прекалено много, затова добавих и още. Същата вечер Калигула писа на съпруга на Лолия и му нареди а се върне в Рим, за да му бъде засвидетелствувано изключително уважение. Това изключително уважение се оказа честта да се разведе с Лолия и да я ожени за императора.

Друга една случайна забележка, която бях направил пак по време на вечеря по същото време, оказа неочаквано въздействие върху Калигула. Някой спомена за епилепсията и аз казах, че според картагенски летописи Анибал е бил епилептик и че Александър и Юлий Цезар също са били подвластни на тази загадъчна болест, която сякаш е неизбежен спътник на големия военен гений. Тук Калигула наостри уши и няколко дни по-късно изигра великолепно подражание на епилептичен припадък; рухна на пода на Сената и завика с всички сили, а устните му побеляха от пяна — сапунени мехури бяха, предполагам.

Римските граждани все още се чувствуваха щастливи. Калигула продължаваше да ги развеселява с театрални представления и гладиаторски борби, с лов на хищници и надбягвания с колесници, с пари, подхвърляни от ораторската платформа или от прозорците на двореца. А че се женел и разженвал, че убивал благородници, за това не ги беше грижа. Той не се чувствуваше доволен, докато всяко място в театъра или в цирка не бъдеше заето и всички проходи — задръстени; затуй при подобни зрелища отлагаше съдебните заседания и прекратяваше траурите, за да не позволи никому да измисли предлог да отсъствува. Направи още няколко нововъведения, позволи на хората да си носят възглавници за сядане, в горещи дни да слагат сламени шапки и да идват боси — дори и сенаторите, от които се очакваше да дават пример за сдържаност.

Когато най-сетне успях да посетя Капуа за няколко дни — за пръв път от близо цяла година, почти първото, за което ме попита Калпурния, беше:

— Кажи ми, Клавдий, колко остана в личната каса на императора от онези двайсет милиона?

— Май че по-малко от пет милиона. Но той построи увеселителни кораби от кедрово дърво, облече ги в злато и ги украси със скъпоценни камъни, подреди в тях бани и цветни градини, започна строежа на шейсет нови храма и смята да прореже канал в Коринтския провлак. Къпе се в нард и масло от теменуги. Преди два дни даде на Евтих, водача на колесница от зелените, подарък от двайсет хиляди златици, загдето спечели едно трудно надбягване.

— Зелените ли печелят винаги?

— Винаги. Или почти винаги. Веднъж алените победиха преди известно време и хората ги аплодираха бурно. Омръзнало им беше еднообразието със зелените. Императорът страшно се разгневи. На другия ден водачът на алените и неговата група от победители бяха мъртви до един. Отровени. Подобно нещо се случи и преди.

— По това време догодина нещата ще тръгнат зле и за тебе, бедни ми Клавдий. Впрочем би ли искал да надникнеш в сметките? Както ти писах, годината не беше добра. Измря ценен добитък, робите крадат каквото завърнат, снопите със зърно изгоряха. Ти обедня с две хиляди и повече златици. Не е и по вина на управителя — той поне е честен. Стана тъй просто защото не си тук да надзираваш.

— Нищо не може да се направи — отвърнах. — Да си призная, напоследък се тревожа много повече за собствения си живот, Колкото за парите.

— Зле ли се държат с тебе?

— Да. Отнасят се с мене като със смешник. Не ми е приятно. Главният ми мъчител е императорът.

— Какво ти правят?

— О, грубиянски шеги. Кофи, пълни с вода, над вратите. Жаби в леглото ми. Или пък гнусни педерасти, намазани с митра: знаеш как се отвращавам от жаби и педерасти. Ако се случи да задремя следобеда, замерват ме с костилки от фурми, връзват обувки на ръцете ми или раздрънкват камбаната за пожар в ушите ми. И никога нямам нито миг свободен да си свърша някаква работа. А започна ли, разливат мастилницата отгоре. И нито една моя дума не се приема сериозно.

— Нима си единственият им смешник?

— Любимият. Официалният.

— Клавдий, ти си по-щастлив, отколкото можеш да си представиш. Пази тази си служба ревниво. Не позволявай друг да те замести.

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Искам да кажа, че хората не убиват смешниците си. Отнасят се към тях жестоко, плашат ги, ограбват ги, но не ги убиват.

Казах й:

— Калпурния, ти си много умна. Изслушай ме сега. Все още имам пари. Ще ти купя красива копринена дреха, златна тоалетна кутия, маймунка и сноп канелени пръчки.

Тя се усмихна.

— Предпочитам да ми го дадеш в пари. Колко смяташ да похарчиш?

— Около седемстотин.

— Добре. Един ден ще ми бъдат полезни. Благодаря ти, добри ми Клавдий.

Когато се върнах в Рим, научих, че са станали беди. Една нощ Калигула бил обезпокоен от далечния шум на тълпа, която се трупала пред амфитеатъра тъкмо преди разсъмване; хората се блъскали и се бутали да се наместят по-близо до вратите, та да заемат първите пейки. Калигула изпратил отред преторианци си да въдворят реда. Преторианците били нервирани, че са ги измъкнали тъй рано от леглата за този наряд и взели да удрят наляво и надясно, убили неколцина, включително и няколко изтъкнати граждани. За да покаже възмущението си, гдето сънят му е бил смутен от първоначалните безредици и от последвалите ги крясъци на хората, когато се разпръсквали с викове пред палките, Калигула се явил в амфитеатъра чак късно следобед, когато всички се били изтощили да го чакат, а били и гладни. Когато зелените преминали с конете, започнали да ги освиркват и хулят. Калигула скочил разгневен от стола си.

— Ах, защо нямахте една-единствена шия. Щях да я отсека!

На другия ден трябвало да има гладиаторски борби и гонене на диви животни. Калигула отменил всички приготовления и изпратил най-окаяните животни, които успял да намери на пазара — крастави лъвове и пантери, болни мечки и престарели, дръгливи диви бикове — от ония, гдето ги изпращат в отдалечените гарнизонни градове в провинцията, където публиката не е взискателна, а любителите-ловци не обичат пъргави животни. Ловците, които Калигула пратил вместо обявените участници, и те били като животните: дебели, схванати, грохнали ветерани. Някои от тях вероятно са били добри борци на времето си — в златния Августов век. Тълпата ги освиркала и обругала. Калигула това и чакал. Изпратил да арестуват ония, които вдигали най-много шум, и ги пуснал на арената да види дали ще се оправят по-добре. Краставите лъвове и пантери, болните мечки и дръгливите бикове набързо им видели сметката.

Започнаха да се отдръпват от него. Стара истина е, че тълпата обича празниците, но когато цялата година се превърне в един безкраен празник и никой няма време да си гледа работата и дори удоволствията станат принудителни, това вече е друго нещо. Надбягванията с колесници станаха отегчителни. На Калигула, който проявяваше личен интерес към отборите и водачите и дори сам понякога караше колесница, му беше добре. Умееше да си служи с юздите и камшика, а състезаващите се водачи внимаваха да не го надбягат. И театралните представления започнаха да доскучават. Всички пиеси някак си си приличаха, различаваха ги само познавачите: във всеки случай поне за мен бяха такива. Калигула се смяташе за познавач, а освен това хранеше сантиментални чувства към Апелес, посредствения трагик, който бе написал повечето от пиесите, в които сам участвуваше. Една пиеса, която Калигула харесваше особено много — защото той бе дал идеите, които Апелес бе включил в своята роля, — се играеше непрекъснато, докато всички я намразиха до смърт. Но още повече го привличаше Мнестер, солистът на митологическите балети, модни по онова време. Имаше навика да целува Мнестер пред очите на цялата публика всеки път, когато оня се проявеше особено добре. Веднъж един конник се закашля по време на представление, не можа да спре и накрая се принуди да излезе. Шумът, който вдигна, докато се измъкваше край коленете на зората, извиненията му, кашлицата и промушването през задръстените пътеки към изхода смутиха Мнестер, който спря по средата на най-хубавия си танц, съпровождан от тиха свирня на флейта, и зачака всички да седнат отново. Калигула страшно се разгневи на конника, накара да го доведат при него и здравата го напердаши със собствените си ръце. Сетне го изпрати с бърза заръка като пощальон до Танжер, да отнесе запечатана вест на царя на Мавритания. (Царят, мой сродник — майка му беше леля ми Селена, дъщерята на Антоний от Клеопатра, — силно се озадачил от съобщението. То гласяло: „На тогова, когото ти пращам, не прави ни добро, ни лошо.“) Другите конници дълбоко се възмутиха от инцидента: в края на краищата Мнестер не беше нищо друго