твоята душа, но с душата си — не, не я обичам!!“
И някак диво, като в опера, са изкиска, сграбчи ме, строши ми черепа и замина за Владимир на Клязма. Защо замина? При коя замина? Недоумението ми се споделяше от цяла Европа. А баба ми, глухонямата, се обажда от одъра: „Видя ли докъде я докара, Дашенка, в търсенето на собственото си «аз»?“
Да! А след месец се върна. А аз тъкмо този ден бях се напила като свиня, щом го зърнах, тръшнах се на масата, разсмях се и заритах: „Аха! — викнах. — Измете се във Владимир на Клязма! А дечицата ти кой ще…“ А той — без да каже нито дума — ме доближи, изби ми четирите предни зъба и замина за Ростов на Дон по комсомолска линия…
— Призлява ми, момче. Я налей още малко, за да не припадна.
Всички се превивахме от смях. Най беше ни сразила глухонямата баба.
— А къде е сега тоя твой Евтюшкин?
— Знам ли го къде е? Или в Сибир, или в Средна Азия. Ако е пристигнал в Ростов и още е жив, значи, ще е някъде в Средна Азия. А ако не е стигнал до Ростов и е умрял, значи, е в Сибир…
— Право казваш — подкрепих я аз, — в Средна Азия няма начин да умреш, в Средна Азия се живее. Не съм ходил там, но приятелят ми Тихонов е ходил.
Той казва: вървиш, вървиш, гледаш — махала, горят в печките сушен говежди тор и няма нищо за пиене, но плюскане — колкото искаш: акини, саксаул… Кажи-речи половин година така се хранил там: с акини и саксаул. И нищо не му станало — върна се надебелял, с опулени очи…
— А в Сибир?
— А в Сибир — не, в Сибир не се живее. В Сибир изобщо никой не живее, само негрите живеят там. Продукти не им карат, няма нищо за пиене, а да не говорим за ядене. Само веднъж годишно им докарват от Житомир везани пешкири — и негрите се бесят с тях…
— Че откъде накъде негри? — сепна се декабристът, който беше позадрямал. — Какви ти негри в Сибир? Негрите живеят в Щатите, а не в Сибир? Вие, да речем, сте ходили в Сибир. А в Щатите ходили ли сте?…
— Ходил съм в Щатите! И не видях там никакви негри!
— Никакви негри ли? В Щатите?…
— Да! В Щатите! Нито един негър!…
Всички бяха толкова замаяни и толкова много мъгла имаше във всяка глава, че вече не стигаше място за никакво недоумение. Жената със сложна съдба, с белег и без зъби бе забравена изведнъж и от всички. И самата тя някак изпадна в унес, и всички останали изпаднахме в унес; само младият Митрич, за да се покаже отракан пред дамата, час по час църкаше някаква пикня напреко спрямо тила си…
— Ходили сте, значи, в Щатите — фъфлеше черномустакатият, — това е крайно извънредно! Негри там няма и никога не е имало, това го допущам… Вярвам ви като на близък човек… Но кажете ми: свобода там също ли не е имало и няма?… Свободата все още ли си остава призрак в този континент на скръбта? Кажете ми…
— Да — отговорих му аз, — свободата все още си остава призрак в този континент на скръбта и те толкова са свикнали, че почти не го забелязват. Помислете си само! При тях — а съм обикалял много и съм се вглеждал, — при тях нито в гримаса, нито в жест, нито в реплика не се долавя ни най-малко неудобство, с което ние толкова сме свикнали. Върху всяка мутра се изписва за минута толкова достойнство, че би стигнало за всички ни през цялата наша велика седмолетка. „На какво ли се дължи това?“ — мислех си аз, докато завивах от Манхатън на 5-то авеню, и сам си отговарях: „Дължи се на безсрамното им самодоволство и на нищо друго“. Но откъде се взема самодоволството им? Вцепенявах се насред авенюто, за да си изясня: „В света на пропагандните фикции и рекламните трикове — откъде се взема толкова много самодоволство?“ Тръгвах към Харлем и вдигах рамене: „Откъде? Тия играчки в ръцете на идеолозите на монополите, тия марионетки на топовните крале — откъде вадят този апетит? Плюскат по пет пъти на ден, и то яко плюскат, и все със същото онова безкрайно достойнство, а може ли изобщо да има апетит един почтен човек, още повече в Щатите?!…“
— Да, да, да — кимаше ми старият Митрич, — те там си похапват, а ние вече кажи-речи не ядем… Всичкия ориз изнасяме за Китай, всичката захар изнасяме за Куба… А ние какво ще ядем?…
— Нищо, дядка, нищо!… Ти вече си си отял, грехота е да се оплакваш. Ако някой ден отидеш в Щатите — помни най-важното: недей забравя майката Родина и добрината й недей забравя. Максим Горки не само за мадамите е писал, писал е и за Родината. Помниш ли какво е писал?
— Има си хас… помня… — и всичко изпито рукна от сините му очи, — помня… „ние с баба навлизаме все по-навътре в гората…“
— Че това за Родината ли е бе, Митрич?! — замаян се сърдеше черномустакатият. — Това е за баба му, а изобщо не е за Родината!…
И Митрич пак се разплака…
Назареево — Дрезна
А черномустакатият каза:
— Ето на, много сте видели, много сте пътували. Кажете ми къде повече ценят руския човек: отвъд или отсам Пиренеите?
— За отвъд не мога да ви кажа, а отсам — хич не го ценят. Аз, да речем, съм ходил в Италия, там на руския човек изобщо не му обръщат внимание. Те само пеят и рисуват. Един, да речем, стои и пее. А друг до него седи и рисува тоя, който пее. А трети — малко отстрани — пее за оня, който рисува… И толкова ти докривява от това! А нашата тъга те не я разбират…
— Ами италианци са си хората! Отде да разбират! — подкрепи ме черномустакатият.
— Именно. Когато бях във Венеция, на деня на свети Марко — дощя ми се да погледам гребните състезания. И толкова тъжно ми стана от тия състезания. Сърцето ми ронеше сълзи, но устата ми немееше. Ама италианците не загряват, смеят се, сочат ме с пръст: „Вижте го Ерофеев, пак ходи като ш…ан! Просто устата ми немее…“
То на мен в Италия всъщност нищо не ми трябваше. Щеще ми се само три неща да видя там: Везувий, Херкулан и Помпей. Но ми казаха, че Везувий отдавна го няма, и ме пратиха в Херкулан. А в Херкулан ми казаха: „За какво ти е Херкулан, глупако? Я по-добре иди в Помпей“. Пристигам в Помпей, а там ми казват: „Изтрябвал ти Помпей! Отивай в Херкулан!“
Махнах с ръка и поех за Франция. Вървя, вървя, вече наближавам линията Мажино и изведнъж се сещам: я, викам си, да се върна и да поживея малко у Луиджи Лонго, ще си плащам наема и ще си чета книжки, вместо да се въртя като муха без глава. Вярно, че по-добре щеше да е на Палмиро Толиати да стана квартирант, но той наскоро беше умрял… А инак с какво пада по-долу от Луиджи Лонго?…
Но все пак не тръгнах да се връщам. А поех поез Тирол за Сорбоната. Идвам в Сорбоната и казвам: искам да се изуча за бакалавър. А те ме питат: „Щом искаш да се изучиш за бакалавър — трябва да ти е присъщо нещо като на феномен. А какво като на феномен ти е присъщо?“ Ха сега де, какво да им отговоря? Викам: „Какво може да ми е присъщо като на феномен? Сирак съм“. „От Сибир ли си?“ — питат. Казвам: „От Сибир“. „Е, щом си от Сибир, барем на психиката ти трябва да е присъщо нещо. А на психиката ти — кое е присъщо?“ Рекох си: туй все пак не е Храпуново, а е Сорбоната, трябва да кажа нещо умно. Помислих малко и казах: „На мен като на феномен ми е присъщ самонарастващият Логос“. А ректорът на Сорбоната, докато се чудех какво умно да измисля, се промъкнал неусетно зад гъгба ми, па като ме фрасне по врата: „Глупак си ти — казва, — а не Логос! Вън — крещи, — вън, Ерофеев, от нашата Сорбона!“ Тогава за пръв път съжалих, че не останах да живея на квартира у другаря Луиджи Лонго…
Какво друго ми оставаше, освен да тръгна за Париж? Стигам дотам. Запътвам се към Нотър Дам, вървя и се чудя: накъдето погледнеш, бардаци. Само Айфеловата кула стърчи, а на нея генерал дьо Гол яде кестени и гледа с бинокъл към четирите посоки на света. А какъв смисъл има да гледа, щом като и в четирите посоки се виждат само бардаци?!…
По булевардите, да речем, направо не можеш да си пробиеш път. Всички сноват — от бардака до клиниката, от клиниката пак до бардака. И наоколо толкова много трипер, че чак не може да се диша. Веднъж си пийнах и тръгнгах по Шанз Елизе — и наоколо толкова много трипер, че едвам си местиш краката. Гледам: двама познати — тя и той, и двамата дъвчат кестени, и двамата вехти. Къде ли съм ги виждал? дали във вестниците? не помня, накъсо казано, познах ги: Луи Арагон и Елза Триоле са. „Интересно — мина ми
