— Ама защо пръста?… Какво общо има с това пръстът? — застена декабристът.
— Не, не, чувай. А би ли могъл: нощем скришом да се вмъкнеш в партийния кабинет, да си събуеш гащите и да изпиеш цяло шише мастило, а после да оставиш шишето на мястото му, да си обуеш гащите и скришом да се прибереш в къщи? 3аради любимата жена? Би ли могъл?….
— Божичко! Не, не бих могъл.
— Е, там е работата…
— А аз бих могъл! — неочаквано се обади дядо Митрич. Толкова неочаквано, че всички отново се размърдахме и започнахме да потриваме ръце. — А аз бих могъл да ви разкажа нещо…
— Ти? Да
— Чудо голямо, както не съм го чел… Внучето ми за сметка на туй всичко е изпопрочело…
— Добре! Добре! Внучето ти после ще разкаже! На внучето после ще му дадем думата! Хайде, дядка, карай, разказвай за любовта!…
„Представям си — рекох си аз — каква дивотия ще е! Каква невъобразима дивотия!“ И пак се сетих за моето самохвалство в деня, когато се запознах с моята Царица: „Още повече щуротии ще надрънкам! Цял куп!“ Както и да е, нека разказва тоя сълзящ Митрич. Трябва да тачим, повтарям, тъмните дълбини на чуждата душа, трябва да надзъртаме в тях, дори и нищо да няма там, дори и да има само гнусотии — все едно: надзъртай и тачи, надзъртай и не плюй…
Дядото започна да разказва:
65-и километър — Павлово-Посад
— Имахме един председател… Лоенгрин го викаха, строг до немай къде… И целият в циреи… И всяка вечер се возеше на моторница. Качи се на лодката и плава по реката… Плава и си цеди циреите…
От очите на разказвача изтичаше влага, той беше развълнуван:
— А като се навози на лодката… Прибере се в управата, легне на пода… Тогаз хич не го закачай — мълчи ли, мълчи. А ако му кажеш някоя терсене дума — извърне се към ъгъла и заплаче… Стои и плаче, и пикае на пода като малко дете…
Дядото неочаквано млъкна. Устните му се изкривиха, моравият му нос пламна и угасна. Той плачеше! Плачеше като жена, хванал главата си с ръце, раменете му се тресяха, през раменете му сякаш преминаваха вълни…
— Туй ли беше всичко бе, Митрич?…
Вагонът екна от смях. Всички се смееха, безобразно и радостно. А внучето цялото се загърчи като епилептик, отдолу нагоре, за да не се изплиска в глезена си, ако започне отляво надясно. Черномустакатият кипеше:
— Ама къде го Тургенев? Нали бяхме се разбрали: като при Иван Тургенев?! А това е дявол знае какво! Някой си целият в циреи! И на всичко отгоре „пикае“!
— А бе той сигурно ни е преразказвал някой филм! — изръмжа някой отстрани. — Филма „Председателят“!
— Какъв ти, по дяволите, филм!…
А аз седях и разбирах стария Митрич, разбирах сълзите му: на него просто му беше жал за всичко и за всички: жал му беше за председателя, загдето са му лепнали такъв позорен прякор, и за стената, която той припикавал, и за лодката, и за циреите — за всичко му беше жал… Първа любов или сетна жалост — има ли разлика? Бог, когато умирал на кръста, ни е завещал жалостта, зевзещината не ни е завещавал. Жалостта и любовта към света са слети. Любовта към всяка плът, към всяка утроба. И към плода на всяка утроба — жалост.
— Я, дядка — казах му аз, — я, дядка, дай да те почерпя, заслужаваш! Хубаво ни разказа за любовта! …
— И всички, и всички хайде да си пийнем! За орловския дворянин Иван Тургенев, гражданина на прекрасна Франция!
— Хайде! За орловския дворянин!… Пак се започна същото кълкане и същият звън, после пак шумолене и мляскане. Етюдът до диез минор от Ференц Лист се изпълнява на бис… На първо време никой дори не забеляза кога на входа на нашето „купе“ (нека го наречем „купе“) е изникнала фигурата на жената с кафяво таке, с жилетка и черни мустачки. Тя цялата беше пияна отдолу догоре и такето й се раздвояваше…
— Аз също искам Тургенев и да си пийна — изрече тя с цялата си утроба…
Объркването не трая повече от два мига.
— Апетитната идва с яденето — заяде се декабристът. Всички се закикотихме.
— Какво се смеете? — каза дядото. — Жена като жена, хубава, мекичка…
— Хубавите жени като тая — мрачно се обади черномустакатият и си свали такето, — хубавите жени като тая трябва да ги изпращат в Крим, та да ги изядат вълците и мечките…
— Ама защо, защо?! — запротестирах аз и се засуетих. — Нека седне! Нека ни разкаже нещо! „Чели сме Тургенев, чели сме Максим Горки…“ А каква е ползата от туй, че сте ги чели?…
Поместих се. Настаних я и й налях половин водна чаша от „леля Клава“.
Тя я изпи и вместо благодарност повдигна такето над главата си: „Това виждате ли го?“ И показна всички ни своя белег над ухото. А после тържествено помълча — и пак ми подаде чашата си:
„Капни ми още, младежо, че инак ще припадна.“ Налях й още половин чаша.
Павлово-Посад — Назареево
Тя изпи и това, и пак някак машинално. А след като го изпи, зина и показа на всички: „Виждате ли — липсват ми четири зъба?“ „Ама къде са се дянали тия зъби?“ „Че знам ли ги къде са? Грамотна жена съм, а ходя без зъби. Той ми ги изби заради Пушкин. Чух аз — литературен разговор сте подхванали, я, викам си, да седна при тях, та хем да си пийна, хем да им разкажа как заради Пушкин ми строшиха главата и ми избиха четири предни зъба…“
И взе да разказва, и ето какъв беше стилът на разказа й…
Всичко започна тъкмо от Пушкин. Изпратиха ни за комсорг Евтюшкин, той все ни щипеше и ни рецитираше стихотворения, а веднъж ме сграбчи за прасците и ме попита: „Измъчва ли те моят взор?“ Казвам му: „Е, да речем че ме измъчва…“ А той пак за прасците: „Звучи ли моят глас в душа ти?“ Казвам му: „Звучи и още как!“ Тогава той ме вдигна като перце и ме помъкна нанякъде. А когато вече ме замъкна, се щурах по цели дни ошашавена и все си повтарях: „Пушкин — Евтюшкин — измъчва — звучи“. „Звучи — измъчва — Евтюшкин — Пушкин“. А после пак: „Пушкин — Евтюшкин…“
— Ти се дръж за темата, дръж се за предните зъби — прекъсна я черномустакатият.
— Сега, сега ще стигнем и до зъбите! Зъбите няма да ви избягат!… Та какво стана подир туй?… Да, от тоя ден насетне всичко вървеше добре, цели шест месеца с него гневих Бога в плевнята, всичко вървеше добре! А после тоя Пушкин пак развали цялата работа. Аз съм същинска Жана д’Арк. И тя, вместо да си пасе кравите и да жъне жито, — яхнала коня и препуснала за Орлеан да търси приключения за з… си. И аз съм същата — щом се понапия, веднага започвам да го заяждам: „А кой ще ти гледа дечицата? Да не би Пушкин?“ А той ми се зъби: „Какви ти дечица? Дечица още няма! Какво общо има с цялата тая работа Пушкин?!“ А аз му отвръщам: „Когато се заредят дечицата, късно ще бъде да се сещам за Пушкин!“
И тъй всеки път — стига да се понапия малко. „Кой ще ти гледа, викам, дечицата?… Да не би Пушкин?“ — А той направо побеснява. „Махни се, Дария — вика, — махни се! Не съм от кремък, недей изкарва искри от мен!“ Мразех го в тия мигове, така го мразех, че чак ми се завиваше свят. А после — все пак нищо, пак го обичах, така го обичах, че чак нощем се будех от това…
И ето че един ден се напих, ама здравата. Втурнах се към него и се развиках: „Пушкин ли ще ти гледа дечицата? А? Пушкин ли?“ А той, като чу за Пушкин, целият почерня и се разтрепери: „Пий, напивай се, но Пушкин не закачай! Дечицата — не закачай! Пий всичко, пий ми кръвчицата, но недей изкушава Господа Бога свой!“ Аз по това време бях в болнични, имах мозъчно сътресение и преплитане на червата, а на юг по това време беше есен, и му рекох: „Махни се от главата ми, душевадецо, съвсем се махни! Мога и без теб! Един месец ще си по… варувам и ще се хвърля под влака! А после ще ида в манастир и ще стана Божия невеста! Ще дойдеш да ми искаш прошка, а аз ще изляза цялата в черно, една такава обаятелна, и цялата мутра ще ти издраскам с безименния си пръст! Махай, се!!“ А после му викам: „Ти барем душата ми обичаш ли? Душата ми, обичаш ли я?“ А той все се друса и чернее: „Със сърцето си — да, със сърцето си обичам
