— Това е най-славният час в живота ми. Позволи ми да се тегля и веднага да ти направя жертвоприношение с малкото сили, които ми останаха. Божественият въздух, който издишваш, е твърде силен за смъртните ми ноздри. Усещам, че ще припадна.

Стаята бе непоносимо задушна. Откакто беше на легло, Калигула не беше позволил да се отворят прозорците.

Отговори ми:

— Върви си с мир. Смятах да те убия, но се отказвам. Кажи на „веселяците“ за това, че съм бог и че лицето ми сияе, но повече не казвай. За всичко останало ти налагам свято мълчание.

Тръшнах се пак на пода и се измъкнах заднишком. В коридора ме спря Ганимед да пита за новини.

— Току-що се е превърнал в бог, и то много велик, както ми каза. Лицето му излъчва сияние.

— Лоша е тази вест за нас, смъртните — каза Ганимед. — Но аз я очаквах. Благодаря за предупреждението. Ще го предам на другите. Друзила знае ли? Не? Тогава ще й кажа?

— Кажи й, че и тя е богиня — додадох аз, — в случай че още не го е забелязала.

Върнах се в стаята си и взех да размишлявам: „Това се случи за добро. Скоро всички ще разберат, че е луд и ще го затворят. Други потомци на Август, на възраст да станат императори, няма освен Ганимед — но той не е нито достатъчно популярен, нито достатъчно силен характер. Ще се възстанови Републиката. Тъстът на Калигула е тъкмо човекът за това. Той е най-влиятелният в Сената. Аз ще го подкрепя. Само да се отървем от Макрон и да намерим свестен командуващ на преторианците на негово място, всичко останало е лесно. Най-голямата пречка са преторианците. Знаят много добре, че никога не ще получат дарения , по петдесет-сто златици на човек, ако трябва да им се гласуват от един републикански сенат. Да, Сеян го измисли, за да ги превърне в нещо като лична армия на чичо ми Тиберий, която придаде на монархията този ориенталски абсолютизъм. Ще трябва да разтурим лагера им и пак да разквартируваме хората из частни жилища, както на времето.“

Колкото и да ви се види невероятно обаче, божествеността на Калигула се възприе от всички най- единодушно. Отначало той се задоволяваше с това вестта да се разпространява от човек на човек, а пък официално да си остане все още смъртен. Щеше да навреди на свободните му и приятни отношения с „веселяците“ и да сложи край на забавленията му, ако всеки трябваше да се просва по корем на земята, щом той се появяваше. Но само десет дни след оздравяването си, което бе посрещнато с неописуемо ликуване, прие за себе си всички смъртни почетни титли, които Август бе приел през време на целия си живот, та дори и още една-две. Беше Цезар Добрият, Цезар — Бащата на армиите и Най-милостивият и могъщ Цезар, и Баща на Отечеството, титла, която Тиберий упорито бе отказвал цял живот.

Първата жертва на терора беше Гемел. Калигула повика един от военачалниците на преторианците и му нареди:

— Убий оня предател, сина ми — веднага.

Преторианецът отиде в стаята на Гемел и му отсече главата. Следващата жертва беше тъстът на Калигула. Беше от рода на Сипаните — Калигула се бе оженил за дъщеря му Юния, но тя бе умряла при раждане, една година преди той да стане император. Силан бе известен с това, че бе единственият сенатор, когото Тиберий не бе заподозрял в нелоялност: Тиберий всякога бе отказвал да изслушва каквато и да било молба по този въпрос от онези свои покварени съдии. Сега Калигула му изпрати съобщението:

„До разсъмване утре сутринта ти трябва да си мъртъв.“ И нещастникът съответно се сбогувал със семейството си и си прерязал гърлото с бръснач. Калигула обясни в едно писмо до Сената, че Гемел е срещнал смъртта на предател: по време на неговата собствена тежка болест момчето не било отправило нито една молитва за оздравяването му и се опитвало да се подмилква на началниците от личната му охрана. Освен това приемал лекарства против отрова всеки път, когато идвал да се храни в двореца, та цялото му тяло миришело на тях. „Но нима съществува противодействуващо средство срещу Цезаря?“ Тъстът му, писа Калигула, бил също предател: отказал да се качи на кораба в оня бурен ден, когато той заминал за Пандатария и Понция, за да прибере останките на майка си и брата си, а останал в Рим с надежда да вземе властта, ако бурята разбие кораба.

Сенатът прие тези обяснения. А истината беше, че Силан бе толкова лош моряк, щото едва не умираше от морска болест, щом стъпеше в лодка, дори в най-тихо време, и сам Калигула мило отклонил предложението му да го придружи при това пътуване.

Що се отнася до Гемел, той страдаше от упорита кашлица и миришеше на лекарството, което вземаше да облекчава гърлото му, за да не пречи на сътрапезниците си.

Когато майка ми научи за смъртта на Гемел, изпадна в дълбока скръб, дойде в двореца и поиска да се види с Калигула, който я приел много намръщено, защото усещал, че ще го мъмри. Тя казала:

— Внуко, мога ли да разговарям с теб насаме? Искам да поприказваме за смъртта на Гемел.

— Не, в никакъв случай насаме — отвърнал той. — Казвай каквото имаш да казваш пред Макрон. Трябва да имам свидетел, ако онова, което ще ми съобщиш, е наистина толкова важно.

— Тогава предпочитам да замълча. Това е семеен въпрос, не за ушите на един робски син. Бащата на тогова беше син на един от моите лозари. Продадох го на зет си за четиридесет и пет златици.

— Ще те помоля веднага да кажеш каквото ще казваш, без да обиждаш министрите ми. Нима не знаеш, че имам власт да накарам всеки в света да стори каквото аз пожелая?

— Не е нещо, което ще чуеш с удоволствие.

— Кажи го.

— Както искаш. Дойдох да ти заявя, че убийството на моя беден Гемел е убийство безпричинно и аз желая да се откажа от всички почести, които съм получила от твоите проклети ръце.

Калигула се засмял и казал на Макрон:

— Мисля, че единственото, което й остава на тази старица сега, е да се върне в къщи, да вземе един овощарски нож от своите лозари и да си пререже гласните струни с него.

А Макрон отвърнал:

— И аз давах същия съвет на моята баба, но дъртата чума отказа да го последва.

Майка ми дойде при мене.

— Аз смятам да се самоубия, Клавдий — каза тя. — Ще намериш всичките ми работи в пълен ред. Оставям няколко малки задължения: плати ги точно. Бъди добър към хората от домакинството ми; всички до един бяха верни работници. Съжалявам, че не ще има кой да се грижи за малката ти дъщеричка — мисля, че ще е най-добре да се ожениш отново, за да й намериш майка. Тя е добро дете.

— Как, майко! Да се самоубиеш? Но защо? О, не прави това!

Тя се усмихна кисело.

— Моят живот си е мой собствен, нали така? А ти защо ме разубеждаваш да си го отнема? Нима ще ти липсвам?

— Ти си ми майка — отвърнах й. — Човек има само една майка.

— Учудена съм, че говориш тъй синовно. Не съм ти била много любяща майка. А нима можех да бъда? Открай време си бил за мене истинско разочарование — болно, слабовато, плашливо, замаяно същество. Но и боговете добре ме наказаха, че те пренебрегвах. Чудесния ми син Германик го убиха, убиха и бедните ми внуци Нерон и Друз, и Гемел, дъщеря ми Ливила беше наказана за своята порочност, ужасната й порочност, от собствената ми ръка — това бе най-страхотната болка, която съм изживявала, никоя майка не би могла да преживее по-страхотна, — а четиримата ми правнуци тръгнаха по лошия път, както и този мръсен, безбожен Калигула… Но ти ще го надживееш. Уверена съм, че ти ще надживееш дори световния потоп.

Гласът й, спокоен отначало, се беше извисил в привичния й укоризнен тон.

Попитах я:

— Майко, нима нямаш една добра дума за мен поне в час като този? Кажи, кога съзнателно съм те обидил или кога не съм ти се подчинил?

Но тя сякаш не ме чуваше.

— Добре съм наказана — повтори тя. А после: — Искам да дойдеш в дома ми след пет часа. До това време ще съм привършила приготовленията си. Разчитам на тебе да ми отдадеш последната почест. Но не