състрадание, нито помощ, нито някой „да я издигне до себе си“. Вие я видяхте вчера; мислите ли, че тя е щастлива в подобна компания, че това е общество за нея? Вие не знаете колко образована е тя и какъв развит ум има! Понякога дори ме учудваше!
— Вие и там ли й четяхте такива… проповеди?
— О, не — замислено продължи князът, без да забележи тона на въпроса, — аз почти винаги мълчах. Често исках да й говоря, но наистина не знаех какво да кажа. Нали знаете, има случаи, когато е по-добре да мълчиш. О, аз я обичах; много я обичах… но след това… след това… тя отгатна всичко.
— Какво отгатна?
— Че само я съжалявам и че… не я обичам вече.
— Отде знаете, може би тя наистина е обикнала оня… помешчик, с когото е заминала?
— Не, аз знам всичко; тя само му се подиграваше.
— А на вас никога ли не се подиграваше?
— Не. Подиграваше се понякога от злоба; о, в такива моменти тя ужасно ме кореше в гнева си — и сама страдаше! Но… после… о, не ми напомняйте, не ми напомняйте за това!
Той закри с ръце лицето си.
— А знаете ли, че тя ми пише почти всеки ден?
— Значи, истина е! — извика князът разтревожен. — Чух, но все още не исках да повярвам.
— Кой ви каза? — трепна уплашено Аглая.
— Рогожин ми каза вчера, само че не съвсем ясно.
— Вчера? Вчера сутринта? Кога вчера? Преди концерта ли, или после?
— После; вечерта, към полунощ.
— Добре, щом е Рогожин… А знаете ли за какво ми пише в тези писма?
— На нищо не се учудвам; тя е безумна.
— Ето писмата (Аглая извади от джоба си три писма в пликове и ги хвърли пред княза). Ето вече цяла седмица ме моли, убеждава, предумва да се омъжа за вас. Тя… е да, тя е умна, макар и да е безумна и вие право казвате, че е много по-умна от мене… Пише ми, че е влюбена в мене, че всеки ден търси случай да ме види, макар и отдалеч. Пише ми, че вие ме обичате, че тя го знае, отдавна го забелязала, и че вие сте й говорили за мене. Иска да ви види щастлив; уверена била, че само аз мога да ви направя щастлив… Тя пише така чудновато… странно… Никому не съм показвала писмата й, вас чаках; знаете ли какво значи това? Нищо ли не отгатвате?
— Това е лудост; доказателство за нейното безумие — каза князът и устните му затрепериха.
— Да не плачете?
— Не, Аглая, не, не плача — погледна я князът.
— Какво трябва да правя? Какво ще ме посъветвате? Не мога повече да получавам тези писма!
— О, оставете я, моля ви се! — извика князът. — Какво можете да направите в този мрак; аз ще употребя всичките си усилия да не ви пише повече.
— Щом говорите така, вие сте човек без сърце! — извика Аглая. — Та не виждате ли, че тя е влюбена не в мене, а във вас? Че само вас обича? Възможно ли е да сте забелязали всичко в нея с изключение на това? Знаете ли какво се крие в това, какво означават тези писма? Това е ревност; това е повече от ревност! Тя… мислите ли, че тя наистина ще се омъжи за Рогожин, както казва тук в писмата? Тя ще се убие на другия ден след нашата сватба!
Князът трепна; сърцето му примря. Той гледаше учудено Аглая: странно му се виждаше да признае, че това дете е отдавна вече жена.
— Бог ми е свидетел, Аглая, че аз бих дал живота си, за да й върна спокойствието и да я направя щастлива, но… не мога вече да я обичам и тя го знае!
— Тогава пожертвувайте се, така много ви отива това! Нали сте толкова голям благодетел. И не ми казвайте „Аглая“… Вие и преди малко ми казахте просто „Аглая“… Вие трябва, вие сте длъжен да я възродите, трябва да заминете отново с нея, за да усмирявате и успокоявате сърцето й. Ами че точно нея вие обичате!
— Не мога така да се пожертвувам, макар че веднъж имах такова намерение и… може би и сега го имам. Но аз знам сигурно, че с мене тя ще загине и затова я напущам. Трябваше да я видя днес в седем часа; може би няма да отида сега. Със своята гордост тя няма никога да ми прости моята любов — и ние и двамата ще загинем! Това не е естествено, но тук всичко е неестествено. Е5ие казвате, че тя ме обича, но нима това е любов? Нима може да съществува такава любов след всичко, което аз изтеглих! Не, това не е любов, това е друго нещо!
— Как побледняхте! — изплаши се изведнъж Аглая.
— Нищо ми няма; никак не съм спал; чувствувам се отпаднал… Ние наистина приказвахме тогава за вас, Аглая…
— Значи, е вярно? Наистина
— Не знам как. В моя мрак тогава аз си въобразявах… привиждаше ми се може би нова зора. Не знам защо най-напред помислих за вас. Аз не ви излъгах тогава, когато ви писах, че не знам. Всичко това беше само една мечта, спасение от тогавашния ужас… После почнах да работя; смятах три години да не се връщам тук…
— Значи, сте пристигнали зарад нея?
И нещо затрепери в гласа на Аглая.
— Да, зарад нея.
Минаха около две минути в мрачно мълчание. Аглая стана от мястото си.
— Щом вие казвате — започна тя с нерешителен глас, — щом вие самият смятате, че тази… ваша жена… е безумна, не ме е грижа мене за нейните безумни фантазии… Моля ви се, Лев Николаич, вземете тези три писма и й ги хвърлете от моя страна! И ако тя — извика изведнъж Аглая, — ако тя посмее да ми пише още един ред само, кажете й, че аз ще се оплача на баща ми и че ще я пратят в поправителен дом…
Князът скочи и уплашен загледа Аглая, изпаднала в неочаквана ярост; и изведнъж като че ли мъгла падна пред очите му…
— Вие не можете да изпитвате подобни чувства… това не е истина! — бърбореше той.
— Това е истина! Истина е! — крещеше Аглая почти извън себе си.
— Какво е истина? Каква истина? — чу се до тях изплашен глас.
Пред тях бе застанала Лисавета Прокофиевна.
— Истина е, че аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович! Че обичам Гаврила Ардалионович и че още утре ще избягам от къщи с него! — нахвърли се Аглая на майка си. — Чухте ли? Задоволено ли е любопитството ви? Доволна ли сте?
И тя припна към къщи.
— Не, приятелю, сега вече няма да се измъкнете — каза Лисавета Прокофиевна, като го задържа, — имайте добрината да дойдете да се обясните у дома… Ех, че беля работа, и то след една безсънна нощ…
Князът я последва.
IX
Щом стигна в къщи, Лисавета Прокофиевна се спря още в първата стая; тя нямаше сила да върви по- нататък и капнала от умора, се отпусна на кушетката, като забрави дори да покани княза да седне. Това беше доста голяма зала с кръгла маса по средата, с камина, с много цветя по етажерки пред прозорците; в дъното една стъклена врата водеше за градината. Веднага дойдоха Аделаида и Александра и гледаха с изненада княза и майка си.
Когато летуваха, девойките имаха навик да стават към девет часа; само Аглая от два-три дни взе да става малко по-рано и отиваше да се разхожда в градината, но все пак не в седем часа, а в осем или дори по-късно. Лисавета Прокофиевна, която наистина не бе мигнала през нощта поради разни свои тревоги, беше станала къс осем часа с намерение да отиде да намери Аглая в градината, като смяташе, че тя е вече
