освен освободен роб, а си придаваше важност като велик пълководец. Калигула вземаше частни уроци по декламаторство и танци от Апелес и Мнестер и след време започна често да се появява на сцената в техните роли. След като изричаше монолога в някоя трагедия, той понякога се провикваше към Апелес, който седеше зад кулисите:
— Съвършено го изиграх, нали? Сам ти не би могъл да го изречеш по-добре!
И след грациозен трикратен скок в балета той спираше оркестъра, вдигаше ръка да въдвори пълна тишина и сетне отново повтаряше стъпките без акомпанимент.
Тъй както Тиберий си имаше любим дракон, Калигула си имаше любим жребец. Истинското име на този кон беше Порцел, което означаваше „прасенце“, но Калигула не го сметна за достатъчно велико и го нарече „Инцитат“, което означава „бързият“. Инцитат никога не губеше състезание и Калигула бе дотолкова неразумно запленен от него, че първо го направи гражданин, а сетне сенатор, докато накрая го вписа в своя списък на кандидатите за консули с четири години по-рано. Дадоха на Инцитат къща и слуги. Имаше си мраморна спалня с голям сламеник за легло, сменяха му сламеника всеки ден, имаше и ясла от слонова кост, златна кофа за водопой, а по стените — картини от прочути художници. Всеки път, щом спечелеше някое надбягване, го хранеха на вечеря с нас, но той предпочиташе купата с ечемик пред месото и рибата, които Калигула неизменно му предлагаше. Трябваше да пием за негово здраве поне по двайсет пъти.
Парите се топяха все по-бързо и по-бързо и Калигула накрая взе да прави икономии. Един ден например рече:
— Какъв смисъл има да хвърляме в затвора хората за фалшификации, кражби и нарушение на реда? Там те скучаят, а пък и харча пари за храната и охраната им; но ако ги пусна на свобода, отново ще подхванат безобразията си. Днес ще посетя тъмницата и ще се занимая с въпроса.
Така и стори. Отдели ония, които смяташе за най-големи престъпници, и нареди да ги екзекутират. Труповете им бяха нарязани и използувани за храна на дивите животни, очакващи да бъдат избити в амфитеатъра; от това се получи двойна икономия. Сега вече всеки месец той обикаляше тъмниците. Престъпленията понамаляха. Един ден ковчежникът му, Калист, му съобщи, че в съкровищницата са останали само един милион златици, а в частната му хазна — едва половин милион. Той осъзна, че само с икономии не ще се оправи: трябваше да се увеличи приходът в държавното съкровище. Тъй че отпърво взе да продава жреческите места, магистратурите и монополите и от това поспечели доста, но не достатъчно; тогава, както го бе предсказала Калпурния, започна да си служи с доносници, които обвиняваха богатите за истински или въображаеми престъпления, за да заграби имуществата им. Премахнал беше смъртното наказание за държавна измяна веднага щом стана император, но оставаха още много други престъпления, наказуеми със смърт.
Отпразнува първата партида от присъди с един необикновено богат лов на диви животни. Ала тълпата беше разгневена. Хората крещяха, вайкаха се и отказваха да следят борбите. А после се поде вик от отсрещния край на амфитеатъра до ложата на председателя, в която беше Калигула:
— Изхвърли доносниците! Изхвърли доносниците!
Калигула се надигна да въдвори тишина, но те го принудиха да седне. Той прати преторианци с палки натам, където олелията беше най-силна, и те удариха неколцина по главите, но виковете се подеха отново и още по-силно от другия край. Калигула се стресна. Набързо напусна амфитеатъра, нареждайки ми да го заместя в председателството. Това ми беше много неприятно и много се успокоих, когато, щом станах да говоря, тълпата стихна и дори се поде викът: „Фелицитер“, което означава „На добър час!“. Гласът ми не е силен. Гласът на Калигула беше гръмък: чуваше се чак от единия до другия край на Марсово поле. Трябваше да си намеря някого, който да повтаря казаното след мене. Мнестер предложи услугите си и благодарение на него думите ми прозвучаха дори по-хубаво.
Съобщих, че за жалост императорът е бил повикан по важна държавна работа. Това разсмя всички; Мнестер направи няколко красиви жеста, с които илюстрира важността и неотложността на тази държавна работа. После казах, че председателските задължения са предадени на моята нещастна и недостойна личност.. Безпомощният жест на Мнестер и завъртването на показалеца край слепоочието изразиха това отлично. А после заявих:
— Нека продължим игрите, приятели.
Но изведнъж викът се поде наново: „Изхвърлете доносниците!“
Обаче аз запитах, а Мнестер с готовност повтори въпроса:
— Добре, но какво ще стане, ако императорът се съгласи да ги изхвърли? Ще се намери ли кой да доносничи срещу тях?
Отговор на това не последва — разнесе се объркано шушукане. Зададох им втори въпрос. Запитах ги кой е по-големият престъпник — доносникът или доносникът срещу доносника, или пък доносникът, който доносничи срещу доносника, който пък доносничи
— Търпение, приятели! Първо хванете вашия Гълъб, а сетне го скубете!
Докато някои наистина остроумни шеги са оставали неоценени от тях.)
— Нека продължим игрите, приятели! — повторих аз и този път виковете секнаха. А игрите се оказаха чудесни. Двама гладиатори се убиха един друг с едновременно мушкане на мечовете в коремите: това се случва много рядко. Наредих да ми донесат оръжията им и да изработят от тях малки ножчета: подобни малки ножчета са най-добрите талисмани срещу епилепсия. Калигула щеше да оцени подаръка — ако изобщо ми простеше, че съм укротил тълпата, която сам не бе успял да укроти. Защото толкова се беше уплашил, че бе напуснал Рим с най-голяма бързина, на път за Анциум; и се върна оттам чак след няколко дни. Но всичко свърши благополучно. Зарадва се на ножчетата, които му дадоха възможност да приказва надълго и широко за болестта си; а когато ме запита какво е станало с амфитеатъра, казах му, че съм предупредил тълпата как ще я накаже, ако не се разкаят за своята невярност и неблагодарност. Казах още, че тогава изведнъж са заменили бунтовните си викове с уплашено вайкане и молби за прошка.
— Да — рече той, — прекалено меко се държа с тях. Решил съм вече да не им се поддавам. „Неотстъпна суровост“ — такава е паролата отсега нататък.
И за да си напомня за своето решение, започна всяка сутрин упражнява пред огледалото в спалнята си: правеше лицето си да изглежда страшно и надаваше ужасяващи викове в частната си баня, която имаше хубаво ехо. Запитах го:
— Защо не обявиш публично своята божественост? Това повече от всичко друго ще ги накара да изпитат дълбоко страхопочитание.
А той отвърна:
— Имам да извърша още няколко дела в човешкия си образ.
Първото от тези дела беше да нареди на пристанищните надзиратели из цяла Италия и Сицилия да задържат всички кораби над определен тонаж, да прибират стоките им в митницата и да ги изпращат празни, под охрана на военни кораби, в Неаполския залив. Никой не можа да разбере какво означава тази заповед. Предположихме, че той възнамерява да предприеме нападение над Британия и корабите са му нужни за транспортиране. Но не беше нищо подобно. Той просто се канеше да осъществи предсказанието на Трасил, че да стане император, е възможно точно толкова, колкото и да премине на кон през залива Бай. Събра около четири хиляди съда, включително хиляда построени специално за случая, и ги закотви през залива, залепени един до друг откъм страната със седалищата за гребците, в двойна редица — от доковете на Путеоли чак до вилата му в Баули. Носовете сочеха навън, кърмите бяха прикрепени една за друга. Кърмите се издаваха прекалено нагоре, затуй нареди да ги изравнят и да отрежат седалището за кормчията, както и фигурите, поставени на всеки нос; а това разтревожи моряците, защото фигурите представляваха божеството-покровител на кораба. Сетне обкова с дъски тази двойна редица; нахвърля пръст върху дъските и накара да намокрят и да трабмоват пръстта; получи се широк здрав път, дълъг около шест хиляди крачки
