пътуваме, пътуваме цяла нощ, и няма жива душа с нас, освен нас“.
— А къде е твоята княгиня, Пьотър?
— Тя отдавна слезе.
— Къде слезе?
— На Храпуново слезе. Пътуваше от Петушки за Храпуново. На Орехово-Зуево се качи, а на Храпуново слезе.
— Какво ти Храпуново?! Какви ги дърдориш, Пьотър?… Не ме обърквай, не ме обърквай… Тъй, тъй… най-важната мисъл… Кой знае защо, в главата ми се върти Антон Чехов. Да, и Фридрих Шилер. Фридрих Шилер и Антон Чехов. А защо — представа си нямам. Да, да… ето, сега ми се попроясни: Фридрих Шилер, когато сядал да пише трагедия, винаги си натапял краката в шампанско. По-точно казано, не, не беше така. За тайния съветник Гьоте става дума, той вкъщи ходел по пантофи и халат… А аз — не, аз и вкъщи си стоя без халат; и из улиците ходя по пантофи… А Шилер какво общо имаше? Да, ето какво: когато му се случвало да пие водка, си натапял краката в шампанско. Натопи ги и пие. Не е зле. А Антон Чехов, преди да умре, казал: „Искам да си пийна“. И умрял. …
Пьотър продължаваше да ме гледа, застанал над мен.
— Какво си ме зяпнал, Пьотър? Отмести си погледа, простако, не гледай мислите ми. Аз си събирам мислите, а той зяпа. Има и още един, Хегел му викат. Това много добре си го спомням: имало е такъв Хегел. Той казвал: „Няма други различия освен различията в степента, между различните степени и липсата на различие“. Тоест, преведено на свестен език: „Че кой не пие в наше време?“ Имаме ли нещо за пиене, Пьотър?
— Нищо нямаме. Всичко е изпито.
— И в целия влак жива душа ли няма?
— Няма.
— Тъй.
Пак се замислих. И странна мисъл беше това. Тя обгръщаше нещо такова, което само по себе си на свой ред се загръщаше в нещо. И това „нещо“ също беше странно. И мисълта ми беше тежка…
Какво правех в този миг — заспивах ли, или се събуждах? Не знам и откъде да знам? „Има битие, но с какво име да го наречем? Не е то нито сън, нито будуване.“ Подремнах си така някъде към 12 или 35 минути.
А когато се събудих — във вагона нямаше жива душа и Пьотър беше изчезнал някъде. Влакът продължаваше да хвърчи през дъжда и чернилката. Странно ми се стори тряскането на вратите из всички вагони: странно, защото нали уж в никой вагон нямаше жива душа…
Лежах като труп, облян в ледена пот, и страхът под сърцето ми непрекъснато се нажежаваше…
— Ка-ме-ри-ер!
На вратата се показа Пьотър с посиняло злобно лице. „Ела насам, Пьотър, ела насам, и ти целият си мокър, защо? Ти ли тряскаше сега вратите?“
— Нищо не съм тряскал. Аз спях.
— Тогава кой ги тряскаше?
Пьотър ме гледаше, без да мигне.
— Нищо, няма значение. Когато под сърцето ти расте тревога, значи, трябва да я сподавиш, а за да я сподавиш, трябва да си пийнеш. А имаме ли нещо за пийване?
— Нищо нямаме. Всичко е изпито.
— И в целия влак нито един човек ли няма?
— Нито един.
— Лъжеш, Пьотър, само ме лъжеш!!! Щом като няма, кой тогава бучи през вратите и прозорците? А? Знаеш ли?… Чуваш ли?… Сигурно и нещо за пиене имаш, но само ме лъжеш?…
Пьотър ме гледаше все тъй без да мига и злобно. А после — да, да, да, да, се тръшна върху канделабъра и го угаси с тялото си — сетне тръгна из вагона да гаси светлините. „Досрамяло го е, досрамяло го е!“ — помислих си аз. Но той вече беше изскочил през прозореца.
— Върни се, Пьотър! — Така изкрещях, че не можах да позная гласа си. — Върни се!
— Пройдоха! — отвърна ми той иззад прозореца.
И ненадейно — отново се шмугна във вагона, долетя до мен, хвана ме за косата и ме задърпа, първо напред, после назад, после пак напред, и всичкото това с най-бясна злоба…
— Какво ти е, Пьотър? Какво става с теб?!
— Нищо! Остани си! Остани си тук, бабке! Остани си, дърта курво! Заминавай за Москва! Продавай си семките! А аз не мога повече, не мога-а-а!…
И пак изхвъркна, тоя път завинаги.
„Това е дявол знае какво! Какво ги прихваща всичките?“ Стиснах слепоочията си, трепнах и се унесох. Заедно с мен трепнаха и се унесоха вагоните. Оказа се, че те отдавна са се блъскали и треперели…
Леоново — Петушки
…Вратите на вагоните защракаха, после забучаха, все по-силно и по-ясно. И ето — долетя във вагона ми и прехвъръкна през него, с посиняло от страх лице, трактористът Евтюшин. А след десетина мига по същия маршрут нахълтаха пълчища от Еринии и се устремиха подире му. Ехтяха дайрета и цимбали…
Косата ми настръхна. Скочих като обезумял и затропах с крака.
„Спрете се, момичета! Богини на отмъщението, спрете се! На този свят няма виновни!…“ А те тичаха ли, тичаха.
И когато последната се изравни с мен, аз кипнах, сграбчих я изотзад, а тя беше се запъхтяла от тичане.
— Накъде? Накъде тичате всичките?…
— Какво искаш?! Остави ме на мира-а-а! Пусни ме, бе-е-е!…
— Накъде? И всички ние — накъде отиваме?…
— Какво ти влиза в работата, щурако-о-о?!…
И ненадейно се извърна към мен, хвана главата ми с две ръце и ме целуна по челото — толкова неочаквано, че се смутих, седнах и започнах да цъкам семки.
А докато цъках семкте, тя направи няколко бързи крачки, погледна ме, върна се и ме зашлеви по лявата буза. Зашлеви ме, излетя към тавана и се втурна да настига другарките си. Завтекох се подире й, престъпно превил врат…
Пламтеше залезът и конете потрепваха, и къде е онова щастие, за което пишат във вестниците? Аз тичах ли, тичах през вихъра и мрака, къртех вратите, знаех, че влакът „Москва — Петушкн“ е дерайлирал. Вагоните се надигнаха нагоре — и пак се сгромолясваха като полудели… И тогава се замятах и викнах:
— О-о-о-о-о! Почакайте-е-е!… А-а-а-а!…
Викнах и се стъписах: хорът на Ериниите се бе втурнал обратно, откъм челния вагон право към мен, като паническо стадо. Беше ги погнал разяреният Евтюшкин. Цялата тази лавина ме събори и ме погреба под себе си…
А цимбалите продължаваха да дрънкат, а дайретата думкаха. И звездите падаха на стъпалата пред селсъвета. И се смееше Суламита.
Петушки. Перонът
А после, разбира се, всичко се завъртя на кълба. Ако ми кажете, че е била мъгла, като нищо ще се съглася — да, май че беше мъгла. А ако ми кажете — не, не беше мъгла, беше пламък и лед — по ред ту лед, ту пламък, — ще ви отговоря: комай да, лед и пламък, тоест първо ти изстива кръвта, изстива, а като застине, веднага започва да кипи и когато кипне, отново застива.
„Това е треска“ — помислих си аз. — „Тая гореща мъгла навсякъде около мен е от треската защото аз самият треперя, а навсякъде около мен има гореща мъгла.“ А от мъглата излиза някой много познат, да е Ахил — не е Ахил, но много познат! О! Сега го познах: това е понтийският цар Митридат. Целият оплескан със сополи, а в ръката му — ножче…
— Ти ли си бе, Митридате? — беше ми толкова тежко, че говорех почти беззвучно. — Митридате, ти ли
