които и досега ме обожават. Този генерал Соколович (впрочем отдавна не съм ходил у него и не съм виждал Ана Фьодоровна)… нали знаете, скъпи княже, когато не приемаш гости, някак неусетно и ти преставаш да ходиш у другите. А пък… хм… вие май не вярвате… Впрочем защо да не заведа сина на моя най-добър приятел и другар от детинство в това очарователно семейство? Генерал Иволгин и княз Мишкин! Ще видите там една пленителна девойка — не една, а две, дори три, които са украшение на столицата и обществото: красота, образованост, духовни стремежи… женският въпрос, стихове, всичко това съчетано в щастлива разнообразна смесица, като не смятаме най-малкото по осемдесет хиляди рубли сухи пари зестра за всяка една, от което никога не боли глава, при никакви женски и социални въпроси… с една дума, непременно, непременно трябва и съм длъжен да ви заведа. Генерал Иволгин и княз Мишкин!

— Веднага? Още сега? Но вие забравихте — започна князът.

— Нищо, нищо не съм забравил, да идем! През тук, по тази великолепна стълба. Чудно ми е защо го няма портиера, но… днес е празник, излязъл е. Още не са изгонили този пияница. Цялото си щастие в живота и в службата тоя Соколович дължи на мене, единствено на мене и никому другиму, но… ето че стигнахме.

Князът вече не протестираше и следваше послушно генерала, за да не го дразни и е твърдата надежда, че генерал Соколович и цялото му семейство малко по малко ще се изпарят като мираж и ще се окажат