друга страна, това можело да бъде някаква хитрост, за да го убият. И тъй, Тиберий не отиде да го посети, а след няколко дни Кастор умря.
Смъртта на Кастор не събуди особена скръб. Буйният му нрав и славата му на жесток човек бяха накарали града да се страхува от онова, което би могло да се случи, ако той наследи своя баща.
Малцина вярваха в неговото изправление през последно време. Повечето смятаха, че това е хитрост, за да спечели обществените симпатии, и че и той ще стане лош като баща си още щом седне на неговото място. А вече и Германиковите трима синове подрастваха — току-що бе навлязъл в пълнолетие и Друз — и ставаха несъмнено наследници на Тиберий. Но Сенатът, от уважение към Тиберий, оплака Кастор колкото можеше по-шумно и му гласува посмъртно същите почести, каквито бяха гласувани на Германик. Тиберий не се и постара да изрази някаква скръб при тоя случай, а произнесе панегирика, който бе приготвил за Кастор, с твърд, кънтящ глас. Когато видя сълзи да се стичат по лицата на някои от сенаторите, той подхвърли с ясен шепот на Сеян, който стоеше до него:
— Пфу! Тук ми вони на лук!
Подир това Гал стана да похвали Тиберий, че е съумял да сдържи мъката си. Припомни, че дори и богът Август, когато бил сред тях в тленния си образ, дотолкова се бил поддал на скръбта при смъртта на Марцел, неговия осиновен син (дори не негов роден син!), че когато изказвал благодарност на Сената за изразеното съчувствие, спрял по средата, защото вълнението го надвило. Докато словото, което току-що били чули, било шедьовър на сдържаността. (Тук бих искал да спомена, че когато — четири-пет месеца по-късно — една делегация от Троя се появи пред Тиберий да изкаже съболезнования за смъртта на единствения му син, Тиберий им поблагодари така:
— И аз ви изказвам съболезнования, благородници, за смъртта на Хектор.
След това Тиберий изпрати да му доведат Нерон и Друз, а когато пристигнаха в Сената, той ги взе за ръка и ги представи:
— Уважаеми сенатори, преди три години аз поверих тези осиротели деца на техния чичо, милия ми син, когото днес тъй горчиво оплакваме, поръчвайки му да ги осинови, макар че той самият имаше собствени синове, и да ги отгледа като достойни наследници на семейната традиция. (Възгласи „Браво, браво!“ от Гал и всеобщи аплодисменти.) Но сега, когато злата съдба го отне от нас (стенания и оплаквания), аз изисквам същото от вас. В присъствието на боговете, пред лицето на нашата любима родина, аз ви умолявам, приемете под свое покровителство, вземете под ваше ръководство тези благородни правнуци на Август, наследници на предци, чиито имена отекват в римската история: погрижете се, защото вашият дълг и моят също да бъде изпълнен спрямо тях. Внуци мои, тези сенатори сега са ви бащи, а произходът ви е такъв, че каквито добрини или злини споходят вас, те ще означават добро или зло и за самия Сенат! (Гръмки аплодисменти, сълзи, благословии, уверения във вярност.)
Но вместо да спре дотук, той провали целия ефект, като завърши с оная изтъркана стара негова фраза за това, как скоро щял да се оттегли и да възстанови Републиката — когато „консулите или някой друг“ щели да „поемат товара на управлението“ от „старите му плещи“. Ако не е готвел Нерон и Друз (или някой от тях двамата) за свои императорски приемници, какво тогава искаше да каже, отъждествявайки съдбите им със съдбата на Сената?
Погребението на Кастор не беше тъй внушително като Германиковото, защото имаше малобройни искрени изблици на скръб, но затова пък беше по-тържествено. Всички семейни маски на Цезарите и Клавдиите бяха носени на процесията, като се почне от маската на Еней — основателя на Юлиевия род, и на Ромул — основателя на Рим, и се стигне до маските на Гай, Луций и Германик. Появи се и маската на Юлий Цезар, защото, подобно на Ромул, той беше полубожество, но не и маската на Август, защото той беше главно божество.
Сега вече Сеян и Ливила трябваше да обмислят как да постигнат амбицията си да станат император и императрица. На пътя им стояха Нерон, Друз и Калигула; те трябваше някак си да се премахнат. Трима бяха твърде голямо число, за да се отърват от тях по лесен начин, но, както изтъквала Ливила, баба й все пак съумяла да се отърве от Гай, Луций и Постум, когато решила да издигне Тиберий на власт. А Сеян бил в много по-благоприятно положение от това на Ливия за осъществяването на техните планове. За да покаже на Ливила, че наистина възнамерява да се ожени за нея, както й бе обещал. Сеян се разведе с жена си Апиката, от която имаше три деца. Обвини я в изневяра и заяви, че щяла да стане майка на дете, което не било негово. Той не назова публично името на любовника, но казал на Тиберий на четири очи, че подозирал Нерон. Нерон, казал, започна да се прославя в похожденията си със съпругите на видни хора и, изглежда, си въобразява, че като вероятен наследник на монархията може да прави каквото си ще. Междувременно Ливила стори всичко по силите си да отдели Агрипина от покровителството на Ливия, предупреждавайки Агрипина, че Ливия я използува само като оръдие в конфликта си с Тиберий, което впрочем беше вярно, — и предупреждавайки Ливия чрез една от нейните приближени, че Агрипина я използува само като оръдие в конфликта си с Тиберий — което също беше вярно. Накара и двете да повярват, че другата се е заклела да я убие веднага щом престане да има полза от нея.
Дванадесетте понтифекси сега започнаха да включват Нерон и Друз в обичайните молитви, които отправяха за здравето и благоденствието на императора, а другите жреци последваха примера им. Тиберий, в качеството си на върховен понтифекс, им изпрати възмутено писмо, заявявайки, че не правели никаква разлика между тези хлапета и него, човека, който почтено бил заемал повечето от най-отговорните служби в държавата цели двадесет години, преди младоците да се родят, а оттогава насам — всички останали: това не било прилично. Извика ги при себе си и ги запита дали Агрипина само ги е придумала да направят това допълнение към молитвата, или пък със заплахи ги е принудила да го сторят. Те, разбира се, отрекоха да е правила каквото и да било, но той не се разубеди; четирима от дванадесетте, включително и Гал, бяха по някакъв начин сродени с нея по сватовство, а петима други бяха в много приятелски отношения с нея и синовете й. Порица ги жестоко. В следващата си реч предупреди Сената „да не раздава никакви нови почести, които биха могли да поощрят неуравновесените умове на някои младежи да се впускат във въображаеми домогвания“.
В лицето на Калпурний Пизон Агрипина намери неочакван съюзник. Той й заяви, че бил защищавал чичо си Гней Пизон само от уважение към роднинската чест и че не бивало да го мисли за свой враг; готов бил да стори всичко по силите си, за да защити нея и нейните деца. Но Калпурний не живя дълго след това. Обвинен бе от Сената за „изменнически думи, казани между четири очи“, и за това, че държал в дома си отрова, и за това, че се явил в Сената въоръжен с кама. Последните две обвинения бяха толкова невероятни, че отпаднаха, но бе определен ден за съденето му за „изменническите думи“. Той се самоуби, преди да се гледа делото.
Тиберий бе повярвал на Сеяновата измислица, че съществувала тайна партия, наречена партия „Зелено“, организирана от Агрипина, а доказателство за това според него беше необичайната популярност на групите на „зелените“ в надбягванията с колесници в цирка. При тези състезания имаше четири цвята — ален, бял, син и зелен. Точно по това време бе станало така, че привържениците на зеления цвят бяха най-многобройни, докато на аления — най-малко. Тъй че сега, когато Тиберий отиваше на надбягванията по време на обществените празници, както бе задължен поради официалното си положение (макар че дотогава изобщо не се интересуваше от тях и се дразнеше от празните приказки за надбягвания в двореца или по пиршествата, на които го канеха), и започна за пръв път да следи каква симпатия извикват различните цветове, той с тревога отбелязваше, че зелените имат най-много привърженици. Сеян освен това му беше казал, че аленият цвят бил тайният символ, използуван от зелените, когато искали намекнат за собствените им поддръжници, и забеляза, че всеки път, когато някоя колесница на червените спечели, нещо, което се случваше рядко, от публиката се понасяха стонове и подсвирквания. Сеян беше хитър: знаеше, че Германик всякога бе поддържал зелените и че Агрипина, Нерон и Друз, от сантиментални причини, продължаваха да държат на същия цвят.
Имаше един благородник на име Силий, който от дълги години военачалник на Рейн. Май го споменах като оня генерал на четирите легиона в Горната провинция на Германик, който не бе участие в големия бунт. Беше най-способният военачалник брат ми и беше награден с триумфалните орнаменти за победите си над Херман. Неотдавна, като главнокомандуващ обединените сили на Горната и Долната провинция, той бе потушил един, опасен бунт на галските племена край родното ми място Лион. Не беше кой знае колко скромен човек, но и не беше някой голям самохвалко и ако наистина, както бе донесено, бе заявил лично, че
