съществото ми, след нея заспа и тленната.

И когато духовната се събуди, тленната още спеше. Но моят ретраград се беше събудил предитях и ако вече не го познавах, щях да си помисля, че се държи странно.

Първо се наплиска с вода и изпя „Боже царя пази“, изпя го фалшиво и спънато, но вложи повече душа и естественост, отколкото всички поданици на Руската империя, взети заедно, от времето на злополучната Ходинка1. После разцелува всички деца на света и тръгна пеш на църква. Застанал сред молещите се, приличаше ту на чужденец търговец, ту на „демон, боязливо посегнал към кръста“ му на Абадон2, току-що изпълзял от бездната си, ту на още нещо, изпълнено с много плам, но какъв точно плам и колко струваше той на посочения Абадон—неизвестно. (А аз все лежах на канапето, въртях се от хълбок на хълбок и наблюдавах.)

Той излезе пред църквата, даде милостиня на двама просяци, вгледа се в останалите и кой знае защо, не им пусна нищичко. Благодари за нещо на Клайнмихел3, зашлеви вървешком Желябов4, просълзи се и каза на кварталния, че на този свят няма нищо по свято от полицейските функции.

1 На 18. V. 1896 г., по време на празненство по случай коронацията на Николай II в Ходинка (район в Москва), се струпва огромна екзалтирана тълпа. 1389 души са прегазени, 1300 — осакатени. — Б. пр.

2 Абадон — в еврейската митология — ангел на тъмните сили или смъртта. В преносен смисъл — гибел. — Б. пр.

3 П. А. Клайнмихел (1793—1869)—руски държавен деец. Уволнен за злоупотреби. — Б. пр.

4 А. И. Желябов (1851 — 1881) — революционер-народник, организатор на покушения срещу Александър ІI, обесен в Петербург. В. И. Ленин го поставя на едно ниво с Робеспиер и Гарибалди. — Б. пр.

После потръпна като от студ. Мина зад строените социалисти и народоволци, ощипа „орденоносната дама“ Вера Фигнер1 по задника (тя се направи на завеяна) и замислено заперка през врата всички останали. („Ах, проклеттникът!“ — казах си, объркан от възторг.)

1 В. Н. Фигнер (1852 — 1942) — руска революционерка, от 1884 г. лежала 20 години в крепостта Шлиселбург, от 1904 г. в емиграция, през 1916 г. се завръща в Москва, авторка на спомени. — Б. пр.

А в това време той перна и последния, смръщи се и се върна в дома ми с цял джоб старинни монети. Докато ги вадеше, оглеждаше ги и ги духаше една по една, аз тихо станах от канапето и попитах шепнешком:

— Толкова ли е интересно — да ги духате една по една?

А той, без да ми каже нищо, рече:

— Страшно е интересно, опитай. Обаче защо се излежаваш до толкова късно? Гади ли ти се, или цяла нощ си се… с разни…?

— … се, и то с три. Вчера ми ги дадоха да почета, понеже ми се гадеше. „Книга ми дадоха да прочета…“ — и прочее. Не, днес съм малко по-добре. Но вчера ми беше толкова зле, че делегатите в градския съвет, щом ме видеха, си посипваха главите с пепел, късаха си дрехите и се препасваха с върви. А пък на бабичките, дето ме гледаха, им тикаха под носа…

Отпуших се и изкълвах наизуст целия си вчерашен ден, от пистолетите до пълзящото влечуго. И тогава и той ми допадна, този мой гост нумизмао — и той се отпуши. Изприказва ми куп общи положения за кощунството на самоизтребването, после нещо за душите, „замесени от мръсотия, нежност и мъка“, и за „стеснителните натури, които превръщат дълбоките си травми във весел фарс“, за Шернвал и Гринберг, за Амвросий Оптински1, за тайния патос на евреите, за половите загадки на Гогол и един Господ знае за какво ли не още.

1 Амвросий Оптински (А. М. Гречков, 1812 — 1891) — руски светец, канонизиран през 1933 г., прототип на Зосима от „Братя Карамазови“, монах в манастира „Оптина пустиня“, основан през XIV в. близо до гр. Козелск. — Б. пр.

Размирник с безкрайно чувствително сърце, хипохондрик, мизантроп, грубиян, цял изтъкан от нерви, без никакви примеси, той сипеше пасквили, щом станеше дума за нещо, поед което сме навикнали да благоговеем — и възхваляваше с панегрици всички, с които сме свикнали да се гаврим — и всичко с идеална систематизираност на мисълта и абсолютно никаква система в изложението, с озлобена съсредоточеност, с нежност, избликнала от черна жлъч, и с „метафизичен цинизъм“.

Не знаех как по-силно да изразя възторга си (няма отново да възкликвам „Ах, проклетникът“, я) и се преместих на стола, та да може да припадне на канапето. И му разказах с три хиляди думи за нещата, които не можеше да знае: за Днепрогрес и Рибентроп, за Освиенцим и ОСОАВИАХИМ, за избиването на инфантите в Екатеринбург, за упрствуващите и обновленците1 (поиска подробности, но аз не знаех), за Павлик Морозов и за кръвожадния му убиец кулака Данилка.

1Опозиционно движение в руската православна църква след 1917 г., обявяващо се за модернизация на религиозния култ и срещу ръководството на руската православна църква, която през 20-те години е на антисъветски позиции. Поддържа съветските социалистически преобразования. Самоликвидира се сред 1945 г.—Б. пр.

Това го смаза, той посърна и грохна. И чак подир туй заговори: за кривите хорски пътища, за греха си спроти человека, но не и спроти Бога и Църквата, за гетсиманската пот и вродената вина.

А аз също — за вродената вина и посмъртните реабилитации, за Пекин н кизлярските пасища, за Таймир и Нюрнберг, за липсата на всякакви гаранции и на всякакъв смисъл.

— Когато израилтяните отивали на юг при измаилтяните, сменили всичко, което имали, за благовонни масла. А ние — какво ще сменим ние за благовонни масла, ако тръгнем на юг при измаилтяните? Клетви, гаранции, поръчителства, залози — какво да намерим вместо тях? В какво да се закълнем, с какво да гарантираме, къде да намерим поне един залог? Нали дори старецът Лаван2, отчаян от всичко, се е клел в дъщерите си, без да знае в какво друго да се закълне? Но има ли някой от нас, в цяла Русия, поне една дъщеря? И ако има — можем ли да се закълнем в дъщерите си?…

2 Библейски персонаж, баща на Рахил и Лия, жените на Яков. — Б. Пр.

Любещият дъщерите мой събеседник се изсекна и каза: „Чудесно.“

И тогава избълвах цял водопад черни идиотски фрази:

— Всичко се промени у нас, „всичко“ изчезна без звук и въздишка. И всички панаирджийски шутове. мистици, кресльовци, фокусници, невротици и звездобройци — всички се попиляха някъде по чужбина още преди кончината ти. Или — след кончината ти вече — бидоха убити и самоубити тук, в РУСИЯ. И слава Богу май. Останаха умните, обикновените, честните и работните. Никакви л… а не останаха да вонят, останаха брилянти и изумруди. Аз само останах да воня. Е, и още няколко ренегати вонят…

Ние живеем скоротечно и глупаво, те — дълго и умно. Още не сме се родили — и гинем. А те, мръсниците, са дълголетни и ще пребъдат вовеки. Скитникът евреин, кой знае защо, е вечен. Кошчей, кой знае защо, е безсмъртен. Всяка тяхна идея е непреходна, на тях им е отредено да растат, на нас — да се смаляваме. Прометей не е откраднал огъня от Олимп за нас, паразити сме ние, за тях го е откраднал — за долните типове…

— О, стига вече — ми отговори Розанов, — спри с тия глупости…

— Ако млъкна и престана с моите глупости — казах, — камъните ще заплачат. И ще почнат да дрънкат глупости. Да, да.

Изсекнах се и продължих:

— Те са в пълно неведение. „Чудовищно неведение Едипово“, само че наопаки, Едип е заклал баща са и се е оженил за майка си в неведение, не е знаел, че са баща му и майка му, нямало е да го направи, ако е знаел. А те — не, при тях нещата не са така. Те се женят за майките си и колят бащите си, без да разбират, че това най-малкото не е красиво.

А само да знаеш какви са здравеняци всичките, всичките днешни руснаци! Никой в тая Русия не се плаши от гъдел, аз съм единственият, дето се смея, като ме гъделичкат. Три моми съм гъделичкал и