Сейпърс живееше твърде безформено в един град, чието име няма да назовем. Беше в такъв момент от живота му, когато имаш много връзки, но нито една от тях не е истински обвързваща. Ето защо разполагаше и с много свободно време, което нищо не можеше да запълни по-добре от заниманията му с изкопаеми млекопитаещи. От живите видове получаваше задух, а динозаврите бяха отдавна изучени. Между тях обаче се намираше един приказен среден свят от тромави, космати, потропващи с нозе млекодайни твари, също така изчезнали от лицето на земята. Изглежда, са били доста едри: „В тези ранни периоди — пишеше Харни С. Маркман в публикацията си «Вкаменели млекопитаещи» (издадена от Музея за естествена история в Денвър) — много от млекопитаещите са достигали големи размери, стигащи до абсурдност.“ Като например бариламбдата. Близо осем стъпки дълга и четири висока. Имала е сплескано лице, широки стъпала, мускулести нозе и много здрава опашка. „Тя е съчетавала — за да цитираме наново Маркман — редица анатомични особености, които, взети заедно, с нищо не са допринесли за нейното оцеляване. Може да се каже, че този вид, както и останалите му разклонения, се е стремял към многостранна специализация, поради което е отбелязал незначителен напредък в някои по-съществени направления.“ Изчезнал към края на палеоцена. „Как да не обичаш такова създание?“ — питаше се Сейпърс.

А кой би могъл да каже какво е това „съществено направление“?

Бариламбдата е била амблипод, което ще рече „тъпоног“. Този разред (или подразред) копитнк са имали, според речника на Уебстър, „дребни гладки мозъци“. Сейпърс можеше да очаква „дребни“, но „гладки“ бе изненада. Чудесно значи. Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи, не приемаше начина, по който Маркман непрекъснато иронизира амблиподите; у тях той не вижда нищо достатъчно специализирано, особено краката и зъбите, което да го задоволи. Дори му се струваше, че дочува въздишката на Маркман, подобно на присмехулния учител на клас от тъпаци, когато е писал: „Трябва да споменем поне още едно семейство амблиподи — юнтатерите. В късния еоцен някои от тези гротескни същества са достигали размерите на цирков слон. По двата края на лицето и челото те са имали три чифта костни израстъци, наподобяващи рога…“ В приложената снимка на череп от юнтаколотериум тези костни израстъци изглеждаха доста изкусни, сякаш нарисувани от френския художник Жан Арп. Сейпърс не мислеше, че са непременно гротескни, особено ако ги погледнеш от гледна точка на „вис виталис“, а не от наша, от гледна точка на Човека с неговия огромен и груб мозък. Сейпърс притваряше очи и се мъчеше да си представи онзи процес, при който една малка костна издатина е добила незначително предимство в битката, в събирането на храна или в чифтосването и е загрубяла така, щото от поколение на поколение постепенно се е увеличавала. И почти му бе станало ясно — нещо като Платонов идеал, който се просмуква в зародишите на юнтатерите и оцветява тяхното мляко, — когато телефонът измяука в ухото му.

Беше мисис Сейпърс. Нейният глас бе оживен, уязвим, жаловит, неговият сякаш идеше от дълбокото минало. Съвсем не безинтересно тя му разказа как е минал денят й, за своите депресии, за своите трудности. Дъщеря им пропаднала на изпита по математика. Фурничката не работела както трябва. Мъжете й определяли срещи. Един дори я хванал за ръката в киното и стомахът й се преобърнал. И какво да направи сега?

— Дръж се — посъветва я той. — Прави това, което ти се струва нормално. Повикай техник за фурничката. Кажи на Дороти, че като дойда в събота, ще й помогна със задачите.

— Да имах пистолет, някоя нощ щях да се гръмна.

— Тъкмо затова въведоха закон за контрол над огнестрелните оръжия — успокоително й каза той, питайки се дали наистина се е успокоила.

Тя заплака в телефона. Той понечи да проследи мисълта й, но доби единствено смътната представа, че го обича — представа, която тутакси му се видя фалшива — имаше боен опит като неин съпруг. И тъй да е, какво би могъл да стори сега?

— Нищо — излая мисис Сейпърс и добави: — Ти си една гротеска! — Сетне, с онази стоическа елегантност, която още притежаваше, а той още боготвореше, тя затвори телефона.

„Млечните жлези — прочете той — са специализирани потни жлези. Косъмът е специализирана люспа. Когато тялото на млекопитаещото се нагрее, всеки косъм се повдига, за да може въздухът да стигне кожата. Редкият арсиноитериум, наподобяващ външно носорога, но анатомично представляващ отделен клас, може да се смята за далечен родственик на дребния космат даман, който се среща в някои кътища на Азия и Африка. Саблезъбият тигър е бил вероятно по-малко интелигентен от домашната котка. Неговият «зъб-острие» (смилодон) се е развил в лова на други свръхедри млекопитаещи и не е могъл да порази дори заек. Зайците съществуват от дълго време, макар, разбира се, да няма по-стари от крокодила и подковообразния рак.“ Сейпърс се замисли за тия зъби като саби, за кътниците на мастодонта с техните ниски корони и еднослоен емайл, последвани от мамутските кътници с високи корони, които никога не са се притривали, тъй като емайлът им е бил разположен на отвесни пластове, и се помъчи да си представи междинния зъб или еволюционните фази към балените — мисълта му доволна долетя до истината, че китовете, мечките и човекът са късни, много късни модели, новодошли в списъка на вкаменелостите. Какво толкова има в мечката, та я обичаме? Нейното плоско архаично ходило. Амблиподите се връщат. О, радост! Сейпърс почти разчете деликатното послание, издраскано като сграфито върху порутената стена на времето. Разтърсвайки стената, звънна любовницата му.

Тя го обича — така му каза. Отговори й, че и той, рисувайки в мислите си нейната млада анатомия, продълговатите бедра, малката заоблена глава, гривата й, гърба й, люлеещата се походка, и си зададе въпроса не би ли се сломило неговото тяло на средна възраст в старанието си да бди над едно такова чудо. Тя му разказа как е минал денят й, за своята скука, за дотегливата си работа, за опасенията си, че той може да се върне при жена си.

— Защо трябва да се връщам? — попита той.

— Ти ме смяташ за твърде глупава. А мен така ме е страх!

— Не си чак толкова глупава — успокои я той. — Но си млада. Аз сравнително съм стар. Всъщност съм на умиране. Няма ли да е по-добре да си вземеш някой по-млад любовник с един-едничък хрущялен рог като днешните носорози, едни от малкото оцелели перисодактили?

Просто се мъчеше да я разсее, но тя все тъй говореше за любовта си. При всяка нейна декларация костите му напукваха. Носорозите — научи той, когато тя най-после се насити и затвори телефона — са били поддържани с несдържан ентусиазъм от Жизнената сила, вложила толкова много в тях. Някои от тях са достигнали големината на няколко слона. Имало е бързотичащи носорози — „дългоноги, почти стройни по телосложение“, — както и амфибийни носорози, но нито един от тях не е бил прадедът на „истинския“ носорог. Тази чест се е паднала на безрогия тригониас — с умерени размери, „набито тяло“, четиринайсет пръста и „много консервативна“ (Сейпърс дочу нетърпеливите въздишки на Маркман) дентура, тоест зъби.

Какъв е този предразсъдък в полза на прогреса? Бедата с неговата любовница, реши Сейпърс, бе там, че се е специализирала твърде успешно, че е чисто и просто любовница, завършена, ала крехка като конска нога, която в действителност е полукрак, удължен, окастрен и завършващ с един смайващ нокът. В своята гора от меки сочни листа малкият еохипус е подскачал като невестулка и дори мезохипусът, макар и не по-голям от коли, все още е имал три пръста на всеки крак. Еохипусът — хрумна му на Сейпърс — е бил като прокрадващо се желанийце, което напуска сенките на сърцето, за да навлезе в огромната боботеща и неуправляема действителност.