ключът.

Потри с ботуша си блестящия дървен под и погледна изпод вежди Ранулф, който беше навел глава и се мъчеше да сподави смеха си. Щом вечно намусеният му господар започваше да разправя приумиците си, работите отиваха на зле. Служителят на Зеления печат се чудеше какви ли любопитни логически плетеници се въртят в понякога доста сложната за разплитане мисъл на господаря му.

— И воденичарят Молкин е такова парченце? — попита курат Робърт.

— Браво, сър! Позна! — пое си въздух Корбет. — Воденичарят Молкин, дебелакът — грубиянин, който налага жена си, Молкин побойникът.

— Не се говори така за мъртъв човек! — изсумтя отец Гримстоун.

— Вярно, сър. Но аз говоря не толкова за него, колкото за семейството му. Вчера вечерта ходих до воденицата. Никой не скърби по-малко от тях, особено дъщеря му. На колко години е тя — осемнайсет, деветнайсет? Някога идвала ли е да се изповяда?

— Робърт прекарва повече време в изповедалнята — вдигна рамене Гримстоун.

— И съм обвързан от тайната на изповедта.

— Обвързан си, да, обвързан си — Корбет скръсти крак върху крак и се заигра с колелцето на шпората си. — А баща й, воденичаря Молкин, е нямал страх ни от Бога, ни от хората.

— Казахме ти за него.

— Аз пък отново ви питам, в името на верността ви към краля. Идвал ли е някога воденичарят Молкин да говори с вас по въпроси, които не са свързани с тайната на изповедта? Курат Робърт, Бог знае, че си почтен свещеник и лицето ти е като отворена книга.

— Да, дойде един следобед. Преди около пет години, някъде по времето, когато сър Роджър Чапълс беше задържан. Потропа на портата на отец Гримстоун и рече, че искал да види Библията.

— Библията? — учуди се Ранулф.

— Да, попита за едни стихове от Левит. Изненадах се, но той беше много настоятелен. Молкин можеше да чете, но не и латински. Бяха всичко десетина стиха. Отнасяха се до заповедите, дадени на Мойсей: и с жената на ближния си не лягай, и с никакъв добитък не лягай, известни са ти — курат Робърт махна с ръка. — Прочетох ги и му ги преведох. Молкин ме изслуша внимателно, после се завъртя и си отиде.

— И защо според теб толкова се е интересувал от Левит?

— Нямам представа.

— Никога ли не си се чудил защо воденичарят толкова ще пита за някакви стихове от Стария завет?

— Сър Хю — отвърна куратът, — само ако знаеш колко странни неща има сред човеците… Но по онова време се чудех, да.

— Добре, натъкнахме се на странно обстоятелство… — Корбет стана и закрачи из стаята. — Воденичар — продължи той, — който пукната пара не дава за църквата. В същото време обаче е начело на състав от съдебни заседатели, които пращат на бесилката един мъж, и изведнъж започва да любопитства за някакви неясни стихове от Левит. Е, господа, няма ли да се съгласите, че на воденичаря Божието учение му е било известно? За Бога, и най-дивият селянин в това кралство, и най-неграмотният и неук човек знае, че не трябва да съгрешаваш с жената на ближния си, нито да пожелаваш добитъка му! Защо му е тогава на Молкин да идва и да пита подобно нещо?

И той се обърна и ги загледа. Гримстоун все така трепереше. Лицето на курат Робърт беше станало пепеляво. Бъргес стоеше зяпнал.

— Какво намекваш? — раздразнено попита свещеника. — Сър Хю, подскачаш нагоре-надолу като заек, уловен в примка.

— Имам някои предположения — отвърна Корбет — и трябва да помисля върху тях. Мисля, че воденичарят Молкин е бил заплашван. Някой е насочил вниманието му към стиховете от книгата на Левит. Молкин се е изплашил. Недодялан човек като него не би дал и зрънце жито за хорското мнение, но в случая е било различно. Затова се е качил тук до църквата. Но мисля, че Молкин не е бил глупак. Не е казал точния стих, който го е интересувал, а е помолил курат Робърт да му преведе всичките стихове накуп. А в определен откъс се е съдържало предупреждение, което е разтревожило Молкин. Все едно да оставя цитат от Светото писание на нощната масичка до курат Робърт: Матея, глава тринайсета, стих пети. Ще събуди любопитството ти, нали?

Курат Робърт кимна.

— Тъкмо това е интересното — усмихна се Корбет. И той взе да изброява доводите си, като свиваше пръстите на ръката си един след друг: — Кой ще предупреждава воденичаря Молкин? Защо ще го предупреждава? И колцина познават книга трета, Левит?

— Не обвиняваш в нещо свещениците, нали? — пламна Бъргес.

— Тихо, човече — остро каза Корбет. — Дори да ги обвинявах, това не ги прави убийци.

— Не, така е — отвърна разгорещено Бъргес. — Изучавал съм Библията и я познавам добре, но същото се отнася и до много хора в Мелфорд. Соръл може да чете, също и Девърел дърводелецът, мастър Матю кръчмарят…

— Само казвам, че някой е предал на Молкин послание, което го е разтревожило. Това не прави от въпросния човек убиец, но е любопитно.

— Обърках се — отец Гримстоун се хвана за главата. — Сър Хю, имаш ли други въпроси? Не ми е добре. — Изправи се. — Мастър Бъргес, можеш ли да се погрижиш за нашите гости… Робърт?

И без да дочака отговор, свещеникът, подкрепян от курата, бавно напусна стаята.

— Добре ли е отец Гримстоун? — попита Ранулф.

— Да, добре е — отвърна Бъргес, взе регистъра на покойниците, върна го обратно в сандъка и заключи. — Малко по-стар е от мен, навърши петдесет и пет години и понякога забравя.

— Пие, нали? При това доста?

Бъргес се изправи.

— Да, мастър писарю, пие. Свещеник е, самотен е, правил е грешки, объркан е. Но страни от женска плът и не краде от кутията за дарения. Става нощем, за да даде последно причастие на умиращите. Отец Гримстоун се старае да е добър свещеник, но, да, пие. На младини беше много добър свещеник — очите на Бъргес се навлажниха. — Много образован човек. Можеше да стане архиепископ… Има хубава къща, но живее много скромно, по войнишки. Единствената му слабост е чашката, невинна слабост, неговите енориаши му я прощават.

— Добре ли го познаваш? — попита Корбет.

— Не са ли ти казали? — засмя се Бъргес. — Полубратя сме. Имената ни са различни, но кръвта ни е една — намръщи се. — Знам, че не си приличаме. Израснахме тук, не точно в Мелфорд, а в едно имение наблизо. Баща ни се е женил два пъти. Майката на Джон е починала при раждане. И двамата ни изпратиха на училище в Ипсуич. Аз винаги съм искал да стана каменоделец. Помня, когато завършваха част от църквата — идвах тук и помагах на зидарите, докато не ме призова войнишкият живот. Станах майстор стрелец. Плячкосвах, а парите си пилеех, и когато се наситих на войниклъка, се върнах тук.

— Женен ли си? — попита Корбет.

— Бях, преди много години. Но тя умря и с това се приключи. На човек му идва до гуша от толкова смърт, нали, сър Хю? Едната вечер си с приятели, ядеш и пиеш край огъня, а на следващия ден приятеля ти го улучва стрела в гърлото… Върнах се преди около двайсетина години. Купих старата къща на лесничея, зад църквата, но ако трябва да бъда искрен, върнах се, за да се погрижа за Джон.

— А какво ще кажеш за курат Робърт? — попита Корбет.

— О, ами той е, както и ти рече, отворена книга. Добър свещеник, но непрекъснато в някаква тревога, непрекъснато.

— Тревога за какво?

— Харесва жените — сниши глас Бъргес. — И в това няма нищо лошо. Много свещеници се справят с проблема. Курат Робърт обаче избра друг път. Той непрекъснато проповядва срещу слабостите на плътта. Много от енориашите го вземат на подбив.

— Но добър свещеник ли е? — продължи да пита Корбет.

— Да, умее да разговаря с енориашите, особено с по-младите. Чувствителен човек, бих казал, че строгото му лице крие нежно сърце.