направо. Тогава Тиберий казал, че по време на младостта му се подхвърляли много обиди, обвиняващи го в пиянство, и че наскоро лекарите му препоръчали да се въздържа от алкохола поради склонност към подагра, и че нови хули се появили напоследък, обвинявайки го в кръвожадност. Запитал обвинения дали не е чувал тези неща и дали е сметнал, че епиграмата би могла да се отнася за другиго освен за императора. Нещастникът признал, че бил чувал хулите за алкохолизма на Тиберий, но знаел, че не се основават на истината и не ги свързал с епиграмата на портата. Попитали го тогава защо не е донесъл ония предишни обиди пред Сената, както го изисквал дългът. Той отвърнал, че когато ги бил чувал, все още не било наказуемо провинение да се съчиняват или повтарят епиграми, та дори и най-злостните, писани срещу когото и да е, бил той и най-добродетелният; нито се смятало за държавна измяна да се съчиняват или повтарят цинизми, насочени дори срещу самия Август, щом не се публикуват в писмена форма. Тиберий го запитал за кое време точно говори, защото на стари години и Август бе издал декрет срещу устно разпространявани цинизми. Сенаторът отговорил:

— Бе по време на третата ти година в Родос.

Тиберий извикал:

— Уважаеми сенатори, защо позволявате този човек да ме обижда така?

И тъй Сенатът го осъди да бъде хвърлен от Тарпейската скала, наказание, определяно обикновено за най-злокачествените изменници; военачалници, които са продали битката на неприятеля, и други подобни.

Друг един човек, конник, бе осъден на смърт, защото бе написал трагедия за цар Агамемнон, в която съпругата на Агамемнон, Клитемнестра, го убива в банята и докато размахва секирата, вика:

Тиберий заяви, че в образа на Агамемнон бил представен той самият и че цитираните стихове представлявали подстрекателство към убийството му. Така трагедията, която всички бяхме осмели, щото бе нескопосно и глупаво съчинена, си спечели слава, понеже всички екземпляри бяха събрани и изгорени, а авторът й — екзекутиран.

Този процес бе последван — две години по-късно, но аз го отбелязвам тук, защото историята с Агамемнон ми припомни за него — от процеса на Кремуций Корд, старик, който се бе сдърпал Сеян за някаква си дреболия. В един дъждовен ден Сеян, влизайки в Сената, закачил наметката си на закачалката, която открай време използувал Кремуций, а Кремуций, когато пристигнал, без да знае, че това е наметката на Сеян, преместил я на друга закачалка, за да освободи място за своята. Наметката на Сеян паднала от другата закачалка, а някой с кални сандали стъпил отгоре й. Сеян започна да си отмъщава по най-различен и злобен начин, а Кремуций така намрази и вида на лицето, и звука на името му, че когато чул за статуята на Сеян, която поставиха в театъра на Помпей, възкликнал: (25 г. от н.е.)

— Е, това вече проваля театъра!

Веднага след това бе докладван на Тиберий като един от главните привърженици на Агрипина. Но понеже беше почитан, добродушен старец, който нямаше друг враг на света освен Сеян и никога не бе изрекъл ни една излишна дума, трудно беше да се състави обвинение срещу него и да се подкрепи с такива доказателства, които да се приемат дори и от този подплашен Сенат. Накрая обвиниха Кремуций, че бил писал във възхвала на Брут и Касий, убийците на Юлий Цезар. За доказателство бе представен един исторически труд, който той бе съставил преди тридесет години и за който се знаеше, че самият Август, осиновен от Юлий, бе включил в личната си библиотека и често препрочиташе.

Кремуций излезе с разпалена защита срещу това абсурдно обвинение, заявявайки, че Брут и Касий са мъртви толкова отдавна и тъй често са възхвалявани за своето дело от по-сетнешни историци, щото той не може да не смята процеса за чист фарс — фарс, подобен на оня, който преживял някакъв млад пътешественик в град Лариса. Този младеж бил публично обвинен в убийство на трима души, макар това да не било друго, а тулуми за вино, окачени пред една продавница, които той съсякъл в тъмнината, взимайки ги за обирници. Но този лариски процес се бил разиграл на празненствата на Смеха, което оправдавало процедурата, а и младежът бил пияница, вечно готов да размаха меча, та затова си заслужавал подобен урок. Но той, Кремуций Корд, бил твърде стар и твърде трезв, за да му се присмиват по този начин, а и това не било празненство на Смеха, а тъкмо обратното — четиристотин седемдесет и шестата годишнина от тържественото обявяване Законите на Дванадесетте таблици, славния документ на законодателния гений и моралната справедливост на нашите праотци. Отиде си у дома и умря от гладна смърт. Всички екземпляри от книгата му бяха събрани и изгорени, с изключение на два-три, които дъщеря му успя да скрие някъде и преиздаде много години след това, когато Тиберий бе вече мъртъв. Не беше кой знае каква книга; спечели си по-голяма слава, отколкото заслужаваше.

През цялото това време аз си казвах: „Клавдий, Клавдий, ти си един нещастник и не принасяш много полза на този свят, животът ти, общо взето, бе живот на несретник, но поне не е в опасност!“ Така че когато старият Кремуций, когото познавах отблизо — често се срещахме и разговаряхме в библиотеката, — загуби живота си поради такова обвинение, много се уплаших. Почувствувах се като човек на склона на вулкан, от който внезапно изригва предупредителен порой от пепел и нажежени камъни. На времето бях писал далеч по-изменнически неща от Кремуций. Историята ми за религиозните реформи на Август съдържаше няколко фрази, които лесно можеха да послужат за обвинение. И макар имотът ми да беше толкова незначителен, щото едва ли някой обвинител щеше да си направи труда да ме клевети заради една четвъртина от него, съзнавах достатъчно добре, че всички жертви от последните процеси за измяна бяха приятели на Агрипина, която продължавах да посещавам при всяко мое отиване в Рим. Не бях сигурен дали и фактът, че съм зет на Сеян, ще бъде достатъчна гаранция за мен.

Да, наскоро бях станал зет на Сеян и сега ще ви разкажа как се случи това.

Един ден Сеян ми бе заявил, че трябвало да се оженя наново, защото се виждало, че не съм щастлив със съпругата си. Казах му, че Ургуланила ми я е избрала баба ми Ливия и не бих могъл да се разведа с нея без позволението на Ливия.

— О, не, разбира се, че не — каза той, — това ми е съвсем ясно, но сигурно си много нещастен така, без жена.

— Благодаря ти — отвърнах, — и тъй се оправям добре.

Престори се, че шегата ми го е развеселила, разсмя се гръмко, нарече ме умен човек, но след това подметна, че ако случайно сметна за възможно да се разведа с жена си, да му се обадя. Намерил ми бил тъкмо жена за мене — от благородно потекло, млада и интелигентна. Благодарих му, но се почувствувах неловко. Тъкмо вече излизах, когато рече:

— Приятелю Клавдий, искам да ти дам един съвет. Залагай утре на алените при всяко състезание и не се скъпи да позагубиш малко пари в началото: в дългото бягане ще спечелиш. И не залагай на зелените: напоследък този цвят носи нещастие. И никому не казвай, че съм ти подсказал.

Почувствувах дълбоко облекчение от факта, че Сеян все още не ме смята за излишен, ала нищо не разбрах от онова, което ми каза. Но, тъй или иначе, на състезанията с колесници на следващия ден — беше празненството на Август — Тиберий ме видя, като заемах мястото си в цирка. И понеже беше в дружелюбно настроение, изпрати да ме повикат и ме запита:

— С какво се занимаваш напоследък, племеннико?

Заекнах, че пиша история на древните етруски, ако той няма нищо против.

— О, наистина ли? — възкликна Тиберий. — Това показва, че не си глупав. Древните етруски са мъртви, за да се възпротивят, а ни един от живите не би се трогнал: значи, можеш да пишеш, каквото си щеш. А какво друго правиш?

— П-п-п-иша историята на древните к-к-к-артагенци, ако нямаш нищо против.

— Отлично! И какво още? Стига си заеквал. Аз съм зает човек,