през ум една мисъл, —откъде идат: от клиниката към бардака или от бардака към клиниката?“ И сам се скастрих: „Засрами се, намираш се в Париж, а не в Храпуново. По-добре им задай социални въпроси, най- мъчителните социални въпроси…“
Настигам Луи Арагон и го заговорвам, разкривам му сърцето си, казвам му, че съм се разочаровал от всичко, но че не изпитвам към нищо никакво съмнение и че умирам от вътрешни противоречия, и още сума работи — а той само ме изгледа, изкозирува ми като стар ветеран, хвана своята Елза под ручка и си продължи по пътя. Пак ги настигам и заговорвам вече не Луи, а Триоле: казвам й, че умирам от недостиг на впечатления и че ме налягат съмнения тъкмо тогава, когато преставам да се отчайвам, докато в минути на отчаяние — а тя като стара к… ме потупа по бузата, хвана под ручка своя Арагон и си продължи по пътя…
После, разбира се, научих от пресата, че това били съвсем други хора, излезе, че те били Жан-Пол Сартър и Симона дьо Бовоар, само че, каква ми е ползата? Тръгнах по Нотър Дам и наех там една мансарда. Мансарда ли, таван ли — аз все ги бъркам и никаква разлика не виждам между тях. Накъсо казано, наех нещо, на което може да се лежи, да се пише и да се пуши лула. Изпуших дванайсет лули — и изпратих до „Ревю дьо Пари“ своето есе под френското заглавие „Шик и блясък импер елегант“. Есе по въпросите на любовта.
А знаете колко е трудно да се пише за любовта във Франция. Защото всичко относно любовта във Франция отдавна вече е написано. Там за любовта знаят всичко, а у нас нищо не знаят за любовта. Покажи на нашенец със средно образование, покажи му твърд шанкър и го попитай: „Какъв шанкър е този, твърд или мек?“ — той непременно ще изтърси: „Мек, разбира се“, а покажи му мек — направо ще се ошашави. А там — не. Там може и да не знаят колко струва зубровката, но ако шанкърът е мек, той за всеки ще е мек и никой няма да го нарече твърд…
Накъсо казано, „Ревю дьо Пари“ ми върна есето под предлог, че било написано на руски, че френско било само заглавието. Но да не мислите, че съм се отчаял? Изпуших в мансардата си още тринайсет лули и създадох ново есе, пак посветено на любовта. Тоя път цялото от началото до края, бе написано на френски, руско беше само заглавието: „… варлъкът като висш и последен стадий на из…веността“. И го изпратих до „Ревю дьо Пари“…
— И пак ли ви го върнаха? — попита черномустакатият, в знак на съчувствие към разказвача и някак одрямано.
— Разбира се, че ще ми го върнат. Езика ми признаха за блестящ, но основната идея — за погрешна. За руските условия — казаха — това може и да е валидно, но за френските — не е; …варлъкът, казаха, у нас хич не е най-горно стъпало и далеч пък не е последно; при вас, при руснаците, вашата из…веност, щом достигне границата на…варлъка, ще бъде насилствено забранена и заменена с онанизъм по задължителна програма; а при нас, при французите, макар и да не е изключено занапред едно органично врастване на някои елементи на вашия руски онанизъм, с по-произволна програма, в нашата родна содомия, в която — чрез кръвосмесителство — се трансформира… варлъкът ни, но това врастване ще протича в руслото на традиционната ни из… веност и абсолютно перманентно!…
Накъсо казано, с… а ми в мозъка. Така че плюх, изгорих ръкописите си заедно с мансардата и таванчето — и през Вердюн запраших към Ламанша. Бях тръгнал за Албион. Вървях и се питах: „Защо все пак не останах да поживея като квартирант у Луиджи Лонго?“ Вървях и си пеех: „Болна е британската кралица, дните й са вече преброени…“ А в околностите на Лондон…
— Един момент — прекъсна ме черномустакатият, — смайва ме вашият размах, не, вярвам ви като на близък човек, но ме смайва лекотата, с която сте прекосявали всички държавни граници…
Дрезна — 85-и километър
— Че какво толкова му е чудното? И за какви граници ми говорите?! Границата е нужна, за да не се объркват нациите. У нас, да речем, стои граничарят и твърдо знае, че тази граница не е нито фикция, нито емблема, защото от едната страна на границата говорят на руски и повече пият, а от другата — по-малко пият и говоря на неруски…
А там? Какви ти граници там, когато всички едкакво пият и всички говорят не на руски! Там може би понякога им се приисква да сложат някъде граничар, но просто няма къде да го сложат. Затуй граничарите им се шляят без работа, умират от скука и час по час спират минувачите да им поискат огънче… Така че там в това отношение е съвсем свободно… Искаш, да речем, да отседнеш в Еболи — моля, отсядай в Еболи. Искаш да идеш в Каноса — никой не ти пречи, върви в Каноса. Искаш да прекрачиш Рубикона — прекрачвай го.
Така че няма нищо чудно… В дванайсет нула-нула по Гринуич вече бях представен на директора на Британския музей, фамилното му име е едно такова звучно и идиотско, нещо като сър Корни Шон. „Какво искате от нас?“ — попита ме директорът на Британския музей. „Искам да се ангажирам при вас. По-точно казано, вие да ме ангажирате, това искам…“
„Може ли човек с такъв панталон да се надява, че ще го ангажирам?“ — каза директорът на Британския музей. „С какъв такъв панталон?“ — зададох му аз контравъпрос със скрит яд. А той, сякаш изобщо не беше ме чул, застана пред мен на четири крака и взе да ми души чорапите. След като ги одуши, се изправи, намръщи се, плю, а после ме попита: „Може ли човек с такива чорапи да се надява, че ще го ангажирам?“
— С какви такива чорапи?! — заговорих аз, вече без изобщо да крия яда си, — с какви такива чорапи?! Ония, дето ги мъкнех в Родината, те наистина воняха, да. Но преди да отпътувам, ги смених, защото у човека всичко трябва да е прекрасно: и душата, и мислите, и…
А той не пощя да ме доизслуша. Отиде в камарата на лордовете и там каза: „Лордове! Отвън чака едно диване. То иде от снежна Русия, но май не е много пияно. Какво да правя с тоя клетник? Да ангажирам ли тоя експонат? Или да не давам на това плашило никакъв ангажимент?“ А лордовете ме огледаха през моноклите си и рекоха: „Я опитай, Уйлям! Опитай да го изложиш на показ? Тоя х… сплескан ще се впише във всеки интериор!“ И тогава взе думата кралицата на Британия. Тя вдигна ръка и извика:
— Контрола! Контрола!… — екна из целия вагон, екна и избухна: — Контрола!…
Разказът ми секна. Но не само разказът ми секна: и пиянската полудрямка на черномустакатия, и сънят на декабриста — всичко бе прекъснато насред пътя. Старият Митрич се събуди облян в сълзи, а младият ослепи всички ни със свиреща прозявка, преминаваща в смях и дефекация. Само жената със сложна съдба, закрила с такето избитите си зъби, спеше като фатаморгана…
В същност по жп отклонението за Петушки никой не се плаши от контрольорите, защото всички са без билет. Дори някой отцепник да си купи билет на пияна глава, на него, разбира се, му става неудобно, ако дойдат контрольори: когато му поискат билета, той не гледа никого — нито ревизора, нито останалите пътници, сякаш иска да потъне вдън земя. А ревизорът оглежда билета му с някаква погнуса, а в самия него се взира унищожително, все едно че е гадина. А останалите зяпат „нередовния пътник“ с големи, красиви очи. А в очите на ревизора гледат още по-решително: ето ни какви сме — можеш ли да ни упрекнеш? Ела тук, Семьонич, ще останеш доволен…
Преди Семьонич да стане старши ревизор, всичко изглеждаше другояче: през ония дни пътниците без билет ги събираха като индуси в резервати и ги налагаха по главите с томове от енциклопедията, а после ги глобяваха и ги изплискваха от вагона. През ония дни, за да не ги спипа контрольорът, те препускаха през вагоните на панически стада, увличайки подире си дори онези, които имаха билети. Веднъж пред очите ми две момченца се поддадоха на всеобщата паника, побягнаха заедно със стадото и бяха стъпкани — така си останаха да лежат в коридора, стиснали в посинелите си ръчички своите билети…
Старши ревизорът Семьонич коренно промени нещата: той премахна разните му глоби и резервати. Неговата система беше по-проста: той вземаше от всеки пътник без билет по един грам на километър. По цяла Русия шофьорите на камиони вземат от автостопаджиите по една копейка на километър, а Семьонич вземаше един път и половина по-малко: по грам за километър. Ако например пътуваш от Чухлинка за Усад, разстоянието е деветдесет километра, наливаш на Семьонич деветдесет грама и оттам нататък си пътуваш най-спокойно, изтегнат на пейката като бей…
И тъй, нововъведението на Семъонич укрепваше връзката на ревизора с широката маса, поевтиняваше тази връзка, опростяваше я и я хуманизираше… И във всеобщия трепет, който се предизвиква от вика: „Контрола!“, няма никакъв страх. В този трепет се долавя само предусещане…
