чаша и излязох да я изпия навън.

В крайна сметка реших, че за дневника също е твърде рано, и в същия момент хладен повей ме предупреди за настъпването на нощта. Исках да си дам още няколко дни, преди да го отворя. Щеше ми се известно време да бъде пред очите ми, за да свикна с него и да се отърся от неприятното усещане, че сега е мое притежание. И искрено се надявах, че ще успея. О, това вече не е добре! — бях заявил с пресилена усмивка в деня на пристигането си, преструвайки се на удивен, че го намирам в куфара си. И в един миг, когато мъката ме бе налетяла и ми идеше да разкъсам тая гадория със зъби, бях добавил, обръщайки се към него като към живо същество: О, мама няма да е никак доволна! Мама ще се чуди къде се е дянало миличкото й! — след което го бях треснал в пода.

На сутринта намерих на верандата пълна купа боровинки. Това не стигаше, за да повлияе на решението ми, но китайците казват, че любовта е по-ценна от белотата на лилията. Беше още рано и над океана се стелеше лека мъгла. На човек му идеше да коленичи, за да диша — толкова чист и уханен бе въздухът. Бях градски човек — роден в града, прекарал там детството си и почти целия си живот. Всъщност не знаех какво ме приковаваше към него, но мина доста време, докато осъзная, че го ненавиждам с цялата си душа. Каква полза, какво удоволствие, каква слава можеш да извлечеш от факта, че живееш в Париж или в Ню Йорк? Може би чувството, че принадлежиш към нещо, че си там, където трябва? Всичко това бе глупост, суета, дребнава човешка тъпотия! Е, бях си получил заслуженото, но — о, Господи! — каква блажена омая и радост ме обземаше при вида на едно най-обикновено поточе, на безлюдна пътека или на някоя нещастна ябълка, висяща на дървото. Цял живот ме бяха мъкнали по соарета, по изложби и по места, където хората се събираха, за да си говорят, да се показват, да жестикулират, докато накрая изгубих всякакъв вкус към себеподобните си. Но не роптаех, защото вече нищо не чувствах. Когато ми идваше до гуша, просто си казвах, че сигурно има още какво да се очаква от живота. Ах, говорете ми за магията, за възбудата, за неописуемата прелест на живота в големите столици! Повтаряйте ми го, убеждавайте ме, че наистина сме толкова нищожни, арогантни, жалки и тщеславни, колкото смятам! О, песъчинко клета, излез ми пак с номера за поезията на улиците, за очарованието на срещите, за вихъра, който безвъзвратно те отнася, искам да чуя колко хубаво е всичко това, колко е обогатяващо, вълнуващо, незаменимо и как те кара да тръпнеш от ануса до гладкото ти като яйце мозъче! Повръща ми се само при мисълта за този зловещ фарс. По-скоро ще умра, отколкото да напусна Париж, така ли? Ама че гадост! Ами пукни тогава, зайче мило!

Тъкмо зайци се бяха насъбрали около мен, наблюдаваха ме, докато похапвах, и гризяха собствената си закуска. Не ги смущаваха нито резките жестове, нито падането на приборите. Имах си и един енот, който редовно посещаваше коша за смет, а веднъж призори с Оли бяхме забелязали и сърна. Сините сойки и тъмночервените врабци украсяваха дърветата. След като си изпих кафето, потеглих за града, като преди това се озърнах, за да видя дали наоколо не се навърта моето духовито приятелче, но хоризонтът бе дотолкова чист откъм човешко присъствие, колкото чатъмският чипс откъм холестерол.

Освен някои провизии и шест бидончета вода, които натоварих в каросерията на пикапа, купих карирана хартия, оловна тел, канап и една двайсетсантиметрова линия. След като се върнах в къщата, прерових целия гараж, за да измъкна от небитието всички налични инструменти, но урожаят се оказа доста беден. Попаднах на нещата на Мерил, грижливо подредени в ухаещи на плесен сандъци сред куп безполезни предмети, стари платна, еднокраки масички и всичко онова, което навремето бяхме пренесли тук от къщата и което след двайсет години сякаш не бе мръднало. Един чувал, натъпкан с пантофки. Друг с трика, корсети, фланелки, панделки и парче смола, увито в ластичен бинт. Не знаех, че е запазил всичко това.

Една лопата, един бел без сап, шепа разнокалибрени пирони и един тапицерски чук — това бе всичко, с което разполагаше Оли. Както и с един корниз.

Отидох да се изкъпя. И точно излизах от водата, когато го зърнах в подножието на стълбата. В същия миг настъпих един морски дракон.

Рухнах на пясъка, държейки се за крака. Почувствах как отровата плъзва нагоре към глезена и петата ми мигновено се втвърди. Беше бързо и болезнено.

— Изпикай се отгоре — посъветва ме той.

— Моля?

— Ъхъ… нищо друго не може да се направи.

Опитах се да стисна зъби, но ужасно ме болеше.

— По дяволите! Сигурен ли сте?

— Бога ми, поне аз не познавам друг лек.

— Господи, направо не е за вярване!

— Тогава се оправяй, както можеш.

— Не, чакайте… А-ах! Отива към бедрото! Исках да кажа… не ми се вярва, че подобно нещо се случва точно на мен!

— Това дали вярваш, или не, няма да промени особено нещата.

Тихо изругах. От друга страна, страдах предостатъчно, за да мога с чиста съвест да си позволя някои недостойни действия, стига да ми донесяха поне малко облекчение. Посегнах към дюкяна си и му хвърлих красноречив поглед. Всеки друг би разбрал, че очаквам от него най-елементарна деликатност или поне да се престори, че гледа другаде, ама не — тоя не само не помръдна, но дори и окото му не мигна.

— Много добре! Е, щом се налага… — въздъхнах.

Както сами разбирате, да напикая петата си не беше от най-лесните упражнения. Не бях нито в подходяща поза, нито в подходящо настроение, за да върша чудеса, а фактът, че един непознат ме наблюдава, ме изнервяше допълнително и ме правеше още по-непохватен. Но когато най-сетне приключих, установих почти незабавен резултат. Действително почувствах облекчение и то нямаше нищо общо с това на пикочния ми мехур. Кракът ми беше подут и целият на червени и бели петна. Имах усещането, че вече не ми принадлежи, а повиците, които ми отправя, стават все по-далечни и неясни. Дарих типа с блажена усмивка.

Внезапно, и то без изобщо да съм го молил, той ме сграбчи под мишниците и ме изправи на крака.

— Хей! Чакай! — запротестирах аз благодушно, едновременно изненадан и обезпокоен, подобно на инвалид, когото повдигат от количката, тъй като и дума не можеше да става да стъпя на крака си, не само защото не бях в състояние, а и защото не исках.

— Добре де, какво има?

— Ама вие… Откъде, по дяволите, сте убеден, нещастнико, че мога да тръгна ей тъй, изведнъж?

Той поразмисли, после заяви:

— Ще те взема на гръб.

— Само това оставаше! — подсмихнах се аз.

— Виж какво, ако искаш, можеш да си останеш тук.

В интерес на истината подобно разрешение никак не ме устройваше. Примигвайки, измерих с поглед стълбата. Лично аз не бих предложил и на най-лекото дете в света да я изкатеря с него на гръб.

— Майка ми тежеше близо сто кила — добави той. — Колата ми беше повредена, а ни бяха изключили телефона. На всичко отгоре беше нощ. Носих я в продължение на четири часа през полето. Когато пристигнахме в болницата, ония ми казаха, че вече нямало никакви места, и аз я държах на ръце дотогава, докато се решат да й намерят легло, а можеш да ми вярваш, че ни най-малко не бързаха, гадовете!

Щеше ми се да ми даде още малко време, за да свикна с мисълта за изкачването, но тоя явно не си знаеше силите.

— Е, какво? Да или не?

Погледнахме се право в очите.

— Това е лудост — предупредих го аз. И минах зад гърба му.

— Казвам се Фин — информира ми той, подхващайки единия ми крак.

— Анри-Джон — уведомих го на свой ред, докато му подавах другия.

После, тъй като се изправи и за миг застинахме неподвижно, хвърляйки последен поглед към склона, изрекох онова, което като нищо биха могли да бъдат последните ми думи:

— Мътните да те вземат, Фин… Сам си го изпроси!

Подскачайки на един крак, отидох да извадя две бири от хладилника, но когато се върнах, той беше

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату