косвено от своите обвинения, да ги повдига от чувство за истинско родолюбие и обществено приличие, аз не само не взимам под внимание значението им като доказателства, но слагам името на този доносник в черния списък и никога след това не го назначавам на отговорна работа…
И като завършек тя прочела няколко писма с много изобличителен характер. Ливия притежаваше десетки хиляди Августови писма, писани в един период от петдесет и две години, внимателно подвързани във форма на книги и снабдени с индекси. Избрала измежду тези хиляди петнадесетте най-пакостливи, които успяла да намери. Поредицата започвала с оплаквания срещу отвратителното поведение на Тиберий като малко момче, неприязънта, която извиквал сред съучениците си като по-голямо момче, склонността му към побоища и надменност като млад мъж и тъй нататък, с признаци за растящо раздразнение и често повтаряната фраза „и ако той не ти беше син, мила ми Ливия, бих казал, че…“ После следвали оплаквания за грубиянската строгост към войските под негово командуване — „едва ли не подстрекателство към бунт“, — мудността му при атакуване на неприятеля, с неблагоприятни сравнения между неговите методи и тия на моя баща. Следвал гневен отказ да го приеме за свой зет и подробно описание на моралните му несъвършенства. После още няколко писма, свързани с мъчителната история на Юлия, написани в по- голямата си част с изрази на почти налудничава омраза и отвращение към Тиберий. Прочела едно важно писмо, писано по повод отзоваването на Тиберий от Родос:
Мила ми Ливия,
Взимам за повод четиридесет и втората годишнина от нашия брак, за да ти благодаря от все сърце за изключителните заслуги, които имаш към държавата, откакто обединихме нашите сили. Ако мен ме зоват Баща на Отечеството, струва ми се невъзможно ти да не бъдеш Майка на Отечеството: кълна се, че ти си сторила два пъти повече от мене в нашето голямо дело по общественото преустройство. Защо ме караш да чакам още няколко години, преди да поискам от Сената да ти гласува тази чест? Единственият начин, по който бих могъл да изтъкна пълното си доверие в твоята безкористна преданост и мъдра преценка, е да отстъпя най-сетне на непрестанните ти молби за връщането на Тиберий, човек, към когото, признавам, продължавам да изпитвам най-дълбоко отвращение и моля Небесата дано, отстъпвайки пред теб сега, не нанеса дълготрайни щети на държавата.
Последното писмо, на което Ливия се спряла, било писано година преди смъртта на Август:
Вчера, когато разисквах с Тиберий по въпросите на държавната политика, изпитах внезапно чувство на най-дълбоко съжаление и отчаяние, мила ми съпруго, за това, че римският народ ще бъде осъден да издържа погледа на тези негови изпъкнали очи и да бъде удрян от този негов кокалест юмрук, и да бъде дъвкан от тези негови ужасни, бавни челюсти, и да бъде тъпкан от тези негови огромни крачища. Но тогава нямах пред вид тебе и милия ни Германик. И ако не вярвах, че когато съм вече мъртъв, той ще бъде напътствувай от теб по всички държавни въпроси и посрамяван от примера на Германик, поне по отношение на прилично поведение в личния си живот, дори и сега, кълна ти се, бих бил готов да го обезнаследя и да поискам от Сената да отнеме всичките му почетни титли. Този човек е говедо и се нуждае от вардияни.
Когато свършила, тя се изправила и казала:
— Струва ми се. мили приятелки, че ще е по-добре да не казвате нищо на съпрузите си за тези странни писма. Всъщност аз не успях да осъзная, подхващайки да ги чета, доколко… доколко странни са наистина. Не моля това заради себе си, а за доброто на императора.
Тиберий научил цялата история от Сеян тъкмо когато заемал мястото си в Сената, и останал смазан от срам, гняв и тревога. Случило се тъй, че работата му за този следобед била да изслуша по обвинение в държавна измяна, повдигнато срещу Лентул, един от понтифексите, който бе извикал подозрението му в оня случай с молитвата за Нерон и Друз и също тъй защото бе гласувал за смекчаване наказанието на Сосия. Когато Лентул — непресторен старик, уважаван не само заради произхода, но и заради победите си в Африка по времето на Август и поради своята Кротост — прозвището му беше „Водич“ — чул, че го обвиняват в държавна измяна, избухнал в смях. Тиберий, и без туй вече разстроен, загубил контрол над себе си и казал почти разплакан на Сената:
— Ако и Лентул ме мрази, не съм достоен да живея.
Гал отговорил:
— Развесели се, твое величество — прощавай, забравих, че мразиш тази титла, — искам да кажа. развесели се. Тиберий Цезар! Лентул не се смее
И тъй обвинението срещу Лентул било отхвърлено. Но Тиберий вече бе станал причина за смъртта на Лентуловия баща. Този баща беше несметно богат и толкова се бе уплашил от подозренията, които Тиберий хранеше към него, че се бе самоубил, а като доказателство за своята вярност беше оставил цялото си богатство на Тиберий, който поради това не бе в състояние да повярва, че Лентул, сега крайно беден, не храни омраза към него.
Тиберий не стъпи в Сената в продължение на два цели месеца: не можеше да гледа сенаторите в очите, след като знаеше, че жените им са чели Августовите писма срещу него. Сеян му подхвърлил, че за здравето му ще бъде полезно да напусне за известно време Рим и да се установи на няколко мили надалеч, в една от вилите си, където би могъл да се отдели от ежедневния наплив дворцовите посетители и от шума и блъсканицата на града. Тиберий последва съвета му. Действията, които предприе срещу майка си бяха да я отстрани поради старост, да изпуска името й от всички обществени документи, да прекрати обичайните й почести, отдавани по случай рождения й ден, и да даде да се разбере, че свързване на името й с неговото или каквато и да била за нея в Сената ще се смятат едва ли не за държавна измяна. Нещо по-сериозно не посмя да предприеме. Знаеше, че тя все още притежава писмото, което й бе написал от Родос с обещание да й отдаде доживотно послушание, и че тя все още бе в състояние да го прочете, та макар то да я разкрие като убийцата на Гай и Луций.
Но тази невероятна старица все още не бе победена, както ще прочетете по-надолу. Един ден получих от нея следната бележка:
Господарката Ливия Августа очаква любимият й внук Тиберий Клавдий да я посети и да вечеря с нея по случай рождения й ден: тя се надява, че той е в добро здраве.
Бях удивен. Аз — неин, любим внук! Загрижени въпроси за моето здраве! Не знаех да се смея ли, или да се плаша. Никога досега не ми бяха позволявали да я посетя на рождения й ден. Никога дори не бях вечерял с нея. Не бях разговарял с нея освен церемониално, на Августовите празненства, от цели десет години насам. Какво може да цели сега? Тъй или инак, след три дни щях да разбера, а междувременно трябваше да й купя един наистина великолепен подарък. Най-сетне й купих нещо, което бях сигурен, че ще й се хареса — красива кана за вино от бронз, с дръжки като змийски глави и един много сложен рисунък, инкрустиран в злато и сребро. Беше, според мене, с много по-изящна изработка от ония коринтски съдове, за които колекционерите хвърлят такива луди пари напоследък. Правена беше в Китай! В средата на рисунката беше вложен златен медальон на Август, който се бе озовал, кой знае как, чак в оная далечна страна. Тази кана ми струваше петстотин златици, макар да не бе по-висока от четиридесетина сантиметра.
Но преди да ви разкажа за моето посещение и за дългия ми разговор с нея, нека изясня един въпрос, по който може би съм ви подвел. От изброяването на процесите за измяна и други подобни зверства човек би могъл да предположи, че империята при Тиберий е била непоносимо зле управлявана във всяко отношение. Всъщност съвсем не беше така. Макар да не бе подхванал нови обществени дела, за които да заслужава да се говори, а само се бе задоволил да довърши започнатото от Август, той поддържаше армията и флотата в пълен ред и мощ, плащаше на ръководните си чиновници най-редовно и изискваше от тях да му изпращат подробни доклади на всеки три месеца, поощряваше търговията, осигуряваше на Италия редовно
