Тези писма също приличаха на сън. Понякога човек сънува странни сънища, невъзможни и неестествени; пробуждате се, спомняте си ги ясно и се чудите на странния факт: вие помните преди всичко, че разумът не ви е напускал нито за момент през време на вашия сън; спомняте си дори че сте действували извънредно хитро и логично през цялото това дълго-дълго време, когато са ви обграждали убийците, когато са ви кроили примки и криейки намеренията си, са се държали приятелски към вас, докато оръжието им е било вече готово и те са чакали само някакъв знак; спомняте си колко хитро най-после, сте ги измамили и сте се скрили от тях; след това се досещате, че те знаят много добре цялата ваша измама и само се преструват, че не знаят скривалището ви; но вие отново сте изхитрили и сте ги измамили — ясно си припомняте всичко това. Но защо в същото време вашият разум е могъл да се помири с такива явни глупости и невероятности, с каквито впрочем е бил изпълнен от край до край сънят ви? Един от вашите убийци се е превърнал пред очите ви в жена, а тази жена — в малко, хитро, отвратително джудже — и вие сте приели веднага всичко това като свършен факт, почти без ни най-малка изненада, и то тъкмо в момента, когато от друга страна разумът ви е бил в най-силно напрежение и е проявявал необикновена сила, хитрост, досетливост, логика. Защо също така, когато се събудите и навлезете напълно в действителността, вие чувствувате почти винаги, а понякога и с необикновена сила на впечатлението, че ведно със съня оставяте нещо неотгатнато? Вие се усмихвате на безсмислието на вашия сън и в същото време чувствувате, че в сплитането на тези безсмислици се крие някаква мисъл, но вече мисъл реална, нещо, което принадлежи на сегашния ви живот, нещо, което съществува и винаги е съществувало в сърцето ви; като че ли вашият сън ви е нашепнал нещо ново, пророческо, очаквано от вас; у вас остава едно силно впечатление, радостно или тъжно, но вие не можете нито да разберете, нито да си спомните в какво се състои то и какво ви е било пошепнато.
Почти същото се случи с княза, след като прочете писмата. Ала преди още да ги отвори, той бе почувствувал, че самото тяхно съществувание, самата възможност за това прилича на кошмар. Как се бе решила тя да пише
„Когато отворите това писмо (така започваше първото), най-напред погледнете подписа. Този подпис ще ви каже и обясни всичко, ето защо няма какво да се оправдавам и обяснявам пред вас. Ако бях поне що-годе равна на вас, вие можехте да се обидите от моята дързост; но коя съм аз и коя сте вие? Ние сме две такива противоположности и спрямо вас аз съм толкова необикновена за вас, че дори да исках, не бих могла да ви обидя.“
По-нататък на друго място тя пишеше:
„Не виждайте в моите думи болен възторг на болен ум, ако ви кажа, че вие сте за мене съвършенство! Аз ви видях, аз ви виждам всеки ден. Но аз не размишлявам за вас; не по пътя на разсъдъка разбрах, че вие сте съвършенство: просто повярвах. Ала аз имам един грях пред вас: обичам ви. Нали съвършенството не бива да се обича; на него може само да се гледа като на съвършенство, нали така? А все пак аз съм влюбена във вас. Макар че любовта прави хората равни, вие не се безпокойте: дори в най-скритите си мисли аз не съм ви приравнявала с мене. Казах: „не се безпокойте“; та нима вие можете да се безпокоите?… Ако това беше възможно, аз бих целувала следите от вашите стъпки. О, аз не се смятам равна на вас… Вижте подписа, побързайте да видите подписа!“
„Но аз забелязвам (пишеше тя във второто писмо), че аз ви събирам с него, без да съм се запитвала някога, обичате ли го? Той ви е обикнал просто от пръв поглед. Той си спомняше за вас като за „светлина“; това са негови собствени думи, които съм чула от устата му. Ала нямаше нужда от това, за да разбера, че вие сте за него светлина. Аз живях цял месец при него и разбрах тогава, че и вие го обичате; вие и той сте за мене едно.“
„Какво значи това (продължаваше тя), вчера минах край вас и вие като че ли се изчервихте? Това е невъзможно, така ми се е сторило. Ако вас ви заведат дори в най-мръсния вертеп и ви покажат порока в неговата голота, вие не трябва да се червите; вие не можеше да се сърдите от обида. Вие можете да мразите всички подли и низки хора, но от съчувствие към другите, към тези, които те обиждат, не лично зарад себе си. А вас никой не може да обиди. Знаете ли, мен ми се струва, че вие дори трябва да ме обичате. Вие сте за мене това, което сте и за него: светъл дух; ангелът не може да мрази, не може и да не обича. Можем ли да обичаме всички хора без изключение, всички наши ближни? — често съм си задавала този въпрос. Разбира се, не, то е дори неестествено. Любовта към човечеството е отвлечена, при нея обичаш почти винаги само себе си. Но това е невъзможно за нас, вие сте друго нещо: как бихте могли да не обичате когото и да е, когато не можете да се сравнявате с никого и стоите над всяка обида, над всяко лично негодувание? Само вие можете да обичате без егоизъм, само вие можете да обичате не за себе си, а за оня, когото обичате. О, с каква болка бих научила, че вие изпитвате зарад мене срам или гняв! Това би било гибел за вас: изведнъж ще се изравните с мене…
Вчера, след като ви видях, се прибрах в къщи и си измислих една картина. Художниците рисуват Христа винаги по евангелските предания, аз бих го изписала другояче: бих го представила сам — защото учениците му са го оставяли понякога сам. Бих поставила до него само едно малко дете. Детето си играе около него; може би му е разправило нещо на своя детски език. Христос отначало го е слушал, но сега се е замислил; ръката му си почива в неволна забрава върху светлата главичка на детето. Той гледа в далечината, към хоризонта; в погледа му е отразена една мисъл, обширна като целия свят; лицето му е тъжно. Детето е млъкнало, облакътено на коленете му, и подпряло с ръчичка бузата си, повдигнало главица и замислено, както понякога се замислят децата, втренчено го гледа. Слънцето залязва… Ето моята картина! Вие сте невинна и цялото ви съвършенство се корени в невинността ви. О, помнете само това! Какво ви интересува страстта ми към вас? Вие сте сега вече моя и цял живот аз ще бъда край вас… Аз ще умра скоро.“
Най-после в последното писмо се четеше:
„За Бога, не мислете нищо за мене; не мислете също, че аз се унижавам, задето ви пиша така, или че съм от онези същества, които изпитват в унижението си наслада и дори чувство на гордост. Не, аз си имам други неща за утеха; ала ми е трудно да ви обясня това. Трудно би ми било да си дам ясно сметка дори на самата себе си, въпреки че това ме измъчва. Но аз знам, че не мога да се унизя дори в пристъп на гордост. А за самоунижение, което е рожба на чистотата на сърцето, не съм способна. Значи, в никакъв случай аз не се унижавам.
Защо аз искам да ви събера: за вас или за мене? За мене, разбира се, с това се разрешава всичко за мене, отдавна съм си го казала… Чух, че вашата сестра Аделаида казала един ден, като гледала портрета ми, че с такава красота може да се обърне светът. Но аз съм се отказала от света; сигурно ви надува смях, като четете това, когато ме срещате в дантели и брилянти, с пияници и негодници? Не обръщайте внимание на това, аз вече почти не съществувам, знам си го; един бог знае кой е взел в мене мястото на моята личност. Аз чета това всеки ден в две ужасни очи, вторачени винаги в мене, дори когато не са пред мене. Тези очи сега мълчат (те мълчат винаги), но аз знам тяхната тайна. Неговата къща е мрачна, тъжна и в нея се крие тайна. Сигурна съм, че той пази в чекмеджето си бръснач, увит в коприна, какъвто е имал оня московски убиец, който също е живял с майка си в една къща и също е увил бръснача си в коприна, за да пререже едно гърло. През цялото време, докато живях в къщата им, непрекъснато имах чувството, че някъде, под дюшемето, е скрит може би още от баща му някакъв труп, завит с мушама, също като оня, който
