ранното ми детство. Тя какво, да не би да си въобразяваше, че ще си гукаме спокойно за нещо, което ме задушаваше, което буквално ме изгаряше отвътре? И че ще извади анатомичните табла и ще започне тепърва да ми обяснява всички ония тъпотии, които днес едно шестгодишно дете знае наизуст? Чувствах как у мен нахлува ярост, отвсякъде, на талази. За какво искаше да си говорим всъщност? За секс? За онова, което разбирах под секс? Това ли искаше? Сигурна ли беше?
— Нямах намерение да се оставя да ми пръснат гъза — казах.
Стори ми се, че раменете й потръпнаха. Не се обърна към мен. Имаше два, максимум три изхода: можеше да стане и да излезе или да ми извърти един шамар.
— Хм, вече забравих тази история — прошепна тя.
Виж я ти, нима си въобразяваше, че ще се измъкне толкова лесно? Цялата неприязън срещу родителското тяло, характерна за момчетата на моята възраст, се събра на топка в гърлото ми. Мачках в юмруците си кувертюрата на леглото и пронизвах с поглед гърба й, неспособен да се овладея. Повдигаше ми се от всичко, което ми бе казала. А и бях отвратен от собствения си жалък вид. Никога не си бях представял майка ми да се чука, дори не ми се мислеше за това. И никога не се бях опитвал да разбера какво прави. Не дебнех завръщането й, когато излизаше, не претърсвах стаята й, не я шпионирах. Единствената й известна ми връзка — и то само защото Едит ми бе казала за нея, а и защото понякога той идваше, за да я отведе Бог знае къде — бяха не особено ясните й отношения със Спаак, които обаче не предизвикваха у мен никакви конкретни асоциации. Всъщност никога не ги бях виждал нито да се целуват, нито да се натискат. За мен майка ми беше неприкосновено създание, прекалено обсебено от възвишени духовни идеали, за да обръща внимание на плътта. Имаше шеги, които не я разсмиваха, не беше любвеобилна, никога не се излежаваше в леглото. Не знаех дали я интересува нещо друго освен балета. Всеки път, когато ме вземаше за слушател, говореше за свободата, за песента на земята, за силата на духа и прочее. За мен тя беше безплътно създание. Бях помирисвал, естествено, всички кюлоти, на които се натъквах из къщата, но се кълна във всичко свято, че не се бях докосвал до бельото на майка ми. И какво, настояваше да си поговорим? Но имаше ли изобщо представа какво таях в душата си? Искаше ли да види втвърдените и жълтясали парцали, с които се забърсвах? Искаше ли да узнае за какви жени си мечтаех, какви животни и какви ужасии призовавах на помощ? Бях стигнал дотам, че вече не смеех да се доближа до нея — толкова омърсен и недостоен се чувствах. И ето, че изведнъж ме заварва с Джереми. Ако беше избягала и отказала да ми говори до края на живота, щях да я разбера. Но тя остана. Все едно да ме последва в гъчкан с проститутки бар или пък да се присъедини към мен на дъното на воняща клоака. Идеше ми да се издрайфам в краката й, за да я накарам да се върне там, откъдето е дошла. Бях бесен, наранен, нещастен, озлобен, объркан. Търсех най-отвратителните думи, идеше ми да я прогоня с камъни. Но тя секна поривите ми.
— Анри-Джон, мисля, че забравяш нещо: аз съм ти майка. Не го казвам като укор за някои думи, които си позволяваш да използваш в мое присъствие. Просто искам да ти напомня, че не си се появил сам на този свят… Не си губи времето в напразни опити да ме шокираш. Несъмнено знам много повече от теб. Освен това няма защо чак толкова да го преживяваш. А ако все пак държиш на това, бих могла да ти кажа коя е любимата ми поза и кои са най-ерогенните зони на тялото ми.
При тези думи омаломощено се отпуснах по гръб и вперих очи в тавана. А мисълта, пронизала съзнанието ми, прие формата на един стих на Т. С. Елиът от една негова поема, която наскоро бяхме превели с Алис:
Беше ден за почивка. Не можех да се възползвам пълноценно от приятния следобед, тъй като Рамона ме задържа малко повече от обикновено, за да ми покаже някаква мазурка на Шопен. Слушах я с половин ухо. От една седмица играеха „Концертът“ — балет, с който Робинс се беше представил преди няколко години в Ню Йорк, и тя изпълняваше няколко парчета на сцената, между които и въпросната мазурка, докато останалите танцуваха около нея. Балетът бе комичен и този път танцуваше и Жорж, защото му беше приятно. Носеше големи пеперудени криле и се гримираше като Гручо Маркс. Покрай представлението всички бяха в чудесно настроение, но на мен ми беше необходимо много повече, за да се развеселя. Накратко, не успявах да се съсредоточа върху онова, което ми обясняваше Рамона. През остъклената врата виждах майка ми, която седеше в градината и пришиваше панделки на пантофките си, и все не можех да преглътна заседналата в гърлото ми буца.
Прекарах остатъка от следобеда в стаята си, като почетох и изпуших няколко цигари, но без да изпитам удоволствие нито от едното, нито от другото. Най-малко петстотин пъти сменях позата и толкова често отварях и затварях прозореца, че накрая Оли ме попита от градината дали се чувствам добре.
— Глупак нещастен! Я си гледай работата! — изревах аз и припряно отскочих назад.
Почти да си счупиш кръста, да ти извъртят минет, после да откриеш, че майка ти има
Съобщението на Жорж, че заминаването ни за Ленинград се отлага с шест месеца, се превърна във всеобща тема на разговорите до края на вечерята и ми позволи да не откъсвам очи от чинията си. Не че не бих понесъл погледа на Джереми или на майка ми, но исках да ме оставят на мира. А не е много трудно да те забравят, когато сътрапезниците ти са четиринайсет на брой.
Жорж, Джереми и Ерик седяха в единия край на масата. Майка ми, Рамона и Алис заемаха другия. От едната страна седяхме аз, Ребека, Оли и Едит, а срещу нас — Олга, Корин, Шантал и Карен. Ако това, че в къщата има толкова жени и не съм се уредил поне с една от тях, е шега, казвах си понякога, то тя е доста безвкусна. Знаех в какво се състои проблемът — всички те ме познаваха от времето, когато бях на седем- осем години. Отлично си спомнях как ме друсаха на коленете си, как заспивах в скута им с палец в устата, докато ми разказваха приказки, как после ме завиваха и целуваха по челото. Разхождаха ме в парка, наглеждаха ме, приготвяха ми закуска. И бях уверен, че ако направех дори и най-малкия опит, щяха да ми се изсмеят в лицето. Най-мило, естествено, но тогава би било още по-страшно, тъй като бих предпочел да ме пратят по дяволите, вместо разнежени и развеселени да ми изтресат нещо от рода на:
За сметка на това четях доста поезия. Стараех се да се задържа на повърхността. В продължение на няколко месеца се опитвах да водя дневник, но се стреснах от задръстващите съзнанието ми срамотии — ако някой случайно попаднеше на него, с мен беше свършено. Тъй че моят случай изискваше изключителна предпазливост. Накрая бях успял да убедя Оли, че тия неща не са за нас, и една хубава вечер дневниците ни пламнаха в камината. На практика те съдържаха само празни страници, но когато ги видях да се гърчат в пламъците, изпитах такова облекчение, сякаш бяха изписани от край до край. „Ще ти кажа какво мисля… — прошепнах на Оли, докато мемоарите ни се превръщаха в дим. — Първо, сигурен съм, че тя няма кой знае какво за разказване, тъй като в противен случай щяхме да го знаем. А и според мен има ли нещо малко по- такова, можеш да бъдеш сигурен, че не го записва. Е, кажи ми тогава каква полза има от воденето на дневник? Но Едит си е Едит и ще продължи да го води само и само за да ни лази по нервите. Не си ли забелязал, че те винаги имат време за губене?“
Струваше ми се, че ги познавам добре. Искам да кажа, че ги наблюдавах през целия ден такива, каквито си бяха, и дори да съществуваха страни от характера им, които да ми убягват — както някои черти на
