на крак; но тя не я намери нито в градината, нито в спалнята й. Тогава се разтревожи много и събуди другите си две дъщери. От слугинята узнаха, че Аглая Ивановна е отишла в парка още преди седем часа. Девойките се усмихнаха на новата фантазия на своеобразната си сестричка и подметнаха на майка си, че Аглая може и да се разсърди, ако тя отиде да я търси в парка; те прибавиха, че тя сигурно седи сега с книга в ръка на зелената пейка, за която говорила още преди три дни и за която насмалко не се скарала с княз Шч., защото той не намерил нищо особено в местоположението на тази пейка. Когато завари дъщеря си на срещата и чу странните й думи, Лисавета Прокофиевна по много причини се уплаши страшно; но след като доведе княза в къщи, изпита известен страх, задето се бе заловила с всичко това: „Защо Аглая да не може да се срещне и приказва с княза в парка, дори най-после и предварително да са си уговорили среща?“

— Не мислете, драги княже — овладя се най-сетне тя, — че ви доведох тук, за да ви разпитвам. След това, което се случи снощи, миличък, може би бих предпочела да не се виждам дълго време с тебе…

Тя малко се поспря.

— Но все пак много би ви се искало да узнаете, как Аглая Ивановна и аз се срещнахме днес? — завърши много спокойно князът.

— Че защо да не ми се иска! — кипна начаса Лисавета Прокофиевна. — Няма да се уплаша и от един откровен разговор. Защото никого не обиждам и никого не съм желала да обидя…

— Моля ви се, няма нищо обидно и е съвсем естествено да ви се иска да узнаете това: вие сте майка. Аглая Ивановна и аз се срещнахме днес при зелената пейка точно в седем часа сутринта, понеже тя вчера ме покани. Снощи ми съобщи с една бележка, че иска да ме види и да приказва с мене по една важна работа. Ние се срещнахме и приказвахме цял час по работи, които засягат всъщност само Аглая Ивановна; това е всичко.

— Разбира се, всичко, приятелю, и няма никакво съмнение, че това е всичко — с достойнство каза Лисавета Прокофиевна.

— Чудесно, княже! — каза Аглая, влязла ненадейно в стаята. — От все сърце ви благодаря, дето сметнахте, че не съм способна да се унижа тук да лъжа. Достатъчно, maman, или имате намерение още да го разпитвате?

— Ти знаеш, че досега още не ми се е случвало да се червя пред тебе… макар че ти би се радвала може би на това — отговори наставнически Лисавета Прокофиевна. — Сбогом, княже; извинете, дето ви обезпокоих. И се надявам, че ще останете убедени в неизменното ми уважение към вас.

Князът веднага се поклони на майката и на дъщерята и мълчаливо излезе. Александра и Аделаида се усмихнаха и си пошепнаха нещо. Лисавета Прокофиевна ги изгледа строго.

— Развесели ни, maman, това — засмя се Аделаида, — дето князът се поклони така прекрасно: друг път изглежда съвсем като чувал, а сега пък изведнъж като… като Евгений Павлич.

— На деликатност и достойнство те учи самото сърце, а не учителят по танци — заключи мъдро Лисавета Прокофиевна и се качи горе в стаята си, без дори да погледне Аглая.

Когато князът се върна в къщи, вече към девет часа, завари на терасата Вера Лукияновна и слугинята. Те разтребваха и метяха след вчерашното безредие.

— Слава Богу, можахме да завършим, преди да се върнете! — каза радостно Вера.

— Добър ден; вие ми се малко свят; лошо спах; бих си подремнал.

— Тук на терасата, както вчера ли? Добре. Ще кажа на всички да не ви будят. Татко отиде някъде.

Слугинята излезе; Вера тръгна подире й, но се върна и угрижено се приближи до княза.

— Княже, имайте милост към този… нещастник; не го изгонвайте днес.

— За нищо на света няма да го изгоня; да прави, каквото си иска.

— Сега той нищо няма да направи и… не бъдете строг с него.

— Няма, но защо?

— И… не му се присмивайте; това е най-важното.

— О, ни най-малко!

— Смешна съм, дето казвам това на човек като вас — изчерви се Вера. — Но макар че сте уморен — засмя се тя, вече полуизвърнала се към вратата, — очите ви в този момент са толкова хубави… толкова щастливи.

— Наистина ли щастливи? — попита живо князът и радостно се разсмя.

Ала Вера, която беше простодушна и естествена като момче, изведнъж нещо се сконфузи, още по-силно се изчерви и като не преставаше да се смее, излезе бързо от стаята.

„Колко е… очарователна…“ — помисли князът и тутакси я забрави. Той отиде в ъгъла на терасата, дето беше кушетката с една масичка пред нея, седна, закри с ръце лицето си и седя така десетина минути; изведнъж бързо и тревожно пъхна ръка в страничния си джоб и извади трите писма.

Но пак се отвори вратата и влезе Коля. Князът като че се зарадва, дето трябваше да прибере писмата в джоба си и да отложи четенето.

— Ей, че работа! — каза Коля, като седна на кушетката и мина направо на въпроса както всички хора като него. — Какво мислите сега за Иполит? Не го ли уважавате вече?

— Че защо?… Но, Коля, аз съм уморен… Освен това ще бъде твърде мъчително да почваме пак същото… Впрочем как е той?

— Спи и ще спи сигурно още два часа. Разбирам; вие не сте спали в къщи, отишли сте в парка… разбира се, развълнуван сте… как няма да бъдете!

— Отде знаете, че съм отишъл в парка и не съм спал в къщи?

— Току-що ми каза Вера. Увещаваше ме да не влизам: не се стърпях, само една минутка. Прекарах тези два часа до леглото му; сега дойде ред на Костя Лебедев. Бурдовски си отиде. Но вие, княже, си легнете: лека… не, лек ден! Само че, да ви кажа ли, аз съм смаян!

— Естествено… всичко това…

— Не, княже, не; аз съм смаян от „Изповедта“. Главно от оня пасаж, дето говори за провидението и за бъдещия живот. Там има една ги-гант-ска мисъл!

Князът погледна мило Коля, който несъмнено бе дошъл именно да поприказва час по-скоро за гигантската мисъл.

— Но главното, главното не е самата мисъл, а обстоятелствата, сред които тя се е породила! Ако беше я написал Волтер, Русо, Прюдон, аз щях да я прочета, да я забележа, но тя нямаше толкова да ме смае. Ала когато един човек, който знае със сигурност, че му остават да живее десет минути, се изразява така — това звучи гордо! Това е висша проява на независимо лично достойнство, това е открито предизвикателство… Не, това е гигантска сила на духа! И да твърдиш след това, че той нарочно не е сложил капсула — това е низост, безсмислица! А знаете ли, вчера той ни излъга, надхитри: аз никога не съм нареждал чанта с него и никога не съм виждал пистолета му; сам всичко си е нареждал, така че изведнъж ме обърка. Вера казва, че вие ще го оставите тука; кълна ви се, че няма да има никаква опасност, толкова повече, че ние не се отделяме от него.

— А кой от вас беше при него през нощта?

— Аз, Костя Лебедев, Бурдовски; Келер постоя малко, а след това отиде да спи при Лебедев, защото нямаше на какво да легне в нашата стая. Фердишченко също спа при Лебедев, отиде си в седем часа. Генералът е винаги у Лебедев, сега и той излезе… Може би сега при вас ще дойде Лебедев; не знам защо ви търсеше, два пъти пита за вас. Да го пуснат ли, или да не го пуснат, щом ще си лягате? И аз ще отида да спя. Ах, да, да не забравя да ви кажа още нещо; преди малко останах смаян от генерала: Бурдовски ме събуди малко след шест часа, по-скоро точно в шест, за да поема дежурството, излязох за минутка и неочаквано срещнах генерала, който още беше толкова пиян, че не ме позна: стои като стълб пред мене; но щом се посвести, веднага ме захвана: „Какво става, казва, с болния? Отивах сега да науча за него…“ Осведомих го горе-долу. „Всичко това добре, каза той, но аз станах и идвах да те предупредя главно за следното: имам основания да смятам, че не бива да се говори всичко в присъствието на господин Фердишченко и… трябва да се пазим от него.“ Разбирате ли, княже?

— Възможно ли е? Впрочем… за нас това е безразлично.

— Да, разбира се, че е безразлично, ние не сме масони! Така че аз дори се зачудих, дето генералът идваше специално да ме събуди през нощта, за да ми го каже.

— Фердишченко си отишъл, казвате вие?

— В седем часа; отби се при мене, когато дежурях. Каза ми, че отива да си доспи у Вилкин — има един