седне на дивана.

— Като истински приятел на вашия баща, желая да ви предупредя — каза генералът, — както сам виждате, аз станах жертва на една трагична катастрофа; но без съд! Без съд! Нина Александровна е рядка жена. Варвара Ардалионовна, дъщеря ми, е рядка дъщеря! Обстоятелствата ни принудиха да даваме стаи под наем — нечувано падение!… Аз, който бях на път да стана генерал-губернатор!… Но на вас винаги ще се радваме. А пък в моя дом става трагедия!

Князът го гледаше въпросително и е голямо любопитство.

— Готви се женитба, и то необикновена женитба. Женитба между съмнителна жена и млад човек, който би могъл да бъде камерюнкер. Искат да доведат тази жена в къщата, дето живеят моята дъщеря и моята жена! Но докато съм жив, тя няма да влезе тук! Ще легна на прага и нека тя мине през мене!… С Ганя сега почти не говоря, избягвам дори да го срещна. Нарочно ви предупреждавам; но щом ще живеете у нас и без това ще бъдете свидетел. Ала вие сте син на моя приятел и аз имам правото да се надявам…

— Княже, направете ми удоволствието, елате при мене в гостната — повика го Нина Александровна, която дойде вече сама на вратата.

— Представи си, мила моя — извика генералът, — излиза, че аз съм, бавил княза!

Нина Александровна погледна укорно генерала, след това хвърли изпитателен поглед към княза, но не каза нито дума. Князът тръгна след нея; но щом влязоха в гостната и седнаха, а Нина Александровна едва бе почнала бързо и полугласно да разправя нещо на княза, изведнъж в стаята пристигна сам генералът. Нина Александровна тутакси млъкна и явно ядосана, се наведе над плетивото си. Генералът може би забеляза това, но не загуби чудесното си настроение.

— Син на моя приятел! — извика той, обръщайки се към Нина Александровна. — Такава неочаквана среща! Отдавна вече бях престанал да го смятам за възможно. Но, мила моя, нима не помниш покойния Николай Лвович? Нали го завари… в Твер?

— Не си спомням за Николай Лвович. Той вашият баща ли е? — попита тя княза.

— Баща ми; но той е умрял, струва ми се, не в Твер, а в Елисаветград — плахо забеляза князът на генерала. — Чувал съм от Павлишчев…

— В Твер — настоя генералът, — малко преди да умре, го преведоха в Твер, и то дори още преди да се развие болестта му. Вие бяхте още твърде малък и не сте могли да запомните нито преместването, нито пътуването: а Павлишчев може да е сгрешил, макар че беше чудесен човек.

— Вие познавахте и Павлишчев?

— Рядък човек беше, но аз бях личен свидетел. Аз благослових баща ви на смъртния одър…

— Но баща ми е умрял като подсъдим — забеляза отново князът, — макар че никога не можах да узная какво точно е било обвинението му; той е умрял в болницата.

— О, това беше по делото с редника Колпаков и несъмнено князът щеше да бъде оправдан.

— Така ли? Вие знаете сигурно? — попита князът с особено любопитство.

— Как да не знам! — извика генералът. — Съдът прекрати заседанията си, без да реши нещо. Невъзможно дело! Дори може да се каже тайнствено дело: умира щабскапитан Ларионов, ротен командир; назначават княза да изпълнява временно службата му; добре. Редникът Колпаков извършва кражба — кожа за ботуши от другаря си — и я пропива; добре. Князът — и забележете, това става в присъствието на фелдфебела и ефрейтора — мъмри строго Колпаков и го заплашва с бой. Много добре. Колпаков отива в казармата, ляга на наровете и след четвърт час умира. Прекрасно, но случаят е неочакван, почти невъзможен. Тъй или иначе, погребват Колпаков; князът прави рапорт и след това заличават Колпаков от списъците. Наглед какво по-хубаво от това? Но точно след половин година на бригадния преглед редникът Колпаков, сякаш нищо не е било, се явява отново в трета рота, втори батальон на Новоземлянския пехотен полк26, от същата бригада и от същата дивизия!

— Как! — извика князът извън себе си от учудване.

— Не може да е така, това е грешка! — обърна се изведнъж към него Нина Александровна, като го гледаше почти с тъга. — Mon mari se trompe.27

— Но, мила моя, лесно е да се каже se trompe, но я ти се опитай да обясниш случай като този! Всички си глътнаха езиците. Аз пръв бих казал qu'on se trompe28. Но за нещастие бях свидетел и лично участвувах в комисията. Всички очни ставки доказаха, че това е същият, съвсем същият редник Колпаков, който бе погребан преди половин година с обичайния церемониал и с удряне на барабани. Случай наистина рядък, почти невъзможен, съгласен съм, но…

— Татко, обедът ви е сложен — извести Варвара Ардалионовна, като влезе в стаята.

— А, прекрасно, великолепно! Наистина съм огладнял… Но случаят, може да се каже, е дори психологически…

— Супата пак ще изстине — с нетърпение каза Варя.

— Ей сега, ей сега — мънкаше генералът, като излизаше от стаята, и когато беше вече в коридора, чуваха се още думите му: „И въпреки всички издирвания.“

— Вие ще трябва да прощавате за много неща на Ардалион Александрович, ако останете у нас — каза Нина Александровна на княза, — впрочем той няма много да ви безпокои; обядва сам. Ще се съгласите, че всеки си има своите недостатъци и своите… особености, другите може би още повече, отколкото онези, които сме свикнали да сочим с пръст. Имам една голяма молба към вас: ако някой път моят мъж ви поиска наема, кажете му, че сте го дали на мене. Естествено и да дадете нещо на Ардалион Александрович, то ще се спадне от сметката ви, но аз ви моля само за редовност… Какво има, Варя?

Варя се бе върнала в стаята и мълчаливо подаде на майка си портрета на Настасия Филиповна. Нина Александровна трепна и го разглежда известно време, отначало като че ли с уплаха, а след това с потиснато неприятно чувство. Най-после погледна въпросително Варя.

— Подарила му го днес тя самата — каза Варя, — а довечера всичко ще се реши у тях.

— Довечера! — повтори Нина Александровна полугласно и сякаш в отчаяние. — Наистина? Сега няма вече никакви съмнения и не остава никаква надежда: с портрета си е казала всичко… Сам ли ти го показа? — прибави тя учудено.

— Нали знаете, че цял месец вече как не си казваме почти нито дума. Птицин ми разправи всичко, а портретът се търкаляше там по земята до масата; аз го вдигнах.

— Княже — обърна се изведнъж към него Нина Александровна, — исках да ви попитам (затова и всъщност ви помолих да дойдете тук), отдавна ли познавате моя син? Той каза, струва ми се, че току-що сте пристигнал днес отнякъде?

Князът даде някои кратки обяснения за себе си, като премълча повече от половината. Нина Александровна и Варя го изслушаха.

— Не ви зададох въпроса си, за да науча нещо за Гаврила Ардалионович — забеляза Нина Александровна, — не бива да си съставите крива представа за това.

Ако има нещо, което той не може сам да ми признае, не държа да го науча от другиго. Питам ви всъщност, защото преди малко, като попитах Ганя, ми отговори пред вас, а и след това, когато си излязохте, ми каза: „Той знае всичко, няма защо да се стеснявате!“ Но какво значи това? Тоест бих искала да знам до каква степен…

Изведнъж влязоха Ганя и Птицин; Нина Александровна начаса млъкна. Князът остана на стола до нея, а Варя се дръпна настрана; портретът на Настасия Филиповна беше на най-лично място върху работната масичка на Нина Александровна, точно пред нея. Щом го видя, Ганя се намръщи, взе го ядосано от масата и го хвърли на писалището си в другия край на стаята.

— Днес ли, Ганя? — попита изведнъж Нина Александровна.

— Какво днес? — трепна Ганя и изведнъж се нахвърли върху княза. — А, разбирам, вие вече и тук!… Но какво е най-после това у вас, да не е някаква болест? Не можете ли да сдържате езика си? Та разберете най-сетне, ваше сиятелство…

— В този случай аз съм виновният, Ганя, никой друг — прекъсна го Птицин.

Ганя го погледна въпросително.

— Та така е по-добре, Ганя, толкова повече, че от едната страна работата е свършена — измърмори Птицин и като се дръпна настрана, седна до масата, извади от джоба си някакво листче, изписано с молив, и почна внимателно да го разглежда. Ганя стоеше мрачен и чакаше неспокойно семейна сцена. Той дори не помисли да се извини на княза.