отдясно.

Къде ми е куфарчето?!

„Кротко, кротко, Веня, успокой се. Няма страшно. Куфарчето е дребна работа, куфарчето после ще се намери. Първо си отговори на въпроса: закъде пътуваш? И чак подир туй си търси куфарчето. Първо си изясни мисълта — и чак тогаз куфарчето. Ясна мисъл или милион? Разбира се, първо мисълта и чак тогаз милионът. И куфарчето.“

„Ти си благороден, Веня. Изпий всичкия си остатък от кубанската — загдето си благороден.“

И ето — навирих глава, допивайки остатъка си. И — веднага — се разпръсна тъмата, в която бях потопен, и взе да се развиделява в самите дълбини на душата и разсъдъка ми: и заблестяха зари, по заря на всяка глътка и на всяка глътка по заря.

„Човек не бива да е самотен — на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората, дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: «Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък. (Защото остатъка току-що го доизпих, ха-ха!) А вие ми отдайте себе си и след като ми се отдадете, кажете: закъде пътуваме? От Москва за Петушки или от Петушки за Москва?»“

„И според теб тъкмо така ли трябва да постъпва човек?“ — сам се запитах аз, навел глава наляво.

„Да. Тъкмо така — сам си отговорих аз, след като наведох глава надясно. — Няма цял живот да гледаш «х…» по запотените стъкла и да се терзаеш от загадката!…“

И тръгнах през вагоните. В първия нямаше жива душа, само пръскаше дъжд през отворените прозорци. Във втория също нямаше жива душа; дори дъжд не пръскаше…

В третия — имаше някой…

113-и километър — Омутишче

…Една жена, цялата в черно от главата до петите, стоеше до прозореца и безучастно разглеждаше мъглата зад прозореца, притиснала дантелена кърпичка към устните си. „Същинско копие от «Безутешна мъка», твое копие, Ерофеев“ — веднага си рекох аз наум и веднага се разсмях мислено.

Тихо, на пръсти, за да не подплаша очарованието, аз я доближих изотзад и се спотаих. Жената плачеше…

Ето. Човек се усамотява, за да си поплаче.

Но принципно той не е самотен. Когато плаче, човек просто не иска някой да е съпричастен със сълзите му. И правилно постъпва, защото има ли на тоя свят нещо по-висше от безутешността?… О, ако можех сега да кажа нещо, нещо такова — че да рукнат сълзи от очите на всички майки, да се облекат в траур дворци и колиби, села и паланки!…

Какво все пак да кажа?

— Княгиньо — повиках я аз тихо.

— Какво искаш, бе? — обади се княгинята, както си гледаше през прозореца.

— Нищо. Устната ти хармоничка се вижда изотзад, само това.

— Не дрънкай глупости, момче. Това не е хармоничка, това са веждите ми… По-добре си мълчи, може да минеш за умен…

Аз ли — в моето положение — да мълча?! Аз, който съм тръгнал през всички вагони да търся решението на загадката!… Жалко, че съм забравил каква беше тая загадка, но помня, че ставаше дума за нещо много важно… Както и да е, после ще се сетя… Тук жена плаче, а това е значително по-важно… О, мизерници! Превърнахте земята ми в най-лайнян ад — и ни карате да крием сълзите си от хората, а смеха си да излагаме на показ!… О, долни мръсници! Не оставихте на хората нищо освен „скръбта“ и „страха“ и след всичко това — и след всичко това смехът трябвало да бъде публичен, а сълзата под възбрана!…

О, ако можех да кажа сега нещо такова, че да ги изгоря до един, гадовете, да ги изгоря със словото си! Да кажа нещо такова, което би хвърлило в смут всички древни народи!…

Помислих малко и казах:

— Княгиньо! — ей, княгиньо!…

— Какво искаш пак?

— Вече я няма хармоничката ти. Не се вижда.

— Какво виждаш тогаз?

— Само едни храстчета. (Тя продължаваше да ми отговаря, загледана през прозореца и без да се обръща към мен.)

— Ти си храстче, както гледам.

„Щом искаш, нека съм храстче.“ Някак отведнъж омекнах, отпуснах се на седалката и се скапах. Да ме убиеш, не можех да си спомня защо бях тръгнал през вагоните и срещнах ей тая жена… Какво беше все пак това „важно нещо“?

— Слушай, княгиньо!… А къде е камериерът ти Пьотър? Не съм го виждал от миналия август.

— Какви ги дърдориш?

— Честна дума, оттогава не съм го виждал… Къде е той, твоят камериер?

— Той е толкова мой, колкото е и твой — озъби ми се княгинята. И неочаквано се втурна към вратата, помитайки с роклята си пода на вагона. До самата врата тя се спря, обърна към мен прегракналото си, дрезгаво лице, цялото в сълзи, и извика:

— Мразя те, Андрей Михайлович! Мразя те!!!

И се изгуби.

„Бре-е-ей — възторжено проточих аз, както одеве декабристът, — Хубаво ме подреди тая!“ И си отиде, без да ми отговори на най-важното!… Царице Небесна, кое беше това най-важно? В името на щедростта Ти — помогни ми да си спомня!… Камериер!

Позвъних със звънчето… След един час — пак позвъних.

— Ка-ме-ри-ер!

Влезе слугата, целият в жълто, моят камериер на име Пьотър. Веднъж бях му препоръчал на пияна глава да ходи облечен в жълто до края на живота си — та той ме послуша, глупакът, и все така си ходи.

— Знаеш ли какво, Пьотър? Аз спях ли сега, или не, как мислиш?

— В онзи вагон — да, спяхте.

— А в този — не, така ли?

— А в този — не.

— Чудно ми изглежда това, Пьотър… Я запали канделабрите. Обичам, когато светят канделабрите, макар и да не ми е съвсем ясно какво представляват те… Защото, разбираш ли, пак започвам да изпитвам тревога… Значи, Пьотър, ако ми казваш истината: в онзи вагон аз съм спал, а в този съм се събудил. Така ли е?

— Не знам. И аз спях — в онзи вагон.

— Хъм. Добре. Но защо не си станал и не си ме събудил? Защо?

— Че защо трябваше да те будя? В този вагон нямаше защо да те будя, защото ти спеше в онзи. А в онзи — защо трябваше да те будя, след като в този ти сам се събуди?

— Не ме обърквай, Пьотър, не ме обърквай… Остави ме да си помисля. Виждаш ли, Пьотър, все не мога да реша един въпрос. Толкова важен е тоя въпрос.

— И какъв е той?

— Такъв: останало ли ми е нещо за пиене?…

Омутишче — Леоново

…Не, не, недей си прави погрешни изводи, това не е самият въпрос, това просто е средство за неговото решаване. Нали разбираш, когато започне да изтрезнява човек, появяват се страхове и нестабилност на съзнанието. Ако можех сега да си пийна, нямаше да съм толкова разнебитен и разпилян… Не ми ли личи много, че съм разнебитен?

— Изобщо нищо не се забелязва. Само мутрата ти е подута.

— Е, това нищо не е. Мутрата нищо не е…

— И за пиене също нищо няма — подсказа ми Пьотър, стана и запали канделабрите.

Поразсъних се: „Добре, че ги запали, добре направи, защото — знаеш ли? — малко ми е тревожно. Все