— Но аз не съм спал цялата нощ, а след това ходих насам-натам, бях на мястото, дето свирят…

— На кое място?

— Там, дето свиреха вчера, а след това дойдох тук, седнах, мислих-мислих и съм заспал.

— А, така, значи? Това променя нещата във ваша полза… А защо ходихте там, дето свирят?

— Не знам, ей така…

— Добре, добре, ще говорим после по това; вие все ме прекъсвате и какво ме е грижа, че сте ходили там, дето свирят? Коя жена сънувахте?

— Това беше… беше… вие не сте я виждали…

— Разбирам, много добре разбирам. Вие много я… Как я сънувахте, в какъв вид? Впрочем не искам нищо да знам — отсече изведнъж тя ядосано. — Не ме прекъсвайте…

Тя замълча за момент, сякаш си поемаше дъх или се мъчеше да прогони яда си.

— Ето в какво се състои работата, за какво ви повиках: искам да ви предложа да бъдете мой приятел. Защо ме загледахте така? — прибави тя почти с гняв.

Князът наистина я гледаше в този момент с голямо внимание, тъй като бе забелязал, че тя пак бе почнала силно да се черви. При подобни случаи колкото повече се червеше, толкова повече като че ли се сърдеше на себе си, което явно се четеше в бляскащите й очи; обикновено след минута тя вече изливаше гнева си върху своя събеседник, безразлично дали беше виновен, или не, и започваше да се кара с него. Понеже знаеше и чувствуваше своя див и свенлив характер, обикновено тя рядко се намесваше в разговор и беше по-мълчалива от сестрите си, а понякога дори прекалено мълчалива. При особено деликатни случаи като този, когато непременно трябваше да приказва, тя започваше разговора с необикновена надутост и някак предизвикателно. Винаги предчувствуваше отнапред кога започваше или беше на път да почне да се черви.

— Вие може би не искате да приемете предложението ми? — погледна тя високомерно княза.

— О не, искам, само че това съвсем не е нужно… тоест никак не мислех, че трябваше да се направи такова предложение — сконфузи се князът.

— А какво мислехте тогава? За какво бих ви повикала тук? Какво ли ви е дошло на ума? Впрочем вие ме смятате може би за малка глупачка, както ме смятат всички в къщи?

— Не знаех, че ви смятат за глупава, аз… аз не ви смятам.

— Не ме ли смятате? Много умно от ваша страна. И най-вече умно казано.

— Според мене — продължи князът — вие може би сте дори понякога много умна, преди малко изведнъж казахте една много умна приказка по повод съмнението ми за Иполит: „Вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.“ Ще запомня тази приказка и ще помисля по нея.

Аглая веднага се изчерви от удоволствие. Всички тези промени ставаха в нея с необикновена бързина и съвсем непринудено. Князът също се зарадва и дори се разсмя от радост, като я гледаше.

— Слушайте — почна пак тя, — отдавна ви чаках, за да ви разправя всичко това, чаках от момента, когато ми пратихте онова писмо оттам и дори преди това… Вчера вече чухте половината от това, което имах да ви кажа: аз ви смятам за най-честния и най-справедливия човек, по-честен и по-справедлив от всички, и ако казват за вас, че вашият ум… тоест, че понякога вие сте болен умствено, това не е справедливо; аз се убедих в това и спорех с другите, защото макар че сте наистина болен умствено (вие няма да ми се разсърдите, разбира се, за тези думи, казвам ги в най-добрия им смисъл), но пък главният ви ум е по-развит, отколкото у всички тях, до такава степен дори, че те и представа нямат; защото има два вида ум: главен и второстепенен. Така ли е? Нали е така?

— Може би е вярно — с мъка продума князът; сърцето му биеше и удряше силно.

— Бях сигурна, че ще ме разберете — важно продължи тя. — Княз Шч. и Евгений Павлич никак не схващат разликата между тези два вида ум, Александра също, но представете си: maman я разбра.

— Вие приличате много на Лисавета Прокофиевна.

— Как? Вярно ли? — учуди се Аглая.

— Бога ми, да.

— Благодаря ви — каза тя, като помисли, — много се радвам, че приличам на maman. Значи, вие много я уважавате? — прибави тя, без да си даде сметка за наивността на въпроса.

— Много, много и се радвам, че и вие истински сте я разбрали.

— И аз се радвам, защото съм забелязала как понякога й се… присмиват. Но чуйте най-важното: аз мислих дълго време, преди да спра най-после избора си върху вас. Аз не искам да ми се присмиват в къщи; не искам да ме смятат за малка глупачка; не искам да се закачат с мене… Всичко това отведнъж разбрах и отказах решително на Евгений Павлич, защото не искам непрекъснато да ме карат да се омъжа! Аз искам… искам… да, искам да избягам от къщи и избрах вас да ми помогнете за това.

— Да избягате от къщи! — извика князът.

— Да, да, да, да избягам от къщи! — извика тя изведнъж, пламнала от силен гняв. — Не искам, не искам постоянно да ме карат там да се червя. Не искам да се червя нито пред тях, нито пред княз Шч., нито пред Евгений Павлич, нито пред когото и да било и затова избрах вас. С вас искам да мога да приказвам за всичко, дори и за най-важните неща, когато пожелая; от ваша страна и вие не трябва да криете нищо от мене. Искам да има поне един човек, с когото да приказвам за всичко като със себе си. Те почнаха изведнъж да казват, че ви чакам и че ви обичам. Това беше още преди вашето пристигане и аз не бях им показвала вашето писмо; а сега вече повтарят все същото нещо. Искам да бъда смела и да нямам страх от нищо. Не искам да ходя по техните балове, искам да стана полезна. Отдавна вече исках да се махна. Двадесет години вече как ме държат затворена и мислят само да ме омъжат. Още на четиринадесетгодишна възраст, колкото и глупава да бях, мислех да избягам. Сега вече всичко обмислих и ви чаках, за да ви разпитам за живота в чужбина. Аз не съм виждала нито една готическа катедрала, искам да отида в Рим, да посетя всички научни кабинети, да се уча в Париж; цялата последна година се готвех и учех, много книги прочетох; всички забранени книги прочетох. Александра и Аделаида могат да четат всичко, позволяват им, а на мене ми забраняват някои, контролират ме. Аз не искам да се карам със сестрите си, но отдавна вече заявих на майка си и на баща си, че искам да променя напълно моето социално положение. Реших да се занимавам с възпитание и разчитах на вас, защото вие казвахте, че обичате децата. Мислите ли, че можем да се заемем заедно с възпитанието, ако не сега, то поне по-късно? Заедно ще вършим едно полезно дело; аз не искам да бъда генералска щерка… Кажете ми, вие много образован ли сте?

— О, съвсем не.

— Жалко, а аз мислех… но защо мислех така? Няма значение, вие все пак ще ме ръководите, защото аз вас избрах.

— Това е глупаво, Аглая Ивановна.

— Аз искам, искам да избягам от къщи! — извика тя и очите й пак засвяткаха. — Ако не се съгласите, аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович. Не искам да смятат в къщи, че съм калпава жена и да ме обвиняват бог знае в какво.

— Но вие имате ли ум? — насмалко не скочи от мястото си князът. — В какво ви обвиняват, кой ви обвинява?

— Всички в къщи: майка ми, сестрите ми, баща ми, княз Шч., дори вашият противен Коля! Ако не ми го казват направо, то поне така мислят. Аз съм го казала на всички в очите, и на майка ми, и на баща ми. Maman беше болна целия ден, а на другия ден Александра и татко ми казаха, че не разбирам какви глупости говоря и какви думи приказвам. А аз им възразих направо, че вече всичко разбирам, че схващам смисъла на всички думи, че вече не съм малка и че още преди две години съм прочела нарочно два романа от Пол дьо Кок101, за да науча всичко. Като чу това, maman едва не припадна.

През ума на княза изведнъж мина една страшна мисъл. Той погледа втренчено Аглая и се усмихна.

Просто не можеше да повярва, че пред него стои същата високомерна девойка, която така гордо и надуто му беше прочела някога писмото на Гаврила Ардалионович. Не разбираше как една толкова надменна и сурова хубавица може да бъде такова дете, което наистина дори и сега може би не схваща смисъла на всички думи.

— Вие все в къщи ли сте живяла, Аглая Ивановна? — попита той. — Искам да кажа, никога ли не сте ходили на училище, не сте се учили в някой пансион?

— Никога никъде не съм ходила; все в къщи си седях затворена като в бутилка и направо от тази