пропаднал човек! Това е; а камо ли пари!

— Значи, му давате пари?

— Не; пари не съм му давал и той самият знае, че няма да му дам, но то е само за да го въздържам и поправям. Сега се е лепнал за мене да дойде в Петербург, където отивам да издиря пресните следи на Фердишченко, защото съм сигурен, че той е вече там. Генералът просто кипи от негодувание, но предвиждам, че в Петербург ще ми се изплъзне, за да отиде при капитаншата. Признавам, че дори нарочно ще го пусна да върви, както вече се уговорихме, щом пристигнем, да се пръснем в разни страни, за да пипнем по-лесно господин Фердишченко.

Тъй че ще го пусна да върви, а после изведнъж ще се изтърся като гръм от ясно небе и ще го заваря при капитаншата — всъщност, за да го засрамя като глава на семейство и изобщо като човек.

— Само не вдигайте шум, Лебедев, за Бога, никакъв шум — полугласно и силно разтревожен каза князът.

— О, не, всъщност само за да го засрамя и да видя каква физиономия ще направи — защото по физиономията могат да се познаят много неща, много, уважаеми княже, особено у човек като него! Ах, княже! Колкото и голямо да ми е нещастието, не мога дори и сега да не мисля за него и за поправянето на морала му. Имам една голяма молба към вас, многоуважаеми княже, дори признавам, че затова всъщност съм и дошъл при вас: вие познавате семейството на генерала и даже сте живели у тях; ако бихте приели, предобри княже, да ми помогнете, всъщност това е само в интерес на генерала и за неговото щастие…

Лебедев дори скръсти ръце като за молба.

— Какво има? Как да помогна? Бъдете сигурен, Лебедев, че силно желая да ви разбера напълно.

— Единствено тази сигурност ме доведе при вас! Би могло да се действува чрез Нина Александровна, за да се уреди едно наблюдение и, така да се каже, постоянно следене на негово превъзходителство в средата на собственото му семейство. За нещастие аз не ги познавам… Освен това и Николай Ардалионович, който, така да се каже, ви обожава с целия жар на младежката си душа, би могъл без съмнение също да помогне…

— О, не… да замесваме Нина Александровна в тая работа… Боже опази! Пък и Коля!… Впрочем може би аз все още не ви разбирам, Лебедев.

— Но тук няма нищо за разбиране! — извика Лебедев, като дори подскочи от стола. — Нищо друго освен деликатност и нежност — ето всичкото лекарство, което трябва на нашия болен. Позволявате ли ми, княже, да го смятам за болен?

— Това дори показва вашата деликатност и ум.

— Ще ви обясня с един пример, за по-голяма яснота взет от практиката. Виждате какъв човек е той: сега има само една слабост — към капитаншата, при която му е забранено да се явява без пари и у която смятам да го издебна днес, за негово добро, разбира се; но да приемем, че става въпрос не само за капитаншата, ами че той би могъл да извърши едно истинско престъпление или някоя най-безчестна постъпка (макар че той е напълно неспособен за това) — дори и в този случай, казвам, можеш да постигнеш при него всичко само с една благородна, така да се рече, нежност, защото той е крайно чувствителен човек! Повярвайте ми, пет дни няма да издържи, сам ще почне да говори, ще заплаче и всичко ще си признае — особено ако неговото семейство и вие действувате изкусно и благородно, като следите всичките му, така да се каже, прояви и стъпки… О, предобри княже! — скочи Лебедев като че ли под напора на някакво вдъхновение. — Аз наистина не твърдя, че той е сигурно… Аз съм готов, така да се каже, да пролея веднага всичката си кръв за него, но съгласете се, че невъздържанието, пиянството и капитаншата — всичко това заедно може да доведе до какво ли не.

— Аз съм винаги готов, разбира се, да ви помогна в тази работа — каза князът и стана, — но признавам ви, Лебедев, че съм ужасно разтревожен; кажете, нали вие все още… с една дума, сам казвате, че подозирате господин Фердишченко.

— Че кого другиго? Кого другиго, искрени княже? — пак скръсти умилително ръце Лебедев и трогателно се усмихна.

Князът свъси вежди и стана.

— Вижте какво, Лукиян Тимофеич, в подобен случай страшно нещо е да се излъжеш. Този Фердишченко… не бих искал да кажа нищо лошо за него… но този Фердишченко… тоест, кой знае, може би тъкмо той е!… Искам да кажа, че може би той наистина е по-способен от всеки друг… да направи това.

Лебедев наостри очи и уши.

— Виждате ли — объркваше се и все повече и повече въсеше вежди князът, като ходеше насам-натам из стаята и се мъчеше да не поглежда към Лебедев, — съобщиха ми… казаха ми за господин Фердишченко, че отгоре на всичко той бил човек, пред когото трябва да се въздържаме и да не говорим нищо… излишно — нали разбирате? Повтарям ви го, защото може би той наистина е по-способен от всеки друг… за да не се излъжете — ето кое е най-важното, нали разбирате?

— А кой ви съобщи това за господин Фердишченко? — попита бързо Лебедев.

— Ей тъй, пошепнаха ми; впрочем самият аз не вярвам… страшно ме е яд, дето трябваше да ви кажа това, уверявам ви, сам не го вярвам… това са глупости… Пфуй, каква глупост направих!

— Виждате ли, княже — цял се разтрепери Лебедев, — това е важно, много важно сега, тоест не що се отнася до господин Фердишченко, а как е стигнало до вас това известие. (Като казваше това, Лебедев тичаше насам-натам около княза, мъчейки се да върви в крак с него.) Вижте какво ще ви кажа сега, княже: когато тази заран отивахме у Вилкин, генералът, след като ми разправи за пожара и кипейки, разбира се, от гняв, изведнъж почна да ми прави същите намеци по адрес на господин Фердишченко, но така несвързано и несръчно, че не можах да не му задам някои въпроси, от отговорите на които се убедих напълно, че цялото това известие е рожба единствено на фантазията на негово превъзходителство… Всъщност, така да се каже, то иде просто от неговото добродушие. Защото той лъже само задето не може да сдържи излиянията си. Сега имайте добрината да отсъдите вие: ако е излъгал, а в това съм сигурен, как лъжата му е могла да стигне до ушите ви? Разберете, княже, че това е било фантазия на момента — кой тогава е могъл да ви го съобщи? Това е важно и… така да се каже…

— Току-що ми го каза Коля, а на него го казал баща му, когото срещнал между шест и седем часа в преддверието, когато излязъл за нещо.

И князът разправи всичко в подробности.

— Ето на, това се казва следа — каза Лебедев, като си потриваше ръцете и тихичко се смееше, — така си и мислех! Това значи, че негово превъзходителство нарочно е прекъснал между шест и седем часа своя невинен сън, за да отиде да събуди любимия си син и да му съобщи за извънредната опасност от компанията на господин Фердишченко! Че след всичко това какъв опасен човек е господин Фердишченко и толкова ли е голяма бащината тревога на негово превъзходителство, хе-хе-хе!…

— Слушайте, Лебедев — съвсем се смути вече князът, — слушайте, действувайте тихо! Не вдигайте шум! Моля ви се, Лебедев, умолявам ви… В такъв случай, кълна ви се, аз ще ви помогна, но при условие никой да не знае, никой да не знае!

— Бъдете сигурен, предобри, преискрени и преблагородни княже — извика Лебедев под напора на най- решително вдъхновение, — бъдете сигурен, че всичко това ще умре в моето благородно сърце! С тихи стъпки, ръка за ръка! С тихи стъпки, ръка за ръка! Аз ще дам дори всичката си кръв… Пресветли княже, аз съм низък и по душа, и по дух, но попитайте низкия човек, нещо повече — който и да е подлец: с кого предпочита да има работа, с такъв подлец като него ли, или с човек с най-благородна душа, какъвто сте вие, преискрени княже? Той ще ви отговори, че предпочита благородния човек и в това се състои тържеството на добродетелта! Довиждане, многоуважаеми княже! С тихи стъпки… с тихи стъпки и… ръка за ръка.

Князът разбра най-после защо изтръпваше всеки път, когато се докоснеше до тези три писма и защо отлагаше, да ги прочете чак до вечерта. Когато още заранта заспа тежко на кушетката си, все още без да се реши да отвори някой от трите плика, пак сънува мъчителен сън и пак идва при него същата „престъпница“. Тя пак го гледа с блеснали сълзи на дългите си клепки, пак го зовеше да я последва и той пак се събуди както сутринта, припомняйки си с мъка лицето й. Искаше да тръгне веднага след нея, но не намери сили; най-после, почти отчаян, той отвори писмата и зачете.