— Знае, че ще вечерям с децата.

— Добре де, вечерята още не е свършила. Искаш ли малко „Шартрьоз“?

— Къде са включени парите за „Шартрьоз“?

— В „домакински нужди“.

Нанси поиска да се върне да спи у Харисънови и Кени й предложи да я закара.

— Кога ще си дойдеш? — попита го Фрейзър. — По някое време.

— Как ще се прибера в Бостън?

— Мама каза, че няма да се връщаш в Бостън.

— Карай много внимателно — заръча той.

— Няма страшно — отвърна Кени.

Може би, помисли си Фрейзър, гъстите вежди и моминските мигли на момчето му придават този навъсен, укорителен поглед.

Когато децата излязоха и ликьорът беше изпит, тон се помоли:

— Хайде, разбери, трябва да тръгвам.

— Че кой те спира? — попита Джийн.

Във всеки случай не тя, даде си сметка Фрейзър, изненадан. Онова, което го спираше, бе вътре в него.

— Не ми се иска да те оставям сама в празната къща.

— Свикнала съм — сви тя рамене. — Пък и Кени ще се върне но някое време. — Това я подсети. — Как ще се прибереш? Пеша?

— Ще походя — каза той и се надигна. Беше преоткрил удоволствието да се движи; приятно му бе да се чувствува изправен, необременен — непоклатимо цяло, навестяващо една след друга частиците на своя живот, пръснати като съкровището на скъперник, решил да надхитри банда крадци.

— Ще те поизпратя нагоре по пътя — каза Джийн.

Снегът целуваше лицата им в мрака. И кучетата тръгнаха, заборичкаха се край тях. Пътят беше хлъзгав и тя го хвана под ръка. В края на поляната, близо до мястото, където го бяха оставили сутринта, Джийн спря под уличната лампа; в снопа светлина снежинките се рояха като в преобърнато стъклено кълбо.

— Оттук нататък започват кучешките свади — каза тя.

— Как да ги спрем да не ни следват повече?

— Аз се връщам. Ти не мърдай, докато не ги повикам.

Тя се притисна до него, плътно, по устните й се топяха снежинки, тялото й бе едро, загърнато в едно от ватинираните якета на децата.

— Защо си толкова мил изведнъж? — попита Джийн.

— Не съм — отвърна Фрейзър и когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, извика: — Благодаря за хубавото прекарване. Обади ми се, ако Кени случайно удари колата или нещо такова.

Тя повика кучетата и когато дотърчаха при нея, залудува с тях, като тупаше с ръце бедрата си и отскачаше, щом рипваха към лицето й, отдалечавайки се постепенно от кръга светлина, изгубвайки се по посока на празната къща в края на града. Фрейзър продължи покрай все по-малките дворове към центъра.

В кухнята Грета чистеше декоративните си растения от листни въшки. Фрейзър постоя един миг в задния двор да я погледа; тя бе подредила саксиите на шкафа и се местеше от цвете на цвете, като систематично прищипваше и унищожаваше малките незабележими животинки. Една цигара тлееше до нея и след почистването на всяко растение тя я взимаше и си дръпваше. Той бутна вратата, без да почука. Лицето й, изумено в първия миг и омекнало при разпознаването му, излъчваше настървената, откъсната от света съсредоточеност, на която бе станал свидетел. Прегърна я и от допира с това тънко, младо и сърдито тяло, тъй скоро след като бе държал едрите рамене на Джийн, се почувствува толкова уморен, че помоли:

— Нека да си лягаме.

— Искаш ли първо една бира?

— Да си разделим една.

— Как беше денят?

— Каталясваш. Децата влизаха, излизаха. Повечето пъти излизаха.

— Джийн хленчи ли ти?

— Не, беше изненадващо весела. Даже палава.

— О-о! Колко си натъжен. Тя не е искала да те наскърби.

— А ти как прекара?

— Тъпо както винаги.

— Децата спят ли?

— Разбира се. Знаеш ли колко е часът?

— Какво вечеряхте?

— О, „кучешка радост“ както обикновено.

Тя изливаше яда към съпруга си, с когото, за да достигнат някакво споразумение по финансовите въпроси, лавираха насам-натам, съкращавайки значителни пера в домашния бюджет.

— Сериозно. Не се шегувай. Заболява ме стомахът, като те слушам.

— Много хубаво си хапнахме… Кренвирши и банани.

— О, боже.

Той изпи цялата бира, докато тя свърши с листните въшки. В такт с унищожаването им Грета каза:

— Направо подлудявам, като гледам как децата ти се отнасят с теб. Трябва да си стоят вкъщи, щом имат такъв добър баща да ходи при тях. Как бих се радвала, ако Рей ни отделяше поне малко време, но не, къде ти…

— При вас ситуацията е по-различна — прекъсна я Фрейзър.

Споменаването на нейния съпруг го подразни — тя бе вложила твърде много жар в думите си. Не можеше да си представи, че някога ще привлече вниманието й с такава сила, с каквато Рей — самото му име обгаряше4 — даже в отстъпление го притегляше. Фрейзър застана зад нея, докато тя продължаваше да се взира в растенията. Разпусна косата й. Заедно угасиха лампите и отидоха да си легнат; беше както преди, когато морен и запотен от работа, Фрейзър се събличаше и се отпускаше във всепоглъщащата бездна в средата на канала, която отвръщаше на всяко негово движение с кадифената си мекота и го издигаше над собствените си черни дълбини.