Тиберий и чичото на Нерон, а нея само това я интересува. Не си въобразявай, че е влюбена в теб. Може да надвие себе си и да ти роди дете заради продължението на рода, но що се отнася до някакви чувства…
— Значи, ако не беше честта, че ще ти стана зет, можех и да не се развеждам с Ургуланила, що се отнася до благоприятната промяна в живота ми?
— О, ти ще се оправиш — изсмя се той. — Като гледам тази стая, виждам, че не живееш много самотно. Тук някъде има жена, то си личи. Ръкавици, ръчно огледало, гергеф за бродерия, кутия със сладки, грижливо подредени цветя. А пък и Елия няма да ревнува. Тя вероятно си има любовници, макар да не надничам в историите й.
— Добре — отговорих. — Ще го направя.
— Не ми изглеждаш много благодарен.
— Но не съм неблагодарен. Направил си си голям труд заради мене и не знам как точно да ти благодаря. Просто съм малко нервен. От онова, което знам за Елия, тя е доста критична, ако разбираш за какво говоря.
Той избухна в смях.
— Езикът й е като игла-губерка. Но нима досега не си свикнал да ти се карат? Майка ти добре те е привикнала, нали?
— Все още, на някои места кожата ми е тънка — отговорих.
— Хайде, да не се бавя повече, драги ми Клавдий. Тиберий ще се чуди къде съм се запилял. Значи — разбрано, нали?
— Да, и много ти благодаря.
— О, впрочем не друг, а самата Ургуланила уби бедната Апрония, нали? Очаквах подобна трагедия. Ургуланила има едно писмо от Нумантина, в което тя я моли да отмъсти за нея. В всъщност не го е писала Нумантина, нали разбираш?
— Нищичко не знам. Бях дълбоко заспал по това време.
— И ти ли като Плавций?
— По-дълбоко и от самия Плавций.
— Умен човек! Е, довиждане, Клавдий.
— Довиждане, Елий Сеян.
Той се качи на коня.
Разведох се с Ургуланила, след като първо писах на баба си за разрешение. Ливия отговори, че веднага щом се роди детето, ще бъде хвърлено на хълма; такова бе нейното желание и това на Ургулания.
Изпратих един доверен освобожденец при Ургуланила в Херкулан да й каже за нареждането, което съм получил, предупреждавайки я, че ако иска детето й да живее, ще трябва да го смени веднага щом го роди, за някое мъртво бебе; трябваше ми някакво бебе, което да хвърля, и ако не бе много отдавна мъртво, всяко бебе можеше да ми послужи. Така детето бе спасено и по-късно Ургуланила си го прибра от родителите, които го бяха отгледали — същите, от които бе взела мъртвото дете. Не знам какво стана с Ботер, но детето, което беше момиче, приличало досущ на Нумантина, тъй поне разправят. Ургуланила отдавна е мъртва. Когато умряла, принудили се да сринат цяла стена, за да изнесат огромното й тяло от къщата — била много дебела, а не защото е била болна от воднянка. В завещанието си ми бе отдала странна почит: „Не ме е грижа какво разправят хората, но Клавдий не е глупак.“ Остави ми една колекция от гръцки геми, някои персийски бродерии и своя портрет на Нумантина.
Глава 24
Тиберий и Ливия вече изобщо не се срещаха. Ливия беше обидила Тиберий, посвещавайки една статуя на Август от името на двамата и поставяйки първо своето име. Той й отмъсти, като стори единственото нещо, което тя не успяваше дори да се престори, че може да прости — когато при него се явили посланици от Испания с молба за разрешение да вдигнат храм на него и майка му, той отказал от името на двамата. Казал на Сената, че, изглежда, в момент на слабост бил позволил един храм в Азия да бъде посветен на Сената и неговия ръководител (а именно на него самия), символизиращи общо патриархалното управление на Рим. Името на майка му също се било появило в посветителния надпис като върховна жрица на култа на Август. Но да се съгласи за обожествяването на него и на майка му, това щяло да означава да надвиши привилегиите си.
— На мене, сенатори, повярвайте, ми стига това, че съм смъртен, че съм спъван от несъвършенствата на човешката природа и че заемам първото място сред вас, за да ви бъда в помощ — ако действително съм ви в помощ: така искам да ме запомнят идните поколения. Ако потомството сметне, че съм бил достоен за предците си, бдителен към вашите интереси, непреклонен пред опасностите и в защита на държавата — безстрашен пред личните вражди, този спомен ще ми бъде достатъчен. Сърдечната благодарност на Сената и римския народ и на нашите съюзници е най-прекрасният храм, който бих искал да ми се издигне — храм не от мрамор, но по-траен от мрамора, храм на сърцето. Мраморните храмове, щом високопоставените личности, в чест на които са вдигнати, паднат в немилост, биват презирани като обикновени саркофази. Затова моля Небесата да ми дарят до края на моя живот ведър дух и сила да прозирам във всички задължения, човешки и свещени: и затова умолявам нашите граждани и съюзници, когато смъртта навести това мое смъртно тяло, да споменат живота и делата ми (ако наистина са толкова достойни) с вътрешна благодарност и молитви, а не с външно великолепие и вдигане на храмове и ежегодни жертвоприношения. Дълбоката обич, която Рим изпитваше към моя баща Август, докато беше сред нас в образа на човек, вече е засенчена от страхопочитанието, което божествената му глава извиква у религиозните, и от безразборния начин, по който използуват името му като клетва по пазарищата. И докато говорим по този въпрос, уважаеми сенатори, предлагам отсега нататък употребата на свещеното име на Август във всички други освен в най-тържествени случаи да се смята за криминално престъпление и ние ревностно да следим за прилагането на този закон.
И нито дума за отношението на Ливия към въпроса. А предишния ден назначил едно от нейните протежета на вакантно съдийско място, но сторил това със следното, определение:
— Тази личност е избрана от моята майка, Ливия Августа, под чиито настойчиви молби бях принуден да склоня в негова полза, макар да нямам добро мнение за неговия характер и способности.
Наскоро след това Ливия поканила всички римски благороднички на целодневно посещение. Имало фокусници и акробати, и рецитации от поетите, и великолепни сладкиши и бонбони, и напитки, и по една красива скъпоценност за всяка гостенка — за спомен от този ден. Като завършек на всичко Ливия уредила четене на Августови писма. По това време беше осемдесет и три годишна, гласът й бе отслабнал и малко фъфлеше, но в продължение на час и половина успяла да държи слушателките си в захлас. Първото писмо, което прочела, съдържало мнения за обществената политика, които прозвучали като предупреждения, писани сякаш нарочно за настоящото състояние на нещата в Рим:
Макар да съм задължен да се предпазвам със законни средства срещу всякакъв вид клевети, ще положа всички усилия, мила ми Ливия, да избягна разиграването на неприятни зрелища от рода да съдебните процеси за държавна измяна срещу някой глупав сатирик, карикатурист или епиграматик, който ме е взел за прицел на своето остроумие и красноречие. Баща ми Юлий Цезар опрости на поета Катул най- отвратителните памфлети, които човек би могъл да си представи: писа на Катул, че ако се опитвал да докаже, че не е сервилен ласкател като повечето от своите колеги-поети, сега напълно бил постигнал целта си и вече можел да се върне към теми, по-поетични, отколкото половите извращения на своя застаряващ държавен глава; и го питал би ли приел да дойде на вечеря на другия ден и доведе когото иска. Катул отишъл и оттогава нататък двамата станали неразделни приятели. Да използуваш величието на закона, за да отмъщаваш за всяка дребнава проява на лична неприязън, означава да направиш обществено признание за вътрешна слабост, страхливост и низост.
Имало един забележителен пасаж за доносниците:
Освен в случаи, когато съм уверен, че един доносник не очаква да се облагодетелствува пряко или
