— Може ли някоя девойка, например воденичарската дъщеря Маргарет, да му се довери?

— Възможно е. Но ела, сър Хю, не си закусил.

Излязоха откъм гробището. Слънцето тъкмо изгряваше и превръщаше ледената мъгла в блестящи капки роса по тревата. Сред надгробните камъни се стрелкаха птици, отнякъде се чу грак на гарван. Минаха покрай недовършен надгробен камък. Корбет забеляза захвърлената кирка край прясно изкопания гроб, високата купчина кафява земя струпана встрани.

— Клетата Елизабет! — измърмори Бъргес. — Тук ще почива вовеки веков.

— Ти ли го изкопа? — попита Ранулф.

— Да. Аз съм и градинар, и момче за всичко в енорията. Налага се. Търговията в града процъфтява, всички са заети, нямат никакво време. И защо му е на човек да копае гробове, щом може да печели повече, като отглежда овце?

Минаха покрай къщата на свещеника и тръгнаха по пътечка през малък двор с конюшня, заграждение за кокошки, кафези за малки пилета и гълъбарник. Накрая на двора имаше овощна градина с хубави ябълкови и крушови дървета.

— През лятото дават добри плодове — обясни Бъргес.

Поведе ги през градината, от която се излизаше на неголяма ливада. В другия й край, затулена от всички страни с дървета, беше къщата на лесничея. Беше тясна, но на три етажа, варосана и с кръстосани черни греди. Прозорците й бяха разширявани и имаха нови капаци, покривът наскоро беше покрит с каменни плочи.

— За това мечтаех някога — призна Бъргес.

Тръгна пред тях по пътеката, измъкна от колана си връзка с ключове и отвори предната врата. Коридорът вътре беше покрит с каменни плочи, чист и преметен. Стените бяха прясно варосани, а на страничните полици бяха спретнато наредени гърнета с билки. Корбет усети уханието на лавандула, див джоджен и кориандър.

— Запален градинар съм — поясни Бъргес.

Покани ги вътре, прекосиха дневната, кухнята и помещението за провизии и излязоха в градината с билки. Беше оформена като полумесец и оградена със стена от червени тухли. Бъргес с гордост им показа как е подредил билките според употребата им: билки против ухапвания и ужилвания, подправки за кухнята и домакинството. После ги поведе обратно, покани ги да седнат на солидната дървена кухненска маса, и им поднесе домашно приготвен ейл и прясно изпечени хлебчета.

— И готвач ли си? — попита Ранулф, докато с удоволствие отчупваше от хрупкавото хлебче.

— Не, хляба си купувам.

— А ходиш ли на лов?

Бъргес отметна глава и се разсмя.

— Недодялан съм като товарно добиче — той отпи от ейла си. — Научих, че ще се събираме довечера, така ли е?

— Да — сети се Корбет. — Сър Луис Тресилиън ни покани на вечеря. Моля те, разкажи ми за дребните прегрешения на курата.

Бъргес прикри усмивката си зад чашата.

— Кой се е разприказвал?

— Никой — Корбет се усмихна. — Но мисля, че знаеш. За бичуването например?

— Да, отец Гримстоун често говори за него. Той сложи край на тази практика тук. Но наистина — въздъхна Бъргес — видели са курат Робърт навън в полето. Един Бог знае какви грехове си въобразява, че е сторил. Всички си имаме тайни, нали, мастър писарю?

Корбет тъкмо щеше да отговори, когато чу шум от забързани стъпки и хлопане по портата. Бъргес тръгна по коридора. Сър Луис Тресилиън, загърнат с плащ и с шпори, следван от сър Морис Чапълс, се изправи на прага на кухнята.

— Сър Хю, очакват те в Мелфорд.

— Какво има? — стана Корбет.

— Не си ли чул? Убили са дърводелеца Девърел.

Домът на Девърел се намираше между две улички. Къщата беше просторна, на два етажа, а около нея имаше градина и работилници. Когато Тресилиън и Чапълс влязоха с Корбет в двора, навсякъде беше пълно с хора. Най-любопитните притискаха лица на стъклата на прозорците. Ранулф разпръсна насъбралите се и в кухнята остана само жената на Девърел. С бледо лице и безизразен поглед, тя седеше на стол и се взираше замаяно в петната кръв по каменните плочи на пода. До нея стоеше съседка, която, както сама обясни, наминала да помоли за малко мед. Хлопала и чукала по вратата, но жената на дърводелеца не отваряла. Тогава съседката, любопитна и доста нахална жена, надзърнала през пролука в единия от капаците на прозорците и вдигнала тревога.

— Аз бях в Мелфорд — заразказва Тресилиън — да събера съдебните заседатели от процеса. Блайдскот ни откри на пазара. Сър Морис тръгна да търси теб — посочи към Чансън, който седеше на първото стъпало на стълбите. — Той ни каза, че си отишъл на сутрешната литургия.

— Какво се е случило? — запита Корбет.

— През нощта Девърел не си бил легнал. Очевидно е бил много разстроен от пристигането ти, сър Хю. Последните няколко дни ходел измъчен и някак наплашен. Седял тук, в мрачно настроение, пиел и не откъсвал поглед от огъня. Жена му твърди…

Корбет вдигна очи и впери поглед в жената на дърводелеца. Хубавица беше, носеше черната си коса дълга, но сега посивялото й и измъчено лице излъчваше горест, около очите й имаше тъмни кръгове. Седеше, движеше устни и си говореше сама, почти напълно откъсната от всичко, което я заобикаляше. От време на време сякаш се съвземаше, оглеждаше се в недоумение и после отново потъваше в мислите си.

— Продължавай — помоли Корбет.

— Изабо — Тресилиън посочи към жената — отишла да си легне. Не знаела как да помогне на съпруга си. Той затворил и залостил вратата, както и капаците на прозорците. Тя лежала горе и се чудела какво да стори, когато чула да се хлопа на вратата. Станала и отишла до прозореца. Видя ли покритата порта пред къщата? Вратата е вдадена навътре и заради навеса тя не могла да види кой е посетителят. После чула трясък, а хлопането продължило — Тресилиън замълча. — Да се смили Бог над всички ни, Девърел бил улучен с арбалет точно под лявото си око. Убит е с един изстрел. Жена му изтърчала към кухнята, видяла го и паднала в несвяст.

— Писарю? — погледът на Изабо беше пълен с омраза.

— Да, мистрес.

— Ти ли си кралският писар?

— Да.

— Страхуваше се от теб — горната й устна се изкриви. — Не искаше да идваш в Мелфорд.

— Защо не искаше, мистрес?

— Не ми каза. Девърел имаше много тайни — тъмните й очи се насочиха към сър Морис. — А ти хлапето на Чапълс ли си? Много се промени Девърел след обесването на баща ти — отпусна се на стола и повтори: — Много се промени.

— Намерихме още едно съобщение — Блайдскот отвори торбата си и подаде смачкано на топка парче пергамент. — Изглежда Девърел го е държал. Открито е близо до тялото му.

Корбет разгъна пожълтялото, мръсно и раздърпано по краищата парче пергамент. Бяха надраскани думи с букви като от детски буквар.

— Цитат е — измърмори Корбет. — На Божите заповеди — усмихна се на Ранулф. — Явно ще имаме работа с доста от тях. Прочете ли го, мастър Блайдскот?

— Да, сър Хю.

— Какво пише на него? — попита сър Морис.

— Не лъжесвидетелствувай.