оцелелите деца само Нерон притежаваше наистина добър характер. Друз беше смръщен и нервен и лесно се поддаваше на злото. Друзила беше като него. Калигула, Агрипинила и най-малката, която наричахме Лесбия, бяха изцяло лоши, както, изглежда, щеше да бъде и най-малкото от момичетата, което умря невръстно. Но градът преценяваше цялото семейство според Нерон, защото поне до този момент той единствен бе достатъчно пораснал, за да направи силно впечатление на обществеността. Калигула бе още само на девет години. Един ден, когато се случих в Рим, Агрипина ме посети, обхваната от дълбоко отчаяние, за да се посъветва с мен. Каза ми, че където и да отидела, чувствувала, че я следят и шпионират, а това я разстройвало. Дали познавам някого освен Сеян, който да има силно влияние над Тиберий? Уверена била, че Тиберий е решил да я убие или да я изпрати в изгнание, стига да има и най-малкото нещо, за което да се хване. Отвърнах, че знам само двама души, които имат добро влияние върху Тиберий — Кокцей Нерва и Випсания. Тиберий докрай не успя да изтръгне любовта към Випсания от своето сърце. На нея и Гал им се бе родила внучка, която на петнадесетгодишна възраст приличаше напълно на оная Випсания от времето, когато беше съпруга на Тиберий. Тиберий не можа да се помири с мисълта, че тя би могла да се ожени за другиго освен за него; и единственото, което го възпря от този брак, бе, че тя бе племенница на Кастор; което щеше да направи брака кръвосмесителен. Затова я назначи за главна весталка, приемница на старата Окция, която току-що бе умряла. Казах на Агрипина, че ако успее да се сприятели с Кокцей и Випсания (която като майка на Кастор щеше да стори всичко по силите си, за да й помогне), щеше да бъде в безопасност — и тя, и децата й. Агрипина последва съвета ми. Випсания и Гал, които много й съчувствуваха, й оставиха на разположение своя дом и трите си вили в провинцията и положиха големи грижи за децата. Гал например избра нови учители за децата, защото Агрипина подозираше, че старите са агенти на Сеян. Нерва обаче не помогна кой знае колко. Той беше юрист и най- големият жив капацитет по въпросите на договорите, по които, бе написал няколко книги: но във всяко друго отношение беше дотолкова разсеян и непроницателен, че се проявяваше като същински глупак. Държеше се мило с нея, както и с всички останали, но тъй и не разбра какво очаква тя от него.
За жалост Випсания почина наскоро и това веднага пролича у Тиберий. Той вече не се и опитваше да прикрива сексуалните си извратености — дотогава всички се ужасяваха да повярват на тези слухове. Защото някои от перверзиите бяха толкова чудовищни и отвратителни, че никой не можеше да ги свърже с достойнството на един римски император, с избрания от Август наследник. Нито жените, нито децата вече бяха в безопасност в негово присъствие, та дори жени и деца на сенатори; и ако ценяха собствения си живот или живота на своите съпрузи и бащи, те доброволно вършеха онова, което се искаше от тях. Но една жена, съпруга на консул, след това се самоуби в присъствието на приятелите си, заявявайки, че била принудена да спаси малката си дъщеря от страстта на Тиберий, скланяйки да му се даде, което било достатъчно срамно; но старият пръч се бил възползувал от нейната благосклонност, принуждавайки я да върши с него такива отвратителни неща, че предпочитала да умре, отколкото да живее със спомените за тях.
По това време се пееше една популярна песен, която започваше с думите: „Защо, о, защо този стар пръч…“ Срамувам се да цитирам повече от нея, но тя беше колкото остроумна, толкова и мръсна и се предполагаше, че е била написана от самата Ливия. Ливия беше авторка на няколко сатири от този род срещу Тиберий, които разпространяваше анонимно чрез Ургулания. Знаеше си, че рано или късно ще достигнат до него — а той бе особено чувствителен към подигравките, — и си мислеше, че докато чувствува положението си несигурно заради тях, не би посмял да скъса с нея. Освен това започна да се държи необичайно мило с Агрипина и дори й бе казала поверително, че сам Тиберий бил дал на Пизон наставления как да подмами Германик. Агрипина не й се доверяваше, ала беше съвсем ясно, че Ливия и Тиберий са враждебни един към друг, и тя чувствувала, каза ми, че ако трябвало да избира между покровителството на единия и другия, щяла да предпочете Ливия. Склонен бях да се съглася с Агрипина. Забелязал бях, че никой от любимците на Ливия не е паднал жертва на Тибериевите доносници. Но предчувствувах какво би могло да стане, когато Ливия умре.
Едно нещо бе започнало да ме плаши като особено знаменателно, макар да ми бе трудно да си дам ясна сметка на какво се градят тези мои предчувствия: това бе силната връзка между Ливия и Калигула. Калигула, общо взето, имаше само два начина на поведение: беше или нагъл, или раболепен. Към Агрипина, майка ми и мен, към своите братя и Кастор например се отнасяше нагло. Към Сеян, Тиберий и Ливила — раболепно. С Ливия обаче той бе някак си друг, по-особен. Беше й като любовник. Не приличаше на обикновена, нежна обич, която свързва малките момченца с техните отстъпчиви баби или прабаби, макар наистина веднъж да бе положил необикновени усилия да съчини много мило стихотворение за седемдесет и петия й рожден ден, а тя пък, от своя страна, всякога му правеше подаръци. Имах пред вид впечатлението, че споделят някаква неприятна тайна, но никак не искам да кажа, че е съществувала неприлична връзка между тях. Агрипина изпитвала същото, както сама ми каза, но и тя не можа да открие нищо определено.
Един ден започнах да разбирам защо Сеян се държеше толкова любезно с мене. Предложи ми да сгодим дъщеря му за сина ми Друзил. Личните ми възражения срещу брака бяха тия, че момиченцето, което ми се виждаше мило малко същество, ще има нещастието да живее с Друзил, който при всяка нова среща ми се струваше все по-голям дървеняк. Но не можех да кажа това. А още по-малко можех да кажа, че се отвращавам от мисълта да се сродя дори и далечно, чрез сватовство, с такъв негодник като Сеян. Той почувствува колебанието в отговора ми и поиска да знае дали не преценявам съюза като недостоен за моя род. Заекнах и отговорих — не, разбира се, че не: неговият клон от фамилията на Елиите бе много благороден. Защото Сеян, макар да беше син на обикновен провинциален конник, на младини е бил осиновен от един богат сенатор от фамилията на Елиите, консул, който му бе оставил всичките си пари; имаше някаква скандална история, свързана с това осиновяване, но фактът си оставаше — Сеян беше Елий. Той настойчиво ме застави да му обясня колебанието си и каза, че ако съм имал някакви възражения срещу брака, щял да съжалява, загдето изобщо ми е предложил, макар естествено да бил сторил това по настояване на Тиберий. Тогава му казах, че ако Тиберий предлага този брак, с удоволствие ще дам съгласието си, че единственото, което ме въздържа, е чувството, че едно четиригодишно момиченце е твърде малко, за да бъде сгодено за тринадесетгодишно момче, което ще бъде на двадесет и една, преди да може законно да консумира брака си, а дотогава вече може да се е обвързало на друго място. Сеян се усмихна и заяви, че разчитал на мен да предпазя момчето от сериозни грешки.
В града настъпи истинска тревога, когато се разбра, че Сеян ще се сродява с императорската фамилия, но всички побързаха да го поздравят, а и мен също. Няколко дни по-късно Друзил бе вече мъртъв. Намерен бе да лежи зад някакъв храст в градината на една къща в Помпей, където приятели на Ургуланила го били поканили. Затъкната в гърлото му, намериха малка круша. На следствието се каза, че го били видели да хвърля плодовете във въздуха и да се опитва да ги лови с уста: смъртта му без съмнение се дължала на злополука. Ала никой не го повярва. Ясно беше, че Ливия, понеже не бяха потърсили съвета й за брака на един от двамата й правнуци, бе уредила детето да бъде удушено, а крушата да бъде втъкната в гърлото му след това. Както бе обичайно в такива случаи, крушовото дърво беше обвинено в убийство и бе осъдено на изкореняване и изгаряне.
Тиберий поиска от Сената да обяви Кастор за народен трибун, което бе равносилно на това, да го посочи за наследник на монархията. Искането предизвика всеобщо облекчение. Изтълкуваха го като знак, че Тиберий прозира в амбициите на Сеян и възнамерява да им попречи. Когато се издаде декретът, някой предложи да го изпишат на стената на Сената със златни букви. Никой не се усети, че в същност Кастор бе почетен по предложение на самия Сеян; Сеян бе загатнал на Тиберий, че Кастор, Агрипина, Ливия и Гал се намирали в съюз, и му бе предложил това като най-добрия начин да се разбере кой друг още принадлежи към тяхната партия. Личен негов приятел бе направил предложението за златния надпис, а имената на сенаторите, които бяха подкрепили тази чудновата идея, бяха записани веднага. По това време Кастор бе по-обичан от по-видното гражданство от когато и да било преди, Отказал се беше от пиянството — смъртта на Германик, изглежда, го беше отрезвила — и макар все още да изпитваше необикновено удоволствие от кръвопролитията по време на гладиаторските борби, макар че се обличаше чудато и че залагаше огромни суми по надбягванията с колесници, беше съвестен магистрат и предан другар. Рядко се виждах с него, но когато се срещахме, държеше се с мен много по-мило, отколкото преди смъртта на Германик.
Горчивата омраза между него и Сеян постоянно заплашваше да се развихри в кавга, но Сеян бе достатъчно внимателен да не предизвиква Кастор дотогава, докато не би могъл да извлече някаква полза от
