гатанка.
— А, няма ли?! А-а! Я да те видя каква песен ще ми запееш сега! Чуй втората:
„Когато корабите от Седмия американски флот хвърлили котва на гара Петушки, там партийни моми нямало, но ако сметнем комсомолките за партийни, то всяка трета от тях била блондинка. След отплаването на корабите от Седмия американски флот се установило следното: всяка трета комсомолка била изнасилена, всяка, четвърта изнасилена се оказала комсомолка, всяка пета изнасилена комсомолка се оказала блондинка; всяка девета изнасилена блондинка се оказала комсомолка. Ако момите в Петушки са общо 428 — определи колко са останали измежду тях непокътнатите партийни брюнетки!“
„За кого ли, за кого ли ми намеква т о я п ъ т диването? Защо брюнетките до една са непокътнати, а блондинките поголовно са изнасилени? Какво иска да каже с това мизерникът?“
— Няма да ти решавам и тая гатанка, Сфинксе. Да прощаваш, но няма. Това е много грозна гатанка. Я по-добре ми кажи третата.
— Ха-ха! Добре, третата!
„Както знаем, в Петушки няма пунктове А. Да не говорим, че пунктове Ц изобщо няма. Има само пунктове Б. Та: Папанин, искайки да спаси Водопиянов, тръгнал от пункт Б1 към пункт Б2. В същия миг Водопиянов, желаейки да спаси Папанин, тръгнал от пункт Б2 за пункт Б1. Неизвестно защо и двамата се озовали в пункт Б3, отстоящ от пункт Б1 на разстояние 12 Водопиянови захрачвания, а от пункт Б3 — на разстояние 16 захрачвания на Папанин. Ако се вземе под внимание, че Папанин е храчел на три метра и седемдесет и два сантиметра, а Водопиянов изобщо не е умеел да храчи, тръгнал ли е Папанин да спасява Водопиянов?“
„Боже мой! Побъркал ли се е тоя загубен Сфинкс? Какви дивотии дрънка? Защо в Петушки да няма нито А, нито Ц, а само Б? За кого ми намеква проклетникът?…“
— Ха-ха! — викна Сфинксът и потри ръце. — И тая ли няма да решаваш?! И тая ли?! Намери ли си майстора, дългунест лигльо? Тогаз на ти четвъртата:
„Лорд Чембърлейн, министър-председателя на Британската империя, на излизане от ресторанта на гара Петушки, се подхлъзнал на нечий повръщок и при падането си преобърнал съседната маса. На масата преди падането имало: две пасти по 35 коп., две порции бьофстроганов по 73 коп. всяка, две порции виме по 39 коп. и две канички херес по 800 грама всяка. Всички парчетии останали цели. Всички ястия станали негодни за употреба. А с хереса станало така: едната каничка не се строшила, но от нея се изляло всичко до капка; другата каничка станала на парчета, но от нея не изтекла нито капка. Ако вземем под внимание, че стойността на една празна каничка е шест пъти по-голяма от порция виме, а цената на хереса я знаят и децата — познай каква сметка е била предявена на лорд Чембърлейн, министър-председателя на Британската империя, в ресторанта на Курската гара!“
— Тоест как тъй на Курската гара?!
— Ей така: на Курската гара!
— Ама той къде беше се подхлъзнал? Нали в Петушки се беше подхлъзнал? Лорд Чембърлейн нали беше се подхлъзнал в петушкинския ресторант?!…
— А сметката платил на Курската гара. Каква е била тази сметка?
„Божичко! Откъде се вземат такива Сфинксове? Без крака, без глава, без опашка и на всичко отгоре дрънка такива глупости! И му е толкова бандитска мутрата!… За какво ли ми намеква тоя мръсник, а?…“
— Това не е гатанка, Сфинксе. Това е гавра.
— Не, това не е гавра, Веня. Това е гатанка. Ако и тя не ти харесва, тогава…
— Тогава задавай ми последната, хайде!
— Добре, последната. Само че слушай внимателно. Ето: върви си Минин, а насреща му се задава Пожарски. „Днес нещо странен ми изглеждаш, Минин — казва Пожарски, — май си попрепил.“ „Ама и ти също странен ми изглеждаш, Пожарски, вървиш и спиш.“ — „Я ми кажи честно, Минин, днес колко си изпил?“ — „Сега ще ти кажа: първо 150 грама росийская, после 530 кубанская, 150 столичная, 125 грама перцовка и седемстотин грама бира с коняк. А ти?“ — „Ами и аз точно толкова, Минин.“
„Та накъде си тръгнал сега, Пожарски?“ — „Как накъде? За Петушки, разбира се. А ти, Минин?“ — „Че и аз за Петушки. Само че ти, княже, съвсем си сбъркал посоката!“ — „Не, Минин, ти си тръгнал в погрешна посока.“ Накъсо казано, всеки от тях убедил другия, че трябва да се върне обратно. Пожарски тръгнал натам, накъдето отивал Минин, а Минин тръгнал натам, накъдето се бил запътил Пожарски. И двамата се озовали на Курската гара.
Тъй. А ти сега ми кажи: ако и двамата не бяха променяли курса си, а всеки беше продължил по предишния си път — къде щяха да се озоват? До къде би стигнал Пожарски? Кажи ми.
— До Петушки ли? — подсказах му аз с надежда.
— На куково лято! Ха-ха! Пожарски би се озовал на Курската гара! Само там!
И Сфинксът се разсмя и застана на двата си крака.
— А Минин? Минин къде би се озовал, ако беше си вървял по пътя и не беше слушал съветите на Пожарски? Докъде би стигнал Минин?…
— Може би, до Петушки? — аз вече кажи-речи на нищо не разчитах и само дето не плачех. — До Петушки, нали?
— А на Курската гара — не ти ли се ще?! Ха-ха! — и Сфинксът си повя с опашката, сякаш беше му станало горещо, сякаш вече се потеше от ликуване и злорадство. — И Минин ще стигне до Курската гара!… Та според теб кой от двамата ще стигне до Петушки, ха-ха? А до Петушки, ха-ха, изобщо никой не стига!…
Страхотно се смееше тоя проклетник! Никога през живота си не бях чувал такъв джелатски смях! И ако само се смееше, пак иди-дойди, ами той, без да престава да се смее, се вкопчи в носа ми с два пръста и ме помъкна нанякъде…
— Накъде? Накъде си ме помъкнал, Сфинксе? Накъде ме мъкнеш?…
— Сега ще видиш — накъде! Ха-ха! Ще видиш!…
Покров — 133-и километър
Той ме замъкна до площадката, обърна ме с лице към прозореца — и се изпари… За какво му беше всичко това?
Погледнах през прозореца. Наистина предишната чернилка отвъд прозореца вече я нямаше. На запотеното стъкло нечий пръст беше изписал: „х…“ — и през тая именно следа от пръст зърнах градски светлини, много светлини и изнизващия се гаров перон с надпис „Покров“.
„Покров! Град от Петушкинска околия! Три спирки, а после — Петушки! На прав път си, Венедикт Ерофеев.“ И ето че моята тревога, която до преди малко все се надигаше откъм дъното на душата ми, отведнъж потъна на дъното на душата ми и се закроти…
Три или четири мига тя си кротува там. А после — после взе не да се надига от дъното на душата ми, не, направо подскочи от дъното на душата ми. Една мисъл, една чудовищна мисъл така се завря в мен, че чак ми се подгънаха колената:
Ето — сега аз потеглих от гара Покров. Видях надписа „Покров“ и ярките светлини. Всичко това е много хубаво — и „Покров“, и ярките светлини. Само че защо са отдясно по посоката на движение на влака?… Допущам: разумът ми е донякъде замъглен, но не съм хлапе, знам: ако гара Покров е отдясно, значи, — пътувам от Петушки за Москва, а не от Москва за Петушки!….О, проклет Сфинкс!
Онемях и се защурах из целия вагон, добре, че в него вече нямаше жива душа. „Чакай, Веничка, не бързай. Глупаво сърце, не блъскай. Може би просто малко си се объркал: може би Покров е бил все пак отляво, а не отдясно? Излез пак на площадката, погледни хубавичко от коя страна по посоката на движение на влака е написано «х…»“
Изскочих на площадката и погледнах надясно: на запотеното стъкло старателно и красиво беше изписано „х…“ Погледнах наляво: там пак толкова старателно и красиво беше изписано „х…“ Божичко, хванах се за главата и се върнах във вагона, и пак онемях и се замятах.
„Чакай, чакай… Спомни си, Веничка, нали през целия път от Москва седеше отляво спрямо посоката на движение и всички черномустакати, всички митричи, всички декабристи — всички седяха отляво спрямо посоката на движение на влака. Виждаш ли колко е просто?…“
Разтърчах се из вагона да си търся куфарчето — куфарчето го нямаше никъде, нито отляво, нито
