И много, още много подобни бълнувания имаше в тези писма. Едното от тях, второто, обемаше два големи листа за писма, ситно написани.

Князът излезе най-после от тъмния парк, дето дълго скита както и вчера. Светлата прозрачна нощ му се виждаше още по-светла от всякога. „Нима е още толкова рано?“ — помисли той. (Забравил бе да вземе часовника си.) Счу му се далечна музика. „Сигурно е в казиното — каза си той, — разбира се, те не са ходили днес там.“ В момента, когато помисли това, забеляза, че стои пред вилата им; той си знаеше, че непременно ще дойде най-после тук и със замряло сърце се качи на терасата. Никой не го посрещна — терасата беше празна. Той почака, след това отвори вратата към залата. „Тази врата никога не се затваря“ — мина му през ума. Но тази зала беше празна и почти съвсем тъмна. Той застана в недоумение сред залата. Изведнъж вратата се отвори и влезе Александра Ивановна със свещ в ръка. Щом видя княза, тя се учуди и се спря пред него, сякаш за да му зададе някакъв въпрос. Ясно бе, че тя само минаваше през стаята, от едната врата в другата, и никак не очакваше да намери някого.

— Как попаднахте тук? — продума най-сетне тя.

— Отбих се… за малко…

— Maman не е много добре. Аглая също. Аделаида се кани да си легне, аз също отивам. Цялата вечер останахме сами в къщи. Татко и князът са в Петербург.

— Аз дойдох… дойдох у вас… сега…

— Знаете ли колко е часът?

— Не…

— Дванадесет и половина. Ние винаги си лягаме в един часа.

— Ах, аз мислех, че е… девет и половина.

— Нищо! — засмя се тя. — А защо не дойдохте по-рано? Може би са ви чакали?

— Аз… мислех… — мънкаше той, като си отиваше.

— Довиждане! Утре всички ще се смеят, като им разправя.

Той тръгна за вилата си по пътя, който избикаляше парка. Сърцето му биеше, мислите му се заплитаха и всичко около него приличаше сякаш на сън. И изведнъж същото видение, което бе видял два пъти в момента, когато се събуждаше, изпъкна пред очите му. Същата жена излезе от парка и застана пред него, като че го беше чакала тук. Той трепна й се спря; тя взе ръката му и силно я стисна. „Не, това не е видение!“

И ето най-после тя стоеше лице срещу лице пред него, за пръв път, откак се бяха разделили; тя му казваше нещо, но той я гледаше мълком; сърцето му преля от болка и замря. О, никога след това той не можа да забрави тази среща е нея и си я спомняше винаги със същата болка. Тя падна на колене пред него, посред пътя, като екзалтирана; той се дръпна уплашен, а тя се мъчеше да хване ръката му, за да я целуне, и също както днес в съня му сълзи блестяха на дългите й клепки.

— Стани, стани! — каза той шепнешком в ужас, като я повдигаше. — По-скоро стани!

— Щастлив ли си? Щастлив ли си? — питаше го тя. — Кажи ми само една дума, щастлив ли си сега? Днес, в този момент? При нея ли беше? Какво ти каза?

Тя не се изправяше, не го слушаше; питаше го трескаво и говореше припряно, сякаш някой я гонеше.

— Аз си заминавам утре, както си заповядал. Няма да ме има вече… За последен път те виждам сега, за последен! Сега вече съвсем за последен път!

— Успокой се, стани! — каза той отчаян.

Тя го гледаше жадно, хванала го за ръцете.

— Сбогом! — каза тя най-сетне, стана и бързо се отдалечи, почти тичайки. Князът видя как изведнъж до нея изникна Рогожин, хвана я под ръка и я отведе.

— Почакай, княже — извика Рогожин, — след пет минути ще се върна за малко.

След пет минути той наистина дойде; князът го чакаше на същото място.

— Настаних я в екипажа — каза той, — от десет часа я чакаше там на ъгъла каляската. Тя знаеше, че ще прекараш цялата вечер у онази. Съобщих й точно онова, което ми беше написал тогава. Тя няма вече да й пише; обеща; и според желанието ти ще си замине утре. Пожела да те види за последен път, макар че ти беше отказал да я видиш; чакахме те тук на това място, ей на онази пейка, край която щеше да минеш на връщане.

— Тя ли те доведе тук?

— Защо питаш? — ухили се Рогожин. — Това, което видях тук, не беше за мене ново. Не прочете ли писмата й?

— А ти наистина ли си ги чел? — попита князът, поразен от тази мисъл.

— Иска ли питане; сама ми показваше всяко писмо. Спомняш ли си намека за бръснача, хе-хе!

— Тя е безумна! — извика князът, кършейки ръце.

— Кой знае, може би не е — каза тихо Рогожин, като че ли на себе си.

Князът не отговори.

— Хайде сбогом — каза Рогожин. — и аз заминавам утре; не си спомняй за мене с лошо! А Ди, драги — прибави той, като бързо се обърна, — защо не й отговори на въпроса? „Щастлив ли си, или не?“

— Не, не, не! — извика князът с безкрайна скръб.

— Оставаше да кажеш: „Да!“ — злобно се разсмя Рогожин и тръгна, без да се обърне.

Минала бе почти седмица от срещата на двамата герои от нашия разказ на зелената пейка. В една светла утрин, към десет и половина, Варвара Ардалионовна, Птицина, която беше излязла да навести някои свои познати, се прибра в къщи много тъжно настроена.

Има хора, за които е мъчно да се каже нещо, което би ги представило отведнъж в техния най-типичен и характерен вид; това са хора, които е прието да наричаме „обикновени“, „мнозинство“ и които наистина образуват огромното мнозинство от всяко общество. В своите романи и повести писателите гледат повече да вземат типове от обществото и да ги представят живописно и художествено. В живота тези типове извънредно рядко се срещат така цялостно, но това не им пречи да бъдат почти по-реални от самата действителност. Като тип Падкальосин е може би преувеличен, но съвсем не е измислен. Колко ли умни хора, като са видели Гоголевия Падкальосин, веднага са почнали да намират, че десетки, дори стотици от техните добри познати и приятели страшно много приличат на него. Дори преди Гогол те са знаели, че тези техни приятели са също като Падкальосин, но не са знаели, че точно това им е името. Всъщност много рядко годениците скачат от прозорците преди сватбата си, защото — като оставим всичко друго настрана — това е дори неудобно; ала колко годеници, даже хора достойни и умни, са изпадали пред венчавката си в душевното състояние на Падкальосин. Не всички мъже викат също така и на всяка крачка: „Tu l'as volu, George Dandin!“103 Но, Господи, колко милиони и билиони пъти мъжете от цял свят са повтаряли от сърце този вик след медения си месец, ако не дори още на другия ден след сватбата си.

И така, без да се впускаме в по-сериозни обяснения, ще кажем само, че в живота типичността на лицата сякаш се разводнява и всички тези жоржданденовци и падкальосиновци наистина съществуват, щъкат насам-натам и сноват пред очите ни всекидневно, но като че ли някак със смекчени черти. Като прибавим най-после, за пълнота на истината, че и цялостният тип на Жорж Данден, както го е създал Молиер, също може да се срещне в живота, макар и рядко, ще завършим нашите разсъждения, които