Най-хубавата топла пастърма в Ню Йорк се сервира в „Деликатеси Карнеги“ на Седмо авеню. За нас беше около три сутринта, когато излязохме от митницата и Оли настоя да се отправим директно за „Ла Гуардия“, за да се изтегнем на някоя пейка и да подремнем, докато чакаме следващия полет. Но аз категорично се противопоставих.
Наблюдаваше ме как се храня, сам неспособен да погълне и трохичка, и за пореден път ехидно ме поздравяваше, че съм избрал това тъй шумно и претъпкано с народ заведение, което чудесно се отразявало на мигрената му. Колкото до пастърмата, тя бе все тъй божествена.
На „Ла Гуардия“ ни уведомиха, че по крайбрежието е паднала гъста мъгла и че компанията „Континентъл Експрес“ била съгласна да ни превози, но само на наша отговорност — ако се наложело да кацнем на някое междинно летище, тя нямало да поеме разходите по престоя, нито пък да приеме рекламациите ни, — след което ни посъветваха да се въоръжим с търпение и да изчакаме до сутринта на следващия ден.
— Много добре. Не ни остава друго, освен да наемем кола — заявих аз.
— А какво ще кажеш да преспим в Лоуъл?
Не беше много сложно. Достатъчно бе да караме по шосе 95 до Провидънс, а оттам по 195, след което щяхме да видим табелите за Кейп Код. Вече два-три пъти бях изминавал този маршрут, но въпреки това най-примерно изслушах обясненията на типа от „Херц“, особено що се отнася до излизането от града (трябваше да свия при „Дж. Вашингтон“, за да хвана нужната ми посока), тъй като отдавна не бях предприемал подобни експедиции, а и нощта далеч не бе най-подходящото време за тях.
Преметнал сакото си през ръка, Оли ме чакаше отвън с примирено изражение, което не се промени, докато крачехме към колата и му разправях колко е свеж въздухът и колко приятно ще е да се повозим под звездното небе.
— Само като си помисля, че на сутринта можехме да си поръчаме яйца по бенедиктински и да се наслаждаваме отвисоко на гледката на парка… — въздъхна той.
Заспа бързо, още преди да напуснем предградията. Спрях и купих цигари и три пластмасови чашки вряло кафе, които инсталирах на таблото, след като първо се уверих, че са добре захлупени. После се наведох над него, препасах го с предпазния колан и поставих бастуна му на задната седалка.
Предстоеше ми да измина около петстотин километра. Беше единайсет вечерта. Ако се съобразявах с ограниченията на скоростта, а аз възнамерявах да го сторя (в Кънетикът не държаха особено на тях, но в Масачузетс бяха направо откачени на тази тема), можех да пристигна призори и най-сетне да си поема дъх.
Това е. Нямаше какво повече да се прави. Колата беше с автоматични скорости.
Все още не знаех дали идеята ми е добра, но останалите до една ми се бяха сторили лоши. Всичко, което можех да кажа на Едит, всички думи, които бих изрекъл, й бяха вече до болка познати и очевидно недостатъчни, за да я спрат. Затова предпочетох сам да просна царя си върху шахматната дъска, вместо да продължа да разигравам партия, в която всички следващи ходове щяха да само излишно да ни наранят и още повече да ни разочароват един от друг.
Не бях предупредил Едит за заминаването си. За Рамона, майки ми и дъщерите ми то бе просто възможност, от която по предложение на Оли се бях възползвал, за да си почина малко и да смеля по-лесно историята с развода. И това бе самата истина, като се изключи малката подробност, че може би щях да отсъствам значително по-дълго, отколкото предполагаха. Всъщност все още нищо не бях решил. Не бях се интересувал и от възможността да емигрирам, но разполагах с едногодишен срок. Беше ли това знак?
Оли имаше да урежда някакви делови въпроси. Щеше да отскочи до Ню Йорк и Лос Анджелес, после да прекара няколко дни с мен и пак да замине. Можех да остана в къщата толкова, колкото исках. Бяхме стигнали до единодушното заключение, че времето е единственият лек за онова, което ме е сполетяло.
Малко остана да го събудя в Провидънс, тъй като бях подминал шосе 195 и кръстосвах безцелно центъра на града, докато не ми мина през ум да попитам за пътя един полицейски автопатрул. Ченгетата ми казаха да ги следвам и ме отведоха до нужното отклонение. Малко по-късно спрях, за да заредя колата, да се наплискам и да се поразтъпча. Нощта бе все тъй непрогледна. Усещаше се дъхът на океана и когато се поотдалечих от паркинга, ми се стори, че го виждам и чувам. За момент застинах неподвижно. Нима всичко бе толкова просто? Или пък толкова ужасно?
Първият познат ми ориентир беше Сагаморският мост, който изникна внезапно от мъглата и ни пренесе на другия бряг, издигайки ни над покриващата целия район млечнобяла покривка. Високо горе се простираше небето, просветляващо от първите, все още невидими лъчи на слънцето. След това отново се гмурнахме в синкавозелена, гъста като мъх мътилка.
Призори пейзажът се избистри. Мъглата постепенно се вдигна и Оли отвори очи няколко минути преди да влезем в Тръроу. Беше гладен. Спряхме, оставяйки се да ни води ароматът на пържен бекон, който изпълваше слънчевата улица и преливаше на талази чак до брега. Сервираха ни кафе — тук човек забелязва дъното на чашата през него, но предимството му е, че можеш да изпиеш литри без риск от аритмия, — после яйцата зацъцриха върху нагорещената плоча, препечените филийки изскочиха от тостера и Оли вдигна очи към небето, скръстил ръце на корема.
— Би трябвало да си поръчаме още веднъж от същото! — изпъшка той, облизвайки с разнежен поглед чинията си, като току я побутваше с върха на пръстите си, за да я разгледа отвсякъде.
Къщата на Оли бе всъщност една прилична барака със сивкав чамов покрив, клекнала край завоя на тесен черен път сред високо избуяли треви и огромни дъбове. Състоеше се от две спални и просторен хол с кухничка в единия ъгъл и с прозорец към Атлантическия океан. Оли плащаше, за да я поддържат, тъй че единствената ни задача бе да заредим хладилника. Най-близките съседи живееха на най-малко триста метра от нас. Ако човек решеше да се настани отвън, просто отваряше остъклените врати и излизаше на
Преди двайсетина години бяхме отпразнували тук сватбата на Оли и той редовно прескачаше насам. Къщата им бе подарена от тъста му, но Оли не я превърна в музей на мъката си. Тук човек се чувстваше добре и той наистина се чувстваше добре. Спомените му бяха живи и весели, сянката на Мерил бе едновременно настояще и минало и той се стараеше да ви спести унинието си, когато тя го притиснеше до стената, което все още се случваше. Двамата с Едит бяхме идвали тук няколко пъти, когато училищните ваканции го позволяваха. Дъщерите ми обожаваха това място. На мен, естествено, никога и през ум не ми беше минавало, че някой ден ще се озова тук сам, оставяйки зад себе си един невъобразимо дълбок? безумен? ужасяващ? неудържим? хаос.
Както и останалите селища в район с диаметър трийсетина километра, Тръроу бе обявен за „сух град“, което означаваше, че човек не може да си купи и капка алкохол. В неделя пък „на сухо“ оставаше целият щат Масачузетс и в това отношение тук ни най-малко не се шегуваха. А бяхме събота.
След кратък размисъл отново се натоварихме в колата. Този път на волана седна Оли и поехме към град П. с надеждата, че ранният час ще ни спести неприятностите с ограниченията на скоростта. Денят обещаваше да бъде чудесен, напиращият през пръстите ми въздух — карахме с четирийсет и пет километра в час — се превръщаше в нежна приятелска милувка, когато застигахме велосипедист или някое бабе във форд континентал. Пътят беше тесен и нямаше начин да задминем каквото и да било заради прорязващата го по средата двойна жълта линия, чийто край така и не видяхме.
Когато пристигнахме в града, върху мен се стовари умората ведно с тягостния смисъл на присъствието ми в Кейп Код. Поседнахме за малко на слънце. И докато Оли съставяше списък на продуктите, които щяхме да поръчаме да ни доставят, аз, от своя страна, се борех с първия сериозен пристъп на меланхолия, налетял ме от момента на заминаването ни. После Оли влезе в магазина. Аз също станах, но вместо да го последвам, се зазяпах в банските на сергията пред съседния магазин и изведнъж всичко това ми се стори абсурдно.
