Излязох от къщи и с трите пистолета. Единия си го пъхнах в пазвата, втория — също в пазвата, третия — не знам къде.

И като стъпих на уличката, си казах: „Че това живот ли е? Не е живот това, ами плуване по течението и душевредителство.“ Господнята заповед „Не убивай“ по всяка вероятност се отнася и за самия теб („Не убивай себе си, колкото и да ти е зле“, но днешните злини и днешният ден са извън заповедите. „Защото ми е по-добре да умра, отколкото да живея“ — е казал пророк Йона. И аз мисля така.

Ръмеше отвсякъде, а може би отникъде не ръмеше, хич не ме беше еня. Тръгнах към Гагаринския площад, отвреме навреме замижавах и прикляках в скръбно униние. Душата ми беше подпухнала от мъка, целият бях подпухнал от мъка, сърцето ме болеше отляво, болеше ме и отдясно. Всичките ми близки ме бяха изоставили. Кой е виновен, те или аз ще разбере в Съдния ден Онзи, Който и така нататък. Просто им беше дошло до гуша да се смеят на съботите ми и да плачат от понеделниците ми. Единствените две-три идеи, които малко ме топлеха, също изчезнаха, стопиха се в пустотата. И като капак последното същество, което би могло да те удържи на тази земя, избяга от мен. Тръгна си — аз я настигнах на стълбите. Казах и: „Не ме оставяй, белодупеста, моя!“ — после половин час ридах, пак я настигнах и казах: „Остани, благословенолонна!“ Тя се обърна, плю ми в обувката и си тръгна навеки.

Можех да се удавя в собствените си сълзи, но не сполучих. Половин година се убивах, хвърлях се под всички влакове, но всички влакови спираха, преди да премажат чреслата ми. И в къщи забих кука в тавана, две седмици се скитах из града да търся въже, но така и не можах да намеря. Правех дори следното: отивах там, където се провеждаха големи маневри, заставах пред главната мишена, дънеха ме оръдията на всички страни от Варшавския пакт — и нито един снаряд не ме улучи. О, който и да си ти, дето ми намери трите пистолета — трижди благословен да си.

И преди още да стигна площада, се задъхах и седнах в една цветна леха — безобразен и безгласен. Душата ми все подпухваше, сълзите ми се лееха и отпред, и отзад, бях толкова смешен и жалък, че на всички бабки, които ме гледаха, им тикаха под носа етер и хлороформ. „Отрий си потта от образа.“ Кой умира потен? Никой не умира потен. Изоставен си от Бога, спомни си, прочее, нещо ободряващо нещо по- ободряващо… например:

Ренан казва: „Нравственото чувство живее в съзнанието на всички ни, следователно няма нищо страшно в това, че Бог ни е изоставил.“ Колко изящно казано. Но не ме ободрява — имам ли го аз това нравствено чувство? Нямам го. И пламенният Хафез (пламенният вулгарен Хафез, не мога да го понасям), и пламенният Хафез казва: „Всеки си има своя звезда.“ А пък аз си нямам своя звезда, нито своя, нито никаква.

И Алексей Мересиев казва: „Всеки трябва да носи в душата си свой комисар.“ Пък аз не нося в душата си никакъв комисар. Не, не, това живот ли е? Не е живот това, това са канални води, помиен водовъртеж, сърдечен крах. Погълнат от мрак е светът и отритнат от Бога. И, без да ставам, извадих моите пистолети, два изпод мишниците, третия — и аз не знам откъде, и гръмнах и с трите наведнъж във всичките си слепоочия и се килнах в цветята със смъртнонаранена душа…

„Че това живот ли е? — казах и станах. — Полъх въздушен е това, мъгла на кълбета и храчка в тила — а не живот. Ти не улучи палячо. Ти не улучи с нито един от трите пистолета, палячо скапан, и сега в нито един от тях няма куршум.“

Пяна прокапа от устата ми, а може би не само пяна. „Спокойно! Има още едно средство, кардинално средство, най-любимото италианско блюдо — отрови и химикали.“ Остана ти фармацевтът Павлик, нали живее точно на Гагаринския площад, книжният плъх, домошарят Павлик, ококореният мухльо. Не се ядосвай, вечно само се ядосваш! Не помня кои — Аверинцев ли, Аристотел ли—беше казал: „Omnia animalia post coitum opresus est“, тоест „всяка твар след съешаване е тъжна“, а пък аз на, винаги съм тъжен, и преди да се съеша, и след. А най-добрият комсомолец Николай Островски казва: „Нищо не виждам вече с едното око, а с другото — само силуета на любимата жена.“ А аз не виждам и с двете очи, и любимата жена ме напусна заедно със силуета си.

А Шопенхауер казва: „В този свят на явления…“ (ох, не мога повече, почват спазмите) Сгърчих се на два пъти и продължих по пътя си, към Гагаринския площад. И запокитих и трите пистолета натам, където цъфтяха персийски циклами, шибой и дявол знае още какво.

Павлик сто на сто си е у тях, разбърква отрови и химикали и прави лекарство срещу бленорея — така си помислих и почуках:

— Отвори ми, Павлик.

Той отвори, нито буза не трепна по него, нито вежда не се надигна към мен; толкова вежди имаше, че би могъл да повдигне поне част към мен — но не би.

— Виждаш ли — каза ми, — зает съм. Бъркам отрови и химикали, правя лекарство срещу бленорея.

— О, само за малко! Дай ми нещо, Павлик, някакъв бучиниш, някакъв стрихнин ми дай, по-добре ли ще е, ако пукна от разрив на сърцето на отоманката ти! — Покатерих се на отоманката му и пак се примолих: — Имаш ли цианкалий? А ацетон? Арсеник? Глауберова сол? Дай всичко, ще го разбъркам, ще го изпия, дай си всичките есенции, всичките луги и карбамиди, давай ги!

Той отговори:

— Няма.

— Идеално, идеално. Какво са в края на краищата твоите циановодородни киселини и разните други глупости за мене, Павлик? Нищо не са за мен твоите химикали — нали съм разбъркал и изпил всички отрови на битието! Нищо не са — нали съм вкусил жлъчта на Венера! Оставам да ми се пръсне сърцето на отоманката ти. Пък ти си цери бленореите.

А впрочем професор Боткин казва: „За да хванеш бленорея, трябва да имаш поне два три гонокока. Пък аз, какъвто съм си идиот, нито един гонок си нямам.“

А Миклухо-Маклай е казал: „Ако не бях направил нищо до трийсет години, нямаше да направя нищо и след трийсет.“ А аз? Какво съм направил до трийсетте, та да имам надеждата да направя нещо и след тях?

А Шопенхауер казва: „В този свят на явления…“ (О, не, не мога да продължа, пак спазми.)

Фармацевтът Павлик вдигна всичките си вежди към мен и се ококори както на младини. И продължи след мен:

— А Василий Розанов казва: „Всеки има в този живот своята страстна седмица.“ Та и та.

— И аз, да, да, Павлик, сега е моята Страстна седмица и в нея има седем Разпети петъка! Чудесно! Кой е тоя Розанов?

Павлик не ми отговори нищо, разбъркваше си отровите и химикалите и мислеше за нещо заветно.

— За какво заветно нещо мислиш? — попитах го; той пак не ми отговоря нищо, продължи да си мисли за заветното. Вбесих се и скочих от отоманката.

След половин час се сбогувахме на прага му; стисках под мишница трите тома на Василий Розанов и запушвах с навита хартия дамаджаната с бучиниша.

— И е отявлен реакционер, нали?

— Естествено.

— И няма никой по-отявлен?

— Никой.

— По-върл, по-заклет—също?

— Няма къде по-заклет.

— Разкошно! И е мракобесник?

— „От мозъка на костите додън душа“, както се казва.