— Но аз ви уверявам, че брътвих много по-малко, отколкото си мислите — каза князът с известно раздразнение срещу укорите на Ганя. Явно бе, че отношенията им се влошаваха все повече и повече.

— Все пак доста бели ми навлякохте днес. С една дума, моля ви за тази услуга.

— Забележете още и това, Гаврила Ардалионович, та с какво бях обвързан преди малко и защо да не можех да спомена за портрета? Вие не бяхте ме молили да не казвам нищо.

— Пфуй, каква лоша стая — забеляза Ганя, като се огледа презрително, — тъмна и прозорците гледат към двора. Във всяко отношение попаднахте не навреме у нас… Но вината не е моя; не аз давам стаи под наем.

Надникна Птицин и повика Ганя; той остави бързо княза и излезе, въпреки че искаше да каже още нещо, но явно се колебаеше и сякаш се срамуваше да започне; а и за стаята се изрази зле като че ли също от смущение:

Едва князът се изми и тури малко в ред тоалета си, вратата отново се отвори и се показа нова фигура.

Това беше един господин на около тридесет години, доста едър, плещест, с грамадна къдрава червеникава глава. Лицето му беше месесто и червено, устните дебели, носът широк и сплеснат, очите малки, потънали в тлъстина и присмехулни, сякаш непрекъснато намигаха. Цялата му външност излъчваше нещо доста нахално. Дрехите му бяха мръсни.

Отначало той отвори вратата точно колкото да си провре главата. Проврялата се глава оглежда около пет секунди стаята, след това вратата се заотваря бавно и цялата фигура изпъкна на прага, но гостенинът не влизаше, а все още с присвити очи разглеждаше оттам княза. Най-сетне той затвори вратата след себе си, приближи се, седна на стол, хвана силно ръката на княза и го тури да седне насреща на дивана, малко встрани.

— Фердишченко — каза той, като се взираше втренчено и въпросително в лицето на княза.

— Е, та какво? — отвърна князът, едва сдържайки смеха си.

— Наемател — каза пак Фердишченко, като все още гледаше княза.

— Искате да се запознаем?

— Е-ех! — рече гостенинът, разроши коси, въздъхна и се загледа в насрещния ъгъл. — Имате ли пари? — попита той изведнъж, като се обърна към княза.

— Малко.

— Колко точно?

— Двадесет и пет рубли.

— Я да ги видя.

Князът извади двадесет и петрублевата банкнота от джоба на жилетката си и я подаде на Фердишченко. Той я разгъна, погледа я, след това я обърна на другата страна и я загледа срещу светлината.

— Доста чудно — каза той, като че замислен, — защо ли потъмняват? Тези банкноти от двадесет и пет рубли понякога ужасно потъмняват, а другите, напротив, съвсем избеляват. Вземете я.

Князът взе банкнотата си. Фердишченко стана от стола.

— Дойдох да ви предупредя: първо, да не ми давате пари назаем, защото непременно ще ви поискам.

— Добре.

— Вие имате ли намерение да плащате тук?

— Имам.

— А аз нямам; благодаря. Аз съм ви съсед, първата врата отдясно, видяхте ли? Гледайте да не идвате твърде често при мене; аз ще идвам при вас, бъдете спокоен. Видяхте ли генерала?

— Не.

— И не сте го чували?

— Не, разбира се.

— Тогава ще го видите и чуете; та той иска дори от мене пари назаем! Avis au lecteur.25 Сбогом. Може ли да се живее, когато се казваш Фердишченко?

— Че защо не?

— Сбогом.

И той тръгна към вратата. По-късно князът научи, че този господин уж си бил поставил за цел да смайва всички със своята оригиналност и веселост, но това никак не му се удаваше. На някои той правеше дори неприятно впечатление, за което искрено скърбеше, но все пак не се отказваше от ролята си. На прага на вратата някак му провървя: сблъска се е един непознат на княза господин, който искаше да влезе, стори му път да мине и като смигна зад гърба му няколко пъти предупредително на княза, все пак по този начин излезе не без апломб.

Новодошлият беше висок човек, на около петдесет и пет години, а може би и повече, доста угоен, с пурпурночервено, месесто и подпухнало лице, оградено с гъсти побелели бакенбарди, с мустаци и големи, доста изпъкнали очи. Фигурата му щеше да бъде доста внушителна, ако в нея нямаше нещо отпуснато, извехтяло, дори измърсено. Облечен беше със старо сюртуче, почти скъсано на лактите; долните му дрехи бяха също омазнени — по домашному. Отблизо миришеше малко на водка: ала маниерите му бяха ефектни, донякъде заучени и явно показваха ревнивото му желание да смае с достойнството си. Господинът се приближи до княза бавно, с приветлива усмивка, взе мълчаливо ръката му и като я задържа в своята, известно време разглежда лицето му, сякаш търсеше в него познати черти.

— Той! Той! — промълви той тихо, но тържествено. — Истински! Чувам, повтарят познато и скъпо име и си спомних невъзвратимото минало… Княз Мишкин?

— Тъй вярно.

— Генерал Иволгин, запасен и нещастен. Вашето име и презиме, ако смея да попитам?

— Лев Николаевич.

— Тъй, тъй! Син на моя приятел, може да се каже другар от детинство, Николай Петрович?

— Моят баща се казваше Николай Лвович.

— Лвович — поправи се генералът, но без да бърза, с пълната увереност, като че съвсем не е забравил, а само неочаквано е сбъркал. Той седна и като хвана пак ръката на княза, сложи го да седне до себе си. — Носил съм ви на ръце.

— Нима? — попита князът. — Има вече двадесет години, как умря баща ми.

— Да; двадесет години: двадесет години и три месеца. Заедно се учихме; аз постъпих направо във войската.

— И баща ми е служил във войската, подпоручик във Василковския полк.

— В Беломирския. Преведоха го в Беломирския почти преди да умре. Аз бях там и го благослових за вечността. Майка ви…

Генералът замълча, сякаш потиснат от тъжен спомен.

— Но и тя умряла от настинка след половин година — каза князът.

— Не от настинка. Не от настинка, вярвайте на стареца. Аз бях там, и нея погребах. От скръб по своя княз, а не от настинка. Да, драги, аз помня и княгинята! Младини! Заради нея ние с княза, приятели от детинство, насмалко не се убихме един друг.

Князът започваше да слуша с известно недоверие.

— Аз бях страстно влюбен във вашата майка, още когато беше годеница — годеница на моя приятел. Князът забеляза това и беше поразен. Идва при мене една сутрин, към седем часа, събужда ме. Сащисан, аз се обличам; мълчим и двамата; всичко разбрах. Той изважда от джоба си два пистолета. През кърпа. Без свидетели. Защо ни са свидетели, когато след пет минути ще се изпратим един друг във вечността? Заредихме пистолетите, опънахме кърпата, застанахме, всеки опря пистолета в сърцето на другия и се гледаме в лицето. Изведнъж сълзи като град в очите на двама ни, трепнаха ръцете ни. И на двамата, и на двамата, отведнъж! И сега естествено прегръщания и взаимна борба на великодушие. Князът вика: твоя е! Аз викам: твоя е! С една дума… с една дума… у нас ли ще живеете… у нас ли?

— Да, за известно време може би — промълви князът и като че ли се запъна малко.

— Княже, мама ви моли да идете при нея — извика Коля, като надникна през вратата. Князът се понадигна, за да отиде, но генералът сложи дясната си ръка на рамото му и приятелски го накара пак да